Издателство Лемур представя “Възкръснали друми“ от Добри Станчов (първи том)

Нов исторически роман от автора на ”Белези от рая” и ”Клето злато”.

В една пролетна утрин младият Горчо се отправя към Каварна и необятния морски хоризонт, за да изпълни последната заръка на своя баща. Той не подозира, че това пътуване по прашните друми на миналото ще възкреси истината за семейната му история и ще го изправи на пътя между любовта и омразата, живота и смъртта, безропотното покорство и свободата на духа.

През взора на Горчо и неговата сестра Яница Добри Станчов се вглежда в един от преломните периоди от историята на България – от избухването на Априлското въстание до Освобождението. Верен на своя стил, авторът на „Белези от рая“ и „Клето злато“ рисува света на героите си с изобилие от пъстри думи и характерен за епохата език.

„Възкръснали друми“ е роман в два тома. По думите на автора първият том изгражда свят, а вторият го разрушава, за да се роди от него нещо по-висше – смисъл отвъд болката. И така, Добри Станчов ни призовава да се впуснем смело в тази история, без да се боим от нейния край, защото след всеки свършек всякога се явява поне един друм, който води към ново начало.

Добри Станчов вече е познат на българските читатели под псевдонима Дого Танкарт – имена на един и същи писател с разнороден талант. Като Дого Танкарт той публикува приключенски романи и увлекателни разкази. Но една легенда за събития, разиграли се край родния му град Каварна, го вдъхновява да напише роман за Добруджа през 30-те години на XX век и така се ражда „Белези от рая“. Година по-късно излиза увлекателната новела „Клето злато“. А сега читателите ще могат да се потопят в първи том на въздействащия исторически роман „Възкръснали друми“.

Добри Станчов: „Вярвам, че всеки ще намери в този роман вдъхновение за себе си.“

(Интервю)

Как се роди идеята за „Възкръснали друми“?

След излизането на „Белези от рая“ през 2022 година нямах намерение да пиша нова книга. Исках да се отдам на други занимания, но едно събитие размъти ума ми и ме подтикна да се разровя в миналото. Става дума за военно-историческата възстановка на т.нар. „Каварненско въстание“, която дълги години се провеждаше, но вече не. Всъщност това не е било въстание срещу османската власт, а по-скоро самозащита срещу черкези и башибозук – но това е друга тема.

Преди години бях чел книгите на Киряк Цонев и Драган Тенев – и двете посветени на същото събитие, но всяка отразяваща различния прочит на автора. Любопитството ми се засили, започнах да търся още сведения и в един момент си казах: „А дали и аз не мога да пресъздам онези дни на героични изпитания?“ Така се роди идеята за роман, в който каварненската съпротива е вплетена в нещо по-голямо – борбата на малкия човек с превратностите на съдбата, която непрестанно изпитва волята му.

Основната сюжетна линия проследява живота на брат и сестра – Горчо и Яница. Именно те ми позволиха да погледна през техните очи, за да се гмурна в тайните на времето и да проследя пътя им към себепознанието.

Откъде си набавяхте информация и колко време ви отне написването на двата тома?

За мое щастие успях да събера достатъчно сведения за живота в онова, забулено в мрак време – и в частност за крайморска Добруджа. Научих интригуващи подробности за най-старото поселение в този край, за гагаузите и враждата им с гелмѐтата – българите, придошли от вътрешността на страната, подгонени от ятагана, както и за фанариотите, обсебили душите на безродниците, за робията и неуморната борба за всеки залък хляб.

Много по-лесно се пише, когато авторът познава мястото и хората, за които разказва. Аз живея в Каварна и всички сцени оживяваха пред очите ми – точно там, където някога са се случвали. Разговарях със съграждани – някои, наследници на героите от онова време – и записвах интересни детайли. Прелиствах трудовете на Антон Каранфилов, Георги Димитров и Велко Тонев, както и на множество други автори. После пречупих всичко през своето виждане, за да създам свят, в който читателят да се потопи и да почувства пулса на ония дни.

Написването на романа ми отне две години и не беше планирано да се разпростре в два тома. За разлика от предишните ми книги, написани от неутрална гледна точка, този път се осмелих да надникна дълбоко в мислите и чувствата на героите. Това, разбира се, също се отрази в обема на творбата. Така романът се оформи в четири части – всяка с по петнадесет глави, разпределени в два тома. В края на всяка книга има малък албум с прекрасните илюстрации на Ана Граматикова, които визуализират реални места и личности и още повече въвличат читателя в атмосферата на онова време.

