„100 грешки, които променят историята“ от Бил Фосет

ИК БАРД представя „100 грешки, които променят историята“ от Бил Фосет

Поредица от грешки, сринали империи и икономики, променили посоката на света!

От линията „Мажино“ до Кубинската ракетна криза, историята е пълна с лоши ходове и неособено умни идеи, довели до катастрофи и непредвидени последствия.

 Сполетени от Черната смърт, селяните в Европа са убедени, че котките са виновни за чумата, и започват да ги избиват… с което популацията на плъховете, които всъщност разнасят болестта, както и самата епидемия, се разразяват истински…

 Целта на Сухия режим е по-добро общество – резултатът обаче са грабежи и убийства, плюс употреба на кокаин, марихуана и опиум като заместители на алкохола.

В книгата са включени сто такива препъни камъка. Япония бомбардира Пърл Харбър. Багдадските халифи се довеждат сами до банкрут. Ацтеките посрещат конкистадорите с отворени обятия. Мексико кани американци в Тексас и американците така и не си отиват.

Останалото е история…

ОТКЪС

ВЪВЕДЕНИЕ

Грешките, които творят историята

Може би е по-точно да се каже, „Историята, която твори грешки“. Не знам…

Огледайте се. Мислите ли, че светът е такъв, какъвто е по предварителен замисъл? И най-добре премислените планове на мишките и хората често се объркват и тази книга е за онази част с объркването. В голяма степен историята се е случила така не защото е била внимателно предначертана от велики лидери, а заради грешките, които са допуснали самите те или пък други хора. В тази книга ще си припомним сто решения, действия и чисти случайности, променили хода на човешката история. За да определим даден акт като грешка, този, който го е осъществил, трябва да е бил наясно какво прави и да е можел да не го направи. Някой обаче да прояви повече ум от теб не е грешка. Но да направиш нещо непремислено, нещо, за което всеки разумен човек би си дал сметка, че ще ти струва битката, царството или живота, е грешка.

Животът невинаги е бил такъв, какъвто е днес. Ние гледаме на миналото през призмата на днешния ден, от гледната точка на съвременни хора. В Древен Рим комуникациите между градовете са отнемали дни, не секунди, а светогледът на един саксонски благородник или кръстоносец е бил на светлинни години от нашия, и дори от всичко, което сме виждали във филмите. Честта и вярата за тях са били толкова важни, колкото са днес за нас материалното състояние и статуса ни. Контекстът е особено важен. Статиите в книгата са кратки. Това ограничава, може би милостиво, подробните описания на времената и нравите от епохите, за които става дума. Историята на всяка от грешките започва с поставянето ѝ в контекст. Тъй като става дума за грешки, променили хода на човешката история, за много от тях са написани безброй книги. Така че, ако нещо ви интересува по-подробно, потърсете литература по въпроса и четете. Колкото повече задълбаваме в историята, толкова по-удивителна ни се струва тя.

В нашето време, когато всяко подсмърчане и заекване се записва и излъчва стотици пъти, не е трудно да видим, че никой не е съвършен. Затова и непрекъснато ни се напомня, че да се греши е човешко. Хората допускат грешки – някои от тях колосални – и великите личности в миналото са грешали също толкова често, колкото и наблюдаваните под лупа днес политици. Някои от тези грешки са променили историята на целия свят, или поне на даден континент.

Може би в този преглед на препъванията и грешните стъпки в марша на историята се крие философско послание. Не се колебайте и го потърсете. До голяма степен обаче е интересно да се чете за големите грешки от миналото, независимо дали са допуснати по време на война или в спалнята. Може дори да е донякъде окуражаващо, че в миналото толкова много хора са грешали, и то често, но въпреки това сме оцелели и сме просперирали. Погледът към виещия се път, по който светът е достигнал там, където е, също така е и поглед към нелогичното, често объркващо, но винаги интересно време, в което човекът живее.

1.

