В началото на годината мъчех последователно две книги, които се оказа- изобщо не са моите. „Метро 2033“ на Дмитрий Глуховски се оказа толкова детински написана, толкова огромна и същевременно натоварваща, че около 201-ва страница я изхвърлих. След нея реших да помъча „Колелото на времето“, след като вече бях катастрофирал с „Игра на тронове“ и „Властелинът на пръстените“ и почти бях убеден, че фентъзито НЕ Е моят жанр. Поне на книги. „Колелото на времето“ успя да задържи вниманието ми точно за 50 страници и стана ясно- тази книга няма шанс да я изтърпя. Докато се случваше това, по екраните в страната дебютира и отмина (най-сетне) екранизацията по „Смърт край Нил“ по Агата Кристи. Доста се колебаех дали да зачета нещо нейно. Съвременната екранизация на „Убийство в Ориент Експрес“ не бе лоша. Не беше и впечатляваща. Всичко видяно в трейлърите на „Смърт край Нил“ ме накара да смятам, че може би ще и се получи. Въпреки това, реших че ще прочета нещо нейно, ужасно популярно, което най-вероятно ще бъде третата, съвременна екранизация по неин роман. Просто за да се подготвя. Така стигнах до „10 малки негърчета“. Последното налично издание, на което попаднах, е на ИК ЕРА.

Знаех за скандала около заглавието на книгата и част от съдържанието. В много страни, то е сменено на „И накрая не остана никой“. Има причина за това. Четейки книгата и попадайки непрекъснато на „негърския остров“ , статуйките на „малките негърчета“ и подобни, непрекъснато пулсираше в съзнанието ми „проблем“, „скандалсност“, „расизъм“. До такава степен в съвременното общество (и мен самия) е възпитана ненавист към тази дума и това определение, че то е станало табу, превърнало се е в обида, расизъм. Някак мислите ти искат да избягват и да не чуват тази дума. Всеки път, когато я прочитах в книгата, в съзнанието ми пулсираше червена лампа.

Бидейки първата книга на авторката, която чета, запознаването със стила и бе заредено с очаквания. Агата Кристи всъщност пише добре, бързо и не задълбава в излишни описания или размотаване. Представянето и запознаването с всеки един от героите леко натежава в началото, но е достатъчно обрано, че да не пречи и читателя лесно да смели информацията. За нула време се оказваме на острова и фабулата се заплита. Първите убийства се случват и предположенията започват. Истината е, че в момента на завръзката Агата Кристи е чудесна. Историята върви бързо, мистерията си прокарва път през дебрите на подсъзнанието ти и тихичко започва да чука там във всички посоки и към всякакви предположения. В първите няколко страници подозренията ти започват да се лутат навсякъде, да търсиш детайли, да се съмняваш във всеки. Това много бързо обаче отстъпва на заден план, когато си даваш простичката сметка, че НИКОЙ няма мотив и ВСЕКИ би могъл да е убиеца. Или ВСЕКИ може да има мотив. И в двата случая историята МНОГО рязко завива в клишираната и добре позната посока- съмнявай се във всичко и всеки и предполагай, накрая от шапката с имена, ще извадя някое на убиеца. Няма да получиш подсказки. Няма да ти дам нищо, за което да се хванеш. Толкоз.

Агата Кристи

Нека не забравяме обаче, че четем роман от камбанарията на 2022г., който обаче е писан преди малко по-малко от 1 век (1939г. ) Това променя много. Това, променя всичко. И ако всичко, което сме чели и гледали в съзнателния ни живот ни подсказва как да мислим в тази история, то през 1939-а и последвалите я години, хитростта на романа са били ненадминати.

След първите няколко убийства, книгата тотално ме загуби и буквално започнах да чакам достигането до развръзката, да видя последното убийство, да изтръскаме шапката с имената и да извадим това на убиеца и да я захвърля. Всъщност, когато останаха 3-ма живи, интригата се завърна. Историята успя да ме убеди в нещо- категорично. Убиецът НЯМА КАК да е сред останалите трима. Това е невъзможно и извън всякаква логика. Респективно- убиеца е външен човек, случаен, с който до момента не сме се срещали. Последното убийство бе наистина впечатляващо и цялата сцена бе силна и въздействаща. Разгръщането на последната страница от книгата в посока първата от епилога, ме очакваше изненада. 10-та са мъртви и хоп, срещаме се с напълно непознати герои и започваме да разбулваме мистерията. Епилогът е приличен до момента, до който не достигаме до развръзката и изсветляването на убиеца. Наистина ли имаше нужда от това? Това може да е запазена марка на Агата Кристи, но към днешна дата това е подценяване на възможностите на читателя. Кой има нужда от сбит преразказ на събитията? Защо? Интересува ли ни настина всеки детайл от всяко убийство, как и защо са се случили? В средата на голямото разкриване всъщност осъзнах нещо- аз НЕЗНАЕХ, кой е написал всичко това. Малко след средата, вече концепцията се избистри и си дадох сметка чии е този разказ, което всъщност ме накара да се усмихна доволно. Имаше смисъл в ТОЗИ убиец. Имаше логика в хода на събитията. И все пак… за какво можеше читателя да се хване? Имаше ли трохички за събиране и подреждане на пъзела? Имаше ли дори хипотетична възможност за отгатване? За подозрение? Отговорът на всички въпроси е не. Точно, както ТОЗИ беше разкрит, като убиецът, така можеше да бъде изваден всеки друг и да бъдат дадени мотиви и детайли, които никога преди това не сме чели или чували за тях. Кофти тръпка…

Книгата с новото и заглавие в англоезичния свят

Книгата завършва с името на убиеца. Което вече знаеш от разказа в последните няколко страници. При все това така стоящо името му за финал, те кара да я затвориш с усмивка. Разгадан е случая. Знаеш всичко. Без значение дали си доволен или не, дали те устройва или не. Това е историята, това е развръзката, това е убиецът.

Не мога да кажа, че съм разочарован. Не мога да кажа и че съм очарован. „10 малки негърчета“ ме убеди в едно, има книги, неподвластни на времето. Има и книги, които с времето остаряват ужасно и необратимо. Тази е една от тях. Ако я бях чел в онази епоха- щях да съм поразен. През 2022г. тази книга губи огромна част от очарованието и мистерията си.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

− 4 = 2