И в тази книга оставате верен на своя стил – използвате език, типичен за региона и епохата. Трудно ли е да се пише с такъв пъстър речник?

Когато започнах да се вглеждам по-детайлно в особеностите на възрожденската литература, останах изненадан от богатството ѝ. Особено впечатление ми направи публицистиката от края на XIX век, която, според мен, поставя и стандартите на нашите класици. На пръв поглед се сблъскваш с думи, които сякаш не подхождат една на друга, но скоро разбираш, че си омаян от магията на словото.

Възрожденската литература е белязана от жива образност и метафоричност, от дълги и разклонени изречения, в които мисълта се разлива и напластява. Повтарянето на сродни изрази или градацията придават емоционална наситеност. Липсва лаконичността на модерната проза – синтаксисът носи ритъм, близък до устното слово, наситен с пословици, поговорки и устойчиви народни изрази. Ако някой си мисли, че изрази като „да реализирам чувствата си“ или „да внуша надежда“ са плод на новото време, за да звучи съчинителят им по-интересно – греши. Езикът на тогавашните писатели, публицисти и общественици е толкова пищен и животворен, сякаш породен от един по-сложен, многогласов свят. С други думи – върхът е вече зад нас и днес се търкаляме по склона надолу.

Разбира се, век и половина по-късно аз няма как да възпроизведа същия поетичен глас, но се опитах да се доближа до звученето на епохата. Събирах стари думи и изрази и ги използвах вместо съвременните им съответствия – така, че текстът да носи дъха на времето. Надявам се това да не затрудни читателя, а напротив – да го обогати и поведе в приключението.

Какво бихте казали на читателите, които по-рядко посягат към подобни романи?

Първо – да не се плашат от обема на романа. Да, можех да го напиша с двойно по-малко думи, но сърцето му нямаше да е същото. Второ – да не се плашат от старите и непознати думи. Да, можех да оставя техните съвременни синоними, но тогава щеше да загуби душата си. Сигурен съм, че всеки ще открие своя любима, отдавна забравена дума – моята е „изкусник“. И трето – вярвам, че всеки ще намери в този роман вдъхновение за себе си. Защото каква е ролята на литературата, ако не да учи, да възпитава, да събужда съвестта – или просто да ни дарява удоволствие?

През септември излиза първи том на „Възкръснали друми“. Какво да очакват читателите от неговото продължение?

Както вече споменах, вторият том е естествено продължение на първия – следва хронологията на събитията. Животът кипи с пълна сила – настъпва време за гроздобер, празници и признания, ала над градеца вече се спуска мрачната сянка на войната.

В него ще се разрешат всички конфликти, но заедно с това светът на героите постепенно ще се руши пред очите на читателя. Въоръженият сблъсък е неизбежен, а последствията – непредвидими. Кой ще оцелее и кой ще погине? Съдбата – безпристрастният кадия на човешките дела – вече е хвърлила жребия и е отредила присъдите.

В момента с Мария Кацикова-Митева работим усилено по редакцията на този втори том и се надявам до края на годината той също да стигне до читателите. Добре осъзнавам реалността в България – за да бъде успешна една книга, тя трябва да се превърне в продукт, лъснат с лустро и шумно разнасян по медиите. Аз обаче бих искал този роман да докосне хората със съдържанието си – с онзи жив образ за отминалите времена на вяра, чест и саможертва.

ОТКЪС

Първа глава

Премълчани тайни

Шестнадесет години по-късно…

УТРИННАТА заря се разгаряше зад хоризонта към изток и мракът дотолкова изтъня, че из безоблачното небе започнаха да се мяркат най-ранобудните птици, реещи се волно над речния простор. Нагиздено в розовите си воали, слънцето някак свенливо захвана да надзърта зад отсрещния бряг като голямо всевиждащо око, пламтящо от жажда да се напълни с красотите и даровете на природата. И когато цяло изскочи от леговището си, разстла огнената си пътека по заспалите води на Дунава и обля жадуващата за топлина и ласки земя.

Дълга се оказа отминалата зима, уморителна и студена, на места се случваше дори да лежи по един човешки бой сняг. В по-тесните си участъци реката неведнъж помръзваше и ледените ѝ хълбоци се превръщаха в мост за прегладнелите влашки вълци. Ала както всяка друга година, така и през тази, пролетта прииждаше по слънчевата алея и носеше онази древна и вечна магия, с която преобразяваше всичко, до което се докоснеше, за да го събуди за нов живот.