АМБИЦИЯ

Грешката, създала Запада

499 г. пр. Хр.

Може да се твърди, че тази грешка е задвижила събитията, породили и съхранили западната култура такава, каквато я познаваме днес. Затова е включена тук, извън хронологичния ред. Днешният свят започва от една много лоша преценка, направена от тирана на Йонийския град-държава (полис) Милет. Името му е Аристагор, а грешката му поставя началото на верига от събития, чиито последици се чувстват и до днес. Град Милет се е намирал на източния бряг на Егейско море в район, известен като Йония. Целият бряг бил контролиран от Персия и тиранът на града дължал лоялност и данъци на Дарий I.

За да разберем грешката на Аристагор, трябва да погледнем света такъв, какъвто е бил през 499 г. пр. Хр., т.е. преди повече от 2500 години. Най-бързото средство за комуникация тогава е било посланието, изпратено по конник. Били са нужни седмици, за да могат заповедите на Дарий да стигнат до далечен град като Милет, и месеци, за да може той да събере армия от вътрешността на страната и да стигне до някоя от далечните сатрапии – персийските провинции, като онези на егейския бряг. Милет е бил в покрайнините, в далечния край на империята. На практика това означавало, че тираните, хора с абсолютна власт над определени райони или градове, минали под диктата на Дарий, са действали самостоятелно, като царе. Наричали са ги сатрапи.

Между персийските сатрапи имало и сериозно съперничество. Всеки е искал да се представи добре, за да има шансовете да получи по-престижна и важна позиция в столицата Вавилон. Проблемът на този конкретен сатрап бил, че гръцките егейски градове като Милет нито били важни, нито престижни. За да бъдат забелязани, управници като Аристагор трябвало да полагат допълнителни усилия, не просто да са кадърни. Трябвало да направят нещо впечатляващо, за да привлекат вниманието и одобрението на далечния върховен господар. Едва тогава имали шанс да получат власт над по-богата и по-важна сатрапия, или дори жадувана позиция в двора, във Вавилон.

Край брега на Йония, в Егейско море, се намира остров Наксос. На този остров бил разположен град-държава, който бил в сферата на влияние на Персия, както бихме се изразили днес. Дарий бил назначил тамошен тиран – сатрап, който да управлява от негово име и да събира данъци. Да, дори в зората на цивилизацията данъците са били над всичко. Тъй като обаче се намирали далече от центъра на Персийската империя, и дори от Милет, мъжете на Наксос решили, че могат да отхвърлят назначения от Дарий тиран, без царят да реагира незабавно. Наксос обявил независимостта си и екзекутирал сатрапа. Това дало възможност да бъдат намалени данъците и градските търговци получили свободата да търгуват където пожелаят. Тези икономически съображения са по-вероятната причина, вдъхновила въстанието, от философския стремеж към свобода и демокрация, каквито ги познаваме днес. В онези времена правата на хората или правото да управляваш били в най-добрия случай неясни понятия, но собственият интерес бил също толкова силен мотив, колкото е и днес.

В бунта на Наксос Аристагор видял възможност. Решил, че ако успее да възстанови персийската власт на острова, наистина ще спечели благоволението на Дарий. Най-малкото би могъл да добави острова към сатрапията си, като увеличи собствения си престиж и приходите си от данъци. Но тиранът на Милет имал проблем. Лесно можел да събере армия, но не разполагал с кораби, за да стигне с войската си до остров Наксос. За да реши проблема, сключил сделка да използва флота, контролиран от сатрапа на по-богатата и по-голяма провинция Лидия. Тази договорка имала двойно предимство. Тамошният сатрап, Артаферн, освен другото бил и брат на Дарий. Участието му гарантирало, че новината за победата на Аристагор бързо ще стане достояние на царския двор. След това тиранът наел един от най-добрите адмирали навремето – Мегабат. Той бил доказан и опитен военачалник, несъмнено подходящ за операцията. Ходът бил много добър, но само до момента, в който Аристагор обидил публично морския вълк. За да си отмъсти, Мегабат предупредил гражданите на Наксос, че се готви нападение. Островът подсилил отбраната си, запасил се с храна и когато корабите на Аристагор пристигнали, гражданите посрещнали нападателите повече от подготвени. След четири месеца неуспехи и окончателно поражение Аристагор и армията му се видели принудени да се върнат в Милет.

