Писателката Ив Д. Джун поднася на българските читатели завладяващ и дълбоко въздействащ роман за отчаяното бягство на една майка и нейните дъщери, които търсят спасение в Тайван, докато Комунистическата революция помита Китай. Джун се вдъхновява от истинската история на нейната баба, която извървява същия път като героините в книгата в опит да се спаси от турбулентната политическа обстановка в своята родина.

Разказан с уверен и въздействащ стил, с прецизно изградени образи, „Дъщерите на Шандун“ е изпълнен с надежда и сила роман за женската устойчивост — за непреходната обич между майки, дъщери и сестри и за жертвите, направени в името на бъдещите поколения.

Още с излизането си романът се превръща в бестселър на „Ю Ес Ей Тудей“. Книгата получава номинация за най-добър дебют в платформата „Гудрийдс“, a от „Ню Йорк Таймс“ го определят като „незабравима история, разказана от първо лице без излишен цинизъм или романтизиране“.

За „Дъщерите на Шандун“

Китай, 1948 г. Докато опустошителна гражданска война раздира страната, най-голямата грижа на богатите земевладелци от рода Ан е липсата на мъжки наследник. Първородната дъщеря Ли-Хай е поела грижите за трите по-малки сестри, а майка ѝ прекарва дните си в домакинска работа. Малтретирана и унизявана, Дзян-юе знае, че никога няма да изкупи най-големия си грях – не е дарила съпруга си с мъжки наследник.

Щом до семейството стига вест, че комунистическата армия е почти на прага им, те бързат да се укрият и да оставят жените Ан зад себе си. Поради отсъствието на мъж, когото да накажат, кадрите осъждат Ли-Хай за престъпленията на семейството ѝ.

След като младото момиче устоява на жестокостите на революционерите, жените са решени да намерят път за бягство. Гладни и без пари, но водени от желанието да оцелеят, те се отправят на дълго пътешествие в търсене на семейството, което ги е изоставило. От провинцията Шандун до оживения град Циндао, а оттам до британски Хонконг и накрая Тайван, жените стават свидетелки на променящата се съдба на една нация. Но със загубата на дома, идва и непозната за тях свобода.

За Ив Д. Джун

Ив Д. Джун е американска адвокатка с тайвански корени, специализирала в сферата на човешките права на жени. Тя се занимава с редица социални проблеми като сексуално насилие, съвременни форми на робство и дискриминация. Нейното творчество е вдъхновено от движенията за социална справедливост и равноправие. Към момента тя живее в Ню Йорк със своя съпруг, двете им деца и две кучета.

ОТКЪС

Ив Джун

Дъщерите на Шандун

Джучън, Шандун

Без наследство

Баба каза, че вкъщи нямало място за курви, и изгони мама. Затръшна дървената врата с гръм и трясък. Птиците се разлетяха. Не знаехме къде е сестра ми Ди, но аз и Три седяхме заедно с мама във вътрешния двор на къщата. Мама се втренчи в ръцете си, зачервени и напукани от миене на съдове.

– Не бойте се. Ще ѝ мине – увери ни тя. – Ще се успокои, щом баща ви се прибере.

Баба беше дребничка, с абаносова коса и ходила, наподобяващи кокоши крак. Стъпалата ѝ бяха бинтовани съгласно традицията. Ситнеше с копринените си чехли и все пак имаше вид на военачалник. Езикът ѝ беше като камшик. Бях на единайсет, достатъчно голяма, за да знам, че след подобен пристъп на ярост никой не може да я успокои – дори първият ѝ и любим син.

Беше есен. Вятърът разнасяше сухи листа и бръснеше пожълтялата трева. За щастие, реколтата беше прибрана и повечето работници се бяха разотишли по домовете си. Мама не искаше мълвата за срамното зрелище да плъзне от уста на уста – селяните мразеха баба и обичаха клюките. Историята щеше да се разпространи по-бързо от горски пожар. Живеехме в Джучън – малко градче, където образованите ми и предприемчиви предци изградили империя, давайки земя под аренда. Внушителната ни къща с блестящи оранжеви плочки и декоративни дървени розетки говореше за богатство. Величествени каменни лъвове пазеха входа на просторния вътрешен двор с езерце с лотоси. Надвесеше ли се двегодишната Три над водата, златни рибки с изпъкнали очи се облещваха насреща ѝ и отваряха и затваряха уста, сякаш примляскват доволно.

Баба умееше да надушва лъжи и винаги разбираше кога зад стените на дома ѝ витаят тайни. Maмa обаче криеше бременността си от седмици.

– Този път ще е момче, усещам, Ли-Хай – повтаряше ми с тревожен шепот, все едно изрича заклинание.

Появата ми на бял свят предизвикала разочарование. А раждането на второ момиче било провал. Татко я нарекъл Ли-Ди, понеже „ди“ означава „братче“. Следващата сестра била катастрофа, затова получила само номер: Три.