Наежил широката си гръд, Тутракан пръв посрещаше сгряващите лъчи на слънцето, преди да ги пропусне зад гърба си към околните поселища, та и там хората да могат да се възползват от благата им, да ги приветстват в дворовете си, в оборите и къщите си. Наричан от турците Тоторка̀н, градът се чувствуваше значим в много отношения, добил важност както за османската власт, така и за християнските му жители. Било то, че му се носеше славата на най-големия риболовен център по долното течение на река Дунав, било, че с инат и упорство си беше завоювал правото на пристан за търговски сношения с половин Европа. Явяваше се и място, където български революционери и четнически войводи прекосяваха реката от Влашко, за да стъпят отново по превития гръбнак на поробеното си отечество, и людете отлично спомняха дирите на Панайот Хитова. Уютен дом на българи, власи и турци, крайречното селище бидеше и сарай на турския каймака̀мин, който с тежка ръка управляваше цялата Тутраканска кааза̀ от писалището си в кона̀ка.

Разбуждаше се и селото, което отстоеше на по-малко от два часа ход с конска кола южно от Тутракан. Носило едно подир друго имената Ескѝ Кьой, Кюхнѐ Исмаил и Ескѝ Смил, на заселището се беше отдала възможност да бъде вписано в новите османски регистри с турско-българската форма Стар Смил.

Селото се разполагаше в едно живописано от рисувателното перо на майката природа дефиле, през което в стари времена текли водите на буйна река, запомнена от поколенията с името Демир баба̀. Сега имотите на старосмилските населници се гушеха на източния бряг по пресъхналото ѝ от много години корито, комай отвсякъде обиколени от гори.

Право към север, където в миналото било устието на тази водна артерия, се нахождаше заблатената местност Калимо̀к, а зад нея се разливаше величественият Дунав. Някога Демир баба̀ била дълбока и пълноводна река и по водите ѝ плавали лодки и гемии, била част от особено важен търговски път към вътрешността на България. Най-възрастните хора с ревност пазеха предаваните от уста на ухо легенди за онова тъй далечно и чудно време, а огромните железни халки, за които били връзвани плавателните съдове, още стояха забити из голите камъци по осиротелите ѝ брегове като един вид потвърждение.

На изток от Стар Смил се простираше огромната – около петдесет хиляди дюню̀ма – вековна гора Бо̀блата, а към запад се надигаше „бъ̀рчината“ – гърбавият хълм, зад който се ширеше землището на съседното село Тюрк Смил, населявано основно от турци, както и от представители на други мюсюлмански племена. Използвайки своята безпределна власт, историята, а и самият живот всякога туряха най-подходящите названия на планини и върхове, гори, кладенци, дерета го още речѝ, за да ги одухотворят и да наситят с разни отсенки паметта за тях. С такива се кичеха и околните местности като Кара̀орман, Ма̀разлъка, Кулва̀ла и Чаѝрите – всяка заслужила своята именитост.

Лазаровден беше минал преди около месец време, а после него и Великден, с което се сложи край на най-строгите пости през годината – Светата Четиридесетница. Едно велико въздържание не само от животински храни, но също от злословие, неблагочестиви и греховни помисли. Все Божия кърма̀, с която християните очистваха тела и души – дни, прекарани в изповеди и молѐния за един доброчестит живот.

Така се изтърколи и Гергьовден, с обредното извеждане на овчите стада, с набраните от момите и децата лековити билки и благоуханни китки. С окачените венци по вратите и прозорците на къщите, завързани с червен конец, за да прогонват нечистите сили, с мълчаната вода за хлябовете, замесени от най-едрата пшеница. По-заможните стопани пък приготвиха курбан с първото родено през годината мъжко агне и както повеляваше ролята им на благодетели, раздадоха на сиромасите, че и те да кусат мръвка. Всяко нещо се изпълваше по обреда си, според старите нрави, та преди да се всички наредят на софрата, майките чертаха кръстен знак с кръвта на жертвения агнец по челата и бузите на чедата си срещу уроки.

