Егмонт България ни радва с ново заглавие от Елиф Шафак – „10 минути и 38 секунди в този странен свят“
В минутите след смъртта си Текила Лейла си спомня живота – започнал с надежди и завършил… Всъщност завършил. Обаче не е толкова просто, нали? Приятели, семейство, любов, сълзи, омраза, мечти. Всичко протича пред очите ни за десет минути и тридесет и осем секунди. Казват, че това е времето, през което мозъкът все още продължава своята дейност, въпреки че сърцето е спряло. Но как е възможно да събереш цял един живот в минутите, необходими за завирането на чайник?
ОТКЪС
Казваше се Лейла.Текила Лейла – така я наричаха приятелите и клиен-тите є в онази къща с палисандров цвят до кея, която се намираше на калдъръмения сокак между черквата и синагога-та, сред магазините за лампи и дюнери. Това беше улицата с най-старите лицензирани публични домове в Истанбул. Ако ви чуеше да я представяте по този начин, Текила Лей-ла щеше да се ядоса и да ви замери с някоя обувка с висок ток.– Моля, моля, не наричаха, а наричат. Името ми е Текила Лейла. Какво ти минало време! Самата мисъл би я обидила и уни-жила, а тя не би допуснала да се чувства така. Макар да си даваше тъжната сметка, че сърцето ѝ току-що беше спряло да тупти, че не дишаше и несъмнено беше мъртва, тя пак би настояла на употребата на сегашно време.Никой от приятелите ѝ не знаеше за смъртта ѝ. Пък и беше много рано сутринта и всички спяха, унесени в лаби-ринтите на сънищата. Лейла също искаше да си е вкъщи, под топлите завивки, с доволно мъркащия котарак на кравай в краката ѝ. Животинчето беше глухо като пън и черно като нощта, с изключение на малко снежно петънце на едната лапа. Беше го нарекла Мистър Чаплин, защото живееше в собствения си тих свят като герой от ням филм.Какво ли не би дала Текила Лейла, за да си е у дома. Но уви, лежеше до някакво мрачно футболно игрище в покрайнините на Истанбул, захвърлена в голяма очукана боклукчийска кофа с ръждиви дръжки. Кофата беше на колела, висока около метър и двайсет и широка около метър. Лейла беше метър и шейсет и пет и беше с лилави сандали на много висок ток.Лежеше и търсеше отговор на безброй неща. В главата ѝ се въртяха последните мигове от живота є и тя не спираше да се пита как се стигна дотук – напразни усилия, тъй като времето не може да бъде намотано отново, все едно е кълбо прежда. Макар клетките ѝ да трептяха от живот, кожата є посивяваше. Забеляза, че в крайниците и в органите ѝ на-стъпват промени. Хората смятат, че човешкият труп е ли-шен от каквото и да е съзнание, нещо като отсечено дърво или куха хралупа, но Лейла с удоволствие би свидетелствала, че той кипи от живот.