Три момичета поред разтърсили семейство Ан и баба взела драстични мерки. Броеше грошовете, сякаш се откъсват от душата ѝ, ала се принудила да замени унция злато срещу поглед в бъдещето. С мама отишли при известна предсказателка в съседен град. Питали я дали се очаква мъжка рожба. Мама написала датата и годината на раждането си. Предсказателката се взирала в линиите на дланта ѝ – четяла ги като карта на живота ѝ. Дала ѝ кехлибарен амулет за закрила и обявила тържествено, че тя ще роди син чак когато навърши трийсет и шест.

Тогава мама била на двайсет и девет. Баба обаче се прибрала вкъщи обнадеждена, че на хоризонта се вижда наследник. Заповядала на родителите ми да спят в отделни стаи и им забранила плътски удоволствия, докато мама не стане на трийсет и шест. Похвалила се колко мъдро постъпва:

– Тъкмо ще си спестим разноските да отглеждаме още момичета!

Все пак дъщерите не са нищо повече от бъдещи съпруги на чужди синове.

Татко се подчинил, но казал на баба, че предсказателите са измамници.

– Сами градим съдбата си – възразил плахо.

Баба не му обърнала никакво внимание.

Помня я как обикаляше по коридора като бдителен страж. Въпреки упорството ѝ сънят оборва дори най-свирепия дракон. Мама забременя за четвърти път.

– Не казвай на никого – прошепна ми и продължи да домакинства както преди.

Всяка сутрин ставаше в четири и приготвяше закуска за осемдесетте работници в стопанството ни. Мама готвеше страхотно – месеше изкусно питки и бухти. Сръчните ѝ ръце разточваха кори, по-тънки от пеперудени крилца, и вадеха от фурната пръхкав хляб с хрупкава коричка.

Макар да бяхме богати, баба надзираваше килера с армейска прецизност. Всяка вечер претегляше брашното да не би мама да е твърде щедра към работниците. Храната никога не стигаше и мама се опитваше да добавя тайно допълнителни порции. От опит се научи да скалъпва находчиви бели лъжи, убягващи от радара на баба. Веднъж направи пелмени със свинско за болно дете на работник. Обясни на баба, че месото липсва, защото се е развалило. Сипваше повечко нудли на всички и се оправдаваше, че в килера шетат мишки. Работниците разбираха какъв сериозен риск поема. Имаха поговорка: „Дивите кучета са опасни, духовете са зловещи, но нищо не е по-страшно от господарката Ан“ – моята баба.

Баба спокойно можеше да наеме слуги, за да помагат на мама. За нея обаче спестовността бе колоната, поддържаща благосъстоянието на семейството. Освен това презираше мама – първо, задето се е омъжила за сина ѝ, и второ – понеже има големи стъпала. Сгодили родителите ми като малки. Родителите на мама – семейство Дао от Жъджао – били братовчеди по майчина линия (биао)[1] на семейство Ан. Семейство Дао били собственици на множество кораби и натрупали богатство от речно-морска търговия. Традицията повелявала момичетата от видни семейства да са с бинтовани стъпала. Баба Дао увивала стъпалата на мама с довода, че си струва да изтърпи болката от счупените и осакатени кости, за да ощастливи бъдещия си съпруг. В нейния свят от коприна и порцелан било приемливо жената да се лиши от свобода на движение, за да се хареса на мъжа. Правителството на националистите обаче забранило бинтоването на стъпалата и провеждало все по-активни кампании срещу назадничавия обичай. Баба Дао свалила неохотно превръзките, осакатяващи краката на дъщеря ѝ. Щетите обаче били необратими. До края на живота си мама куцаше – ставите на стъпалата ѝ бяха непоправимо разкривени.

Баба Ан, разбира се, не спазваше забраната на националистите. Гордееше се със седемсантиметровите си „лотоси“ и никакъв държавен лакей не беше в състояние да я сплаши да загърби вековна традиция.

– Големите стъпала са селяшки – отсякла, когато седемнайсетгодишната ѝ бъдеща снаха дошла за сватбата. – Щом не си изискана жена, ще работиш!

Искаше ми се мама да е схванала предупредителния знак. Представях си я как се връща в Жъджао и моли родителите си да ѝ намерят друг жених. Ала не. Провели сватбената церемония и тя скъсала връзка със семейство Дао. След сватбата майката на булката ливвала кофа вода пред входа, за да покаже, че дъщеря ѝ – подобно на водата – не може да се върне вкъщи.

Мама ми разказваше как родителите ѝ изпратили щайги с морски раци за тържеството – това било последното ѝ угощение. В нашата къща мама не ядеше раци – те бяха деликатес, запазен за мъжете. Мама отваряше черупките и изваждаше крехката бяла плът в купи за татко и за дядо. От време на време сигурно е хапвала тайно по някой залък. Едно е обаче да се храниш до насита с каквото ти е по вкуса, друго – да си облизваш пръстите, поглеждайки крадешком към вратата. В новия си дом мама била дребен крадец. Щипвала по нещичко оттук-оттам не само заради вкуса, но и за да извика детските спомени – единственият незабранен лукс.