Навън пролетта вече разстилаше пъстрата си премяна връз просторната земна шир – бозлу̀ци, пасища и ливади тънеха в тучна растителност, дръвчетата примамваха пчелите с аромат и багри, а птичата песен се носеше навред и радваше ухото на мало и голямо. Настало бе време и за кърски труд, и за работа по дворовете, та в Стар Смил се надигаше хорска глъчка още от ранни зори. Нарамили мотики и деца в цедилки на гръб, някои хванаха пътя към полето, други шетаха из дворищата – сая̀та да изринат, гюбрѐто да возят, керемидите по покрива да пренаредят, каръ̀ци за арпаджѝка да изкопаят, че му минаваше и на него времето, пък и карто̀фелите вече трябваше да се положат в отпочиналата под снежния кожух земя.

Улисан в своите грижи, Горчо скриви покрай плета на Кера Бого̀ица и се сблъска със стадо гъски, което се клатушкаше към локвата оттатък пътя. Щом го зърна, гъсокът разпери криле и заплашително започна да съска, готов да се нахвърли отгоре му, за да защити харема си от бели хубавици. Една подир друга птиците заквакаха в хор, надигна се страшна врява и момъкът се видя принуден да се отдръпне малко встрани, та да стори път на домашните гадинки. Прилаяха кучетата в двора зад гърба му, а с тях се довлачи и тънкият гласец на старицата. Стопанката се опитваше да укроти верните стражи на къщата, докато краката я водеха към вратника откъм улицата.

– Помо̀зи бог, бабо Бого̀ице! – поздрави момъкът.

– Дал ти бог добро, сине! – отвърна възрастната жена и понамести черната си пребрадка, под която се подаваха пепелявите ѝ коси. – Викам чакай да видя аз що за гюрлутѝя дигат тез моите гъски. Аз ей сегѝнка на ги пуснах да идат да попасат млада тревица из бозлу̀ка, а още не съм влязла из двора и слушам ги – врякат. Вря-вря-вря… вря-вря-вря… Абе да не би, рекох си, някой влашки вълк да ги сдави, че бая нещо сякло реката тая зима, каят хората.

– Те авджѝите ги опушкаха, бабо Бого̀ ице, и сега бейовете по кожите им стъпват, меко и топло да им е на ногата. А и чак толкоз ближе да слезе такъв звяр, комай до селото. Не ми се много вярва.

– Той гладът… дяволско нещо! – заклати глава старата. – Чиляк чиляка убива за един комат хляб, че един звяр ли ще хване да се назлъндѝсва в селото да влязе и я овца, я гъска да отмъкне.

– Знам, бабо Бого̀ице, знам, че и аз тегло съм патил. И глад, и студ не ми е чуждо що е – рече с горчилка в гласа Горчо, но веселите му очи нескрито продължаваха да се радват на пролетта. – Ама я гледай какво време се е отворило днес. Чудно, само за работа.

– Чудно – повтори старицата. – Само за работа.

– Е, да бягам аз, че…

Малко по-надолу по улицата младокът се размина с две девойки, натъкмени с ризи от домашнотъкано платно, доволно пропъстрени с шарени шевици в пазвената част. И двете носеха черни кърля̀нки и ко̀ренки със ситна орнаментика и нали още бяха момѐта, едва бяха прихванали косите си с алени кърпи, по които проблясваха лѝтурки. С поруменели от внезапен срам страни, те не върнаха на поздрава му, ала свенливо му пуснаха по една чаровна усмивка, кикотейки се изпод шепите си.

Мрачните мисли на момъка мигом се разпокъсаха и пролетното настроение отново цял го обля. Някакъв вътрешен пламък изпълни гърдите му и като разгори искрата в пъстрите му очи, озари лицето му. Снажната му осанка излъчваше сила, а крачката му спореше тъй голяма, че забави ход и поизвърна глава, за да отбележи как девойките се сбутаха и се обърнаха, та да го попретеглят и те с поглед.

Под пъстрошитата му риза – мокра под мишките и разкопчана на гърдите – се издуваха наякналите му плешки. Носеше стеснени бозави панталони и кунду̀ри, подобно на градските люде, а не шаячни потури и смачкани цървули като повечето мъже в селото. Малко длъжка, русолявата му коса се спущаше до половината на ушите му, но подредена беше и чудесно очертаваше плавните линии на лицето му – с добре оформени ненатрапчиви скули, с правилен нос и с изразителни кръгли очи. Само мустаките му, и те притъкмени по градски тип, видимо с по-тъмен кестеняв оттенък, стояха върху горната му устна като едва ли не излишен придатък и попритулваха обаятелната му усмивка. С едра стъпка момъкът забърза нататък по пътя си…

Залисан във видения, момъкът свърна в края на улицата и се отправи към бащината си къща, която се нахождаше в долната махала на Стар Смил. Оттук-оттам се слушаше откъслечната реч на хора, вдадени в работата си по дворовете, лаят на преданите псета, както и блеенето да агънцата, които, изпратили майките си на паша, чакаха ги с нетърпение, за да се вкопчат вечерта в преливащите им вимета.

