Нашият колега Томас Ахчиян посети моедийната прожекция на последния филмс участието на Велко Кънев, на 13 декември и споделя мнението си с вас:
Всеки български филм, който излезе на екран, винаги буди големи дебати и хората обичайно се разделят в двете крайности. Едната оплюва всичко българско, сравнявайки го с американските блокбастъри, а докато другата независимо дали филмът е пълен провал или не го хвали до небесата поради високият коефициент на патриотизъм. Губи се средата между пълното отрицание и абстрахирането от факта, че щом нещо е българско трябва непременно да бъде хвалено. Този филм няма да направи изключение от това неписано правило, но всъщност за мен този филм се намира именно в средата, която може би трябва да се запълни.
Д-р Иван Руменов, който е асистент на разстреляният от народният съд проф. Александър Станишев е интерниран във Варна. Там се запознава с арменецът Дикран, фотограф и добряк по душа. Именно той показва на младият доктор какво е приятелство и му показва истинската радост от живота. Дикран претърпява злополука и е на смъртно легло. Никой не дава надежда за животът му, докато не се появява непозната жена, която твърди, че е негова годеница и иска да се омъжи за него. Това е накратко историята, която е разказана във филмът.
Не обичам драми. Не мога да обясня този факт, но ме отегчават и вместо да съприживея всичко случващо се на героите, сякаш съм отблъснат и искам да стана и тръгна от залата за да изляза от този тягостен свят, в който навлизам. За моя радост, този филм не се оказа типичната драма, която очаквах. Дори мисля, че драмата е заключена единственото в две направления от филма. И двете в чисто човешките взаимоотношения – любовта, колкото и невъзможна да изглежда тя и тези на отчаян и недоволен от своят живот човек.
Калин Врачански играе доктора. Това не е най-добрата му роля. Бих казал, че това не само не е най-добрата, а изобщо не е неговата роля. Изключително безизразно лице през почти цялото време, което се комбинира с монотонен глас, без грам живец. Всъщност героят му наистина би трябвало да е такъв, но дори когато човек в своето ежедневие е депресиран или отчаян, не стои толкова дървено сякаш е кукла на конци и чака да бъде задействан.
Точно в обратната светлина се представя Симеон Лютаков.Повярвах му. Всяка негова дума и действие изграждат образът на Дикран, точно такъв какъвто трябва да бъде. Зрителят обиква неговият герой и във всеки един момент съпреживява това, което му се случва. Сякаш Симеон Лютаков е обикнал своят герой и иска да покаже всичко, което може и да накара зрителите да опознаят Дикран до най-малкият детайл на характерът му. На излизане от салона имах чувството, че познавах този човек отдавна.
Изключителна игра от страна и на Мария Статулова и Сепиде Делфоруз.Майката на Дикран е готова на всичко за спаси синът си. За нея молитвата не е просто задължение, което трябва да изпълни при появяването на проблем. Тя наистина вярва в това, което казва и прави.Сепиде Делфоруз е изключително чаровна и умерена. Въпреки сигурната гибел на своят любим, тя е готова да му се врече във вярност, въпреки разколебаванията на хората около нея. Присъствието на Велко Кънев макар и за малко обогатява филма. Както винаги той се е справил блестящо и въпреки малкото време, което неговият герои е на екран успява да ни запознае добре с него.
След всичко казано до тук, трябва да спомена и основният проблем на филма, а именно бавното действие. Цялата драма около, която се изгражда историята натежа още повече от бавното и тежко действие на филма. На моменти сякаш гледаме просто спомени от старите ленти, които не са необходими. Авторката е искала да ни запознае от близо със всеки от героите, но това можеше да стане и при по-бързо или поне умерено развиващо се действие.
За разлика от развитието идеята на филма, а именно за силата на истинската любов е показана абсолютно адекватно. В „Още нещо за любовта” се говори за силата на истинската любов.Нейните изначални измерения, които въпреки всички препятствия и дори най-страшното е възможна. Тази към, която всеки от нас се стреми , независимо дали го признава или не.Филмът е идеален пример за това, какво означава да обичаш някого безрезервно и да му се отдадеш, въпреки жертвите, които трябва да направиш. Нещо, което за нас е непосилно, поради факта, че гледаме ние да сме добре, а за другите … Всъщност сме неспособни да обичаме дори себе си, а да не говорим за някого друг.
Този филм няма да стане хит като „Мисия Лондон” или „Шменти Капели”. Няма да бъде и провал. Резултатите му ще са средни за разбиранията ни за новите български филми, също като нишата, която запълва. Всеки трябва да вземе сам решение дали да го гледа или не.
Заслужава си да го гледа човек само и единствено заради приказния танц на Сепиде около огъня!