Сутринта, когато ни прогониха, мама беше в кухнята – приготвяше на баба поширани яйца за закуска. Докато пълнеше мивката с вода, ѝ се повдигна от миризмата на мръсни съдове. Повърна и в главата на баба засвириха сирени. Обвиненията заваляха като снаряди.

– Бременна си, нали?

Баба изсърба последната глътка от супата си. Бели нишки белтък се разплискаха по масата. Мама можеше да излъже. Беше ѝ зле обаче и рухна под изпепеляващия поглед на баба. Кимна.

Сграбчих Три и я повлякох след себе си. Шмугнахме се под масата. Баба започна да отваря шкафовете, да вади съдове и да ги хвърля по мама. Глинените снаряди се разбиваха в стените и нащърбените отломки се разхвърчаха по пода. Три трепереше в ръцете ми. Знаеше, че не бива да плаче, когато баба е в такова настроение.

– Синът ми е послушен! – крещеше баба. – Сигурно си имала любовник! Казвай кой е! Някой от работниците ли? Ще разбера!

Тирадата се изливаше поне десет минути и завърши с:

– Курвите отиват в пъкъла.

После трите побягнахме навън без връхни дрехи. Питах се какво ли би сторила баба Ан, ако предсказателката бе отсъдила, че на мама не ѝ е писано да роди наследник. Щеше ли да я убие? Да я продаде? Не знаех. Живеех с баба Ан, откакто се помня. Искаше ми се да вярвам, че жестокостта ѝ не е безгранична. Старицата обаче продължаваше да ме изненадва.

Откъм езерцето със златните рибки дотича братовчед ми Цяо. Тантурестите му пръсти стискаха дървена сабя. Закръгленият му корем подскачаше.

– Лельо! Лельо! Виж какво ми донесе дядо! Како[2] Хай, искаш ли да играем на разбойници и войници? Ти ще си разбойник, защото си без сабя.

Понечих да отговоря, че и разбойниците имат саби. Мама ме изпревари:

– Цяо, влез вътре и донеси топли дрехи за Хай и Три. Свечерява се и става студено. После ще поиграете с Хай.

– Добре! – съгласи се ведро Цяо.

Не се сети да попита защо сме в двора. В дома ни го глезеха и не му хрумваше, че сме наказани. Все пак той бе любимият син на Дзиен, малкия брат на татко, и единствен внук от нашето поколение. Получаваше най-доброто от всичко – включително раци! За закуска баба му приготвяше хрупкави бухти, за обяд – задушено свинско шкембе. Дядо все повтаряше, че само момчетата заслужават подаръци. От Циндао винаги се връщахме с играчки за Цяо, а ние с Ди гледахме отстрани с празни ръце. На момичетата им стига да им осигуряват покрив над главата. Късметлийки са, ако ги хранят!

Завиждах на Цяо. Знаех обаче, че единствено на момчетата е позволено да почитат предците, погребани в семейната гробница. Цяо щеше да се грижи за баба, за дядо и за родителите ми в отвъдния живот. С Ди ни учеха да се молим той да преуспее. Правехме го, понеже благоденствието на мама в Света на духовете щеше да зависи от него. От малка ми втълпяваха сентенцията джуннан цинно: „Почитай мъжете и снизявай жените!“.

Метнал кожена чанта през рамо, татко се прибра по залез-слънце. Мама го чакаше трескава до портата. С Три останахме в двора. Следван от мама като бледа сянка, татко влезе вкъщи и призна пред баба съучастието си в предателството. Мама казваше, че някога татко я обичал – просто съм била твърде малка и не помня. Може и да беше вярно. Аз обаче виждах родителите си като земно и морско животно на верига – принудени да стоят до ръба на водата и да оцеляват за сметка на съкровените си желания. На младини татко носел тайно на мама свинска яхния от кухнята и цветя от полето. Поне така ми разказваше тя. Променил се, след като малко преди Японската окупация отишъл да учи литература в Университета в Циндао. Образованието го превърнало в човек, витаещ в селенията на поезията и иносказанията. След войната се върнал при съпругата си, която разбирала единствено от готвене и земеделие. Доскоро заобиколен от вдъхновяващи учители и съмишленици, у дома се озовал във вакуум от тишина, запълнил се постепенно с презрение и неудовлетвореност. Ала синовният дълг изисквал да създаде наследник. Неговото разочарование – и нейното – не били от значение.

Татко отвори вратата. С Три влязохме в кухнята. Мама смиташе изпотрошената посуда. Със зачервено лице баба седеше до масата.

– Оставаха шест години! Само шест! Сега ще се пръкне още едно безполезно гърло за хранене!

– Не вземай на сериозно думите на предсказателката – промърмори татко. – Може да е момче.

[1] По традиция в Китай е приемливо братовчеди по майчина линия (биао) с различна фамилия да се женят. На братовчеди по бащина линия (тан) с една и съща фамилия и гробница обаче не е разрешено да сключват брак.

[2] В Китай малките често наричат по-големите деца „како“ или „батко“, макар да не са братя и сестри.