Смъртта е само началото за героите в „Шепотът под вратата“ от Т. Дж. Клун. Книгата спечели сърцата на читателите по света и стана финалист на наградите Locus и Goodreads Choice Awards за 2021 г. в категория „Най-добро фентъзи“. „Шепотът под вратата“ бързо се превърна в бестселър на New York Times и USA Today. Сега книгата излиза на български от издателство Artline Studios с майсторския превод на Десислава Сивилова.

„Шепотът под вратата“ е необикновена история за любовта, скръбта и изкуплението. Главният герой Уолъс е неприятен и егоистичен човек, работещ като партньор в адвокатска кантора. Когато жътварка пристига да го прибере от собственото му погребение, Уолъс започва да подозира, че е мъртъв. А когато Хюго, собственик на чудновата чайна, обещава, че ще му помогне да премине отвъд, Уолъс разбира, че определено е мъртъв.

Дори след смъртта Уолъс не е готов да се прости с живота, до който едва се е докоснал. Когато му дават една седмица да премине отвъд, той се заема да навакса цялото изгубено време в седем дни.

„Нежност, остроумие и майсторски изграден свят възвисяват тази очарователна история“, с тези думи Publisher’s Weekly описват „Шепотът под вратата“. Това е второто заглавие от Т. Дж. Клун, което излиза на български. Авторът е познат на българския пазар с „Къщата в лазурното море“, която омагьоса читателите през 2021 г.

„Шепотът под вратата“ ще потопи читателите в едно дълбоко магично и незабравимо преживяване, което действа като топла прегръдка.

За автора:

Т. Дж. Клун е американски автор на бестселъри на The New York Times и USA Today. Пише истории с LGBTQ+ тематика и е носител на литературните награди Lambda Literary Award и Alex Award.

Author photo credit: Tor Books

Откъс от глава 3

Премигна бавно в опит да осъзнае къде се намира. Все още в селото. Все още с жената.

Мей приклекна до него, а вратовръзката ѝ се залюля между краката.

– Добре ли си?

Нямаше вяра на гласа си, затова кимна, макар да беше всичко друго, но не и „добре“.

– Това е нормално – обясни тя, почуквайки с пръсти по коляното си. – Случва се на всички, след като починат. Не се учудвай, ако се повтори още няколко пъти. Трудно е да проумееш всичко.

– Ти откъде знаеш? – измънка той. – Нали каза, че аз съм ти първият.

– Първият сама – поправи го тя. – Минах през над сто часа обучение, преди да ме пуснат сама, тъй че съм виждала това и преди. Как мислиш, можеш ли да станеш?

Не, не можеше. Все пак стана. Леко се олюляваше, но успя да се задържи прав изцяло само с чисто усилие на волята. Куката си стоеше в гърдите му, а кордата проблясваше слабо. За миг му се стори, че усеща леко дръпване, но не беше напълно сигурен.

– А така. – Мей го потупа по гърдите. – Чудесно се справяш, Уолъс.

Той я изгледа сърдито.

– Не съм дете.

– О, знам. С децата е по-лесно, повярвай ми. Обикновено възрастните създават проблеми.

Не знаеше какво да отговори, затова си замълча.

– Хайде – подкани го тя. – Хюго ни чака.

*

Скоро стигнаха края на селцето. Сградите свършиха, а пътят пред тях взе да лъкатуши из иглолистна гора. Мирисът на бор напомни на Уолъс за Коледа: време, когато целият свят сякаш си поема дъх и забравя – макар и съвсем за кратко – колко е тежък животът.

Канеше се да попита дали остава още много, когато стигнаха до черен път извън селото. До пътя стърчеше дървена табела. В тъмното му беше трудно да различи думите, докато не се приближи още.

Буквите бяха издълбани изключително старателно в дървото.

Харонов брод

Чай и вкусотии

– Кой е Ха̀рон? – попита той. Никога не беше чувал тази дума.

– Харо̀н – поправи го Мей. – Това е шега. Хюго обича да се занася.

– Не схващам.

Мей въздъхна.

– Ама разбира се. Не се тревожи. Щом стигнем чайната, ще…

– Чайната – повтори Уолъс, отправяйки презрителен поглед към табелата.

Мей се сепна.

– Леле. Да нямаш нещо против чая? Това няма да се приеме добре.

– Нямам нищо против… Мислех, че ще се срещаме с Бог. Той защо би…

Мей се разсмя.

– Какво?

– Хюго – поясни той смутено. – Или както там се казваше.

– Майчице, чакай само да му кажа как си го нарекъл. Майко мила!. Ще вземе да се възгордее. – Тя се намръщи. – Май по-добре да не му казвам.

– Не разбирам кое е толкова смешно.

– Знам – призна тя. – Точно това го прави смешно. Хюго не е Бог, Уолъс. Той е лодкар. Нали ти казах. Бог е… представата за Бог е човешка. Всъщност е малко по-сложно.

– Какво? – промълви Уолъс едва-едва. Почуди се възможно ли е да получи втори инфаркт, както си беше мъртъв. А после си спомни, че всъщност вече не долавя как сърцето бие в гърдите му, и пак го връхлетя желанието да се свие на кълбо. Агностик или не, не очакваше нещо толкова грандиозно да му бъде подхвърлено така небрежно.

– А, не. – Мей сграбчи ръката му, за да го задържи на крака. – Няма да лягаме тук. Съвсем малко остана. Вътре ще ти е много по-удобно.

Той я остави да го повлече по пътя. Дърветата се сгъстиха, появиха се стари борове, протегнали се от земята към звездното небе като пръсти. Не помнеше кога за последно е бил насред гора, камо ли нощем. Предпочиташе стоманата и бибиткащите клаксони, звуците на града, който никога не спи. Шумът му гарантираше, че не е сам, където и да се намира. Тук тишината беше всепоглъщаща, задушаваща.

Когато завиха, той видя през дърветата топли светлини – като фар, който го зовеше и зовеше, и зовеше. Едва усещаше земята под краката си. Реши, че като нищо може да се носи из въздуха, но не събра смелост да сведе поглед, за да провери.

С наближаването куката в гърдите му го теглеше все по-силно. Нямаше как да не го усети, не че беше дразнещо. Кордата продължаваше напред по пътя.

Канеше се да попита Мей за това, когато на пътя пред тях нещо се размърда. Той потръпна, представи си ужасяващо създание с остри зъби и искрящи очи, пълзящо от потъналата в сенки гора. Вместо това се появи жена, забързана надолу по пътя. Когато ги наближи, той я виждаше все по-ясно. Изглеждаше на средна възраст, стиснала здраво устни, докато се увиваше плътно в палтото си. Под очите ѝ се виждаха сенки – тъмни кръгове сякаш татуирани на лицето ѝ. Уолъс не разбираше защо очаква да отбележи присъствието им. Тя мина покрай тях, без дори да ги погледне, а русата ѝ коса се вееше зад нея, докато жената се отдалечаваше припряно надолу по пътя.

Мей изглеждаше намръщена, но бързо се отърси и отново се усмихна.

– Хайде. Не бива да го караме да чака толкова дълго.