Навред кипеше животът на новия ден и някой вече гореше зелени вършини, та задушливият дим се напластяваше над половината село на сив облак, който слабият вятър едва подбутваше. Горчо премина по протежение на ниския каменен дувар и влезе в двора през дъсчения вратник, по който му се мярнаха една-две поизгнили от влагата дъски. Дворското куче го посрещна с радостно скимтене и той клекна да разроши главата му, както правеше по обикновение. Зад гърба му се счу подрънкване на посуда и на вратата на ниската къщурка се яви Яница, опретнала ръкави до лакти и помъкнала в белите си ръце котлета, паници и калайдисани саха̀нчета.

– С какво си се захванала пак? – попита Горчо, извърнал глава към сестра си. – И минутка не можеш да седиш със скръстени ръце.

– Ами не мога, батьо – призна Яница. – Затуй по-напред ще умия всичко, а сетне ще ми помогнеш да изнесем чергите. Да се понапечат малко. Че я виж какъв хубав ден се е паднало днес!

– Чакай, Вихър, чакай! – рече Горчо на кучето и запъхтян от играта, се изправи, за да си вземе дъха. – Да изчакаме малко казвам аз, Яничке. Чичо Ванчо Бозаджията е напалил огън и всичко ще се усмърди на пушек. Разнесе ли се, веднага ще изкараме и чергите, и дрехите, всичко, та хубаво да се напечат.

Яница сложи ръце на тесните си хълбоци и като заклати глава, хвана да го подкача със закачлив тон:

– Е, батьо, батьо! Свикна се ти с градския живот в Тутракан, на лива̀нто да ти мирише. Изтънчи ти се и тебе вкусът. Ама да знаеш, че и ние вече се къпем с гю̀лена вода, за да не фунтѝм на гражданите на пушек и овча лой.

Сладникавият ѝ смях се разля из целия двор и Горчо отвърна на закачката ѝ с братска усмивка. Очите му стъпка по стъпка последваха пътя ѝ към дървеното корито, където тя струпваше мръсните съдини на купчина. Обутите ѝ в цървулки и нашарени чорапки крака припкаха по калдъръмената пътечка тъй чевръсто и отиграно, сякаш стъпяха по жарава в своя огнен танц. Тесният черен сукман, пристегнат в кръста с едно тънко везано коланче, подчертаваше гъвкавата ѝ снага; плътните ѝ чувствени устни се извиваха в алена усмивка и поруменялото ѝ от радостна възбуда лице сияеше от щастие.

Нещо потегли погледа му и той се извърна, за да отбележи как приятният полъх на зефира накарваше листата на една отворена книжка да се повяват. Приближи се до стола, на който тя лежеше, и като я взе на ръка, затвори я и с интерес заразгледва пожълтялата ѝ повезѝя. Разгърна сетне на първата страница и зачете написаното в ума си: ИЗГУБЕНА СТАНКА… повест съвременна… написал Р. И. Блъсков… Болград… в Училищната книгопечятница… 1865 година.

Обърна книгата и щом видя цената от седем гроша, върна се в спомените си няколко години назад, когато се сдоби с тази рядка ценност. В съзнанието му възкръснаха всички беседи, в които отпосле даскал Стамен Кочов му говори за литература и за хора като Васил Друмев, Илия Блъсков, Каравелов. Присети се и как тогава с труд му се отдаде да разумее думите на даскал Кочов за това какво точно идеше да бъде туй чудно нещо белетристиката. Че тя имитирала една наглед неподправена реалност, една твърде обективна действителност, която, внушавана от видимото или невидимо присъствие на разказвача, имала едничката цел да твори картини, които си струвало да бъдат въображени от читателския ум. И как се намирали вече начетени едни българи, списващи повести по чужди модели, които жънели нечуван успех насред известни интелектуални средища в инак неграмотното море. Как българската белетристика правела своя прощъпулник и като всяко здравородено и току проходило отроче ѝ предстояло да пораства, да се развива и да хубавее.