„Шепотът на музата“ от Лора Пърсел

ИК Хермес представя „Шепотът на музата“ от Лора Пърсел

Внимавай какво си пожелаваш… защото може да се сбъдне.

В лондонския театър „Меркурий“ се носят слухове за проклятие.

Говори се, че главната актриса, Лилит, е сключила договор с Мелпомена, музата на трагедията от древногръцката митология, за да се превърне в най-великата актриса, живяла някога. Ревнивата съпруга на собственика на театъра обаче има известни подозрения към Лилит и изпраща гардеробиерката Джени да я шпионира.

Скоро Джени открива, че Лилит е колкото изумителна в изпълненията си, толкова и провокативна по природа. На сцената сякаш е обсебена от героините, които играе, но извън нея тя е