Това създало много сериозен проблем за Аристагор. В замяна срещу използването на флота тиранът на Милет бил обещал на брата на царя сериозна част от плячката от Наксос. Също така бил приел след завладяването на острова да помогне с армията си за превземането на град Евбея и района около него в полза на лидийския сатрап. След поражението при Наксос обаче, с осакатената си армия, Милет не бил в състояние да помогне на когото и да било, а и нямало плячка, която да се разпределя. Аристагор изпаднал в много трудна ситуация. Бил дал тези обещания на брата на Дарий, не на някой обикновен местен владетел. Вероятният резултат от военния провал на нападението над Наксос щял да бъде най-малкото заточение, но най-вероятно екзекуция – по много неприятен начин.

Аристагор трябва да е бил невероятно харизматичен водач. След като си дал сметка, че ще пострада жестоко от страна на Персия, успял да убеди хората на Милет да въстанат срещу Дарий. Културните различия и разстоянията може би са помогнали. Гражданите на Милет били гърци, така че имали по-тесни връзки и търгували повече с гръцките градове, отколкото с далечен Вавилон. След това тиранът на Милет успял да убеди още няколко от някогашните гръцки колонии, управлявани от Персия, също на егейския бряг, да се присъединят към него и да приемат предводителството му. Убедителността му е още по-впечатляваща, предвид факта, че възникналата ситуация била изцяло вследствие на неспособността му да смаже подобно на неговото въстание на гърците, населяващи остров Наксос.

След като застанал начело на гръцкия бунт, Аристагор потърсил съюзници. Предложил злато и права за търговия, за да привлече на своя страна градовете в самата Гърция. Спарта отказала, но Атина и Ефес решили да подкрепят въстанието. Вероятно е имало елемент на гордост и финансова полза от всичко това, защото по онова време Персийската империя нямала равна по сила и големина. Все едно днешна Италия да предложи подкрепа на гражданите на град Бангор, щата Мейн, да въстанат срещу Съединените щати. Фрапиращо несъответствие на силите, меко казано. Въпреки това два от водещите градове на Гърция изпратили кораби и войници в Йония.

Макар и да имал желание да помогне на брат си, Дарий не можел да предприеме нищо толкова бързо. Било нужно време да мобилизира армията си и още повече време, за да стигне с нея до периферията на империята. Общата йонийска, атинска и ефеска армия потеглила към град Сарди, столицата на Лидия, управляван от Артаферн, брата на Дарий, когото Аристагор разочаровал с провала си. Гърците и въстаниците изненадали града и нахлули в него, преди лидийците да успеят да окажат съпротива. Артаферн и войниците му се затворили в цитаделата – ограден с крепостна стена район в центъра на града. Гръцко-йонийската армия плячкосала останалите квартали. Запалили Сарди, а братът на персийския цар можел само да гледа как столицата му гори.

Малко след изпепеляването на Сарди Дарий се притекъл на помощ на брат си с армията си. Настигнали оттеглящата се гръцка войска и бързо я разбили. Повечето от бунтовниците, включително Аристагор, били убити или взети в плен. Само атиняни успели да се спасят, защото се качили на корабите си и отплавали към родината си. Персийският цар и роднините му никога не забравили стореното от атиняни. Дотогава гръцките градове били смятани за твърде бедни и отдалечени, за да си струва да бъдат завладявани. Опожаряването на Сарди показало по драстичен начин, че гърците са заплаха за Персийската империя, а тя не търпяла заплахи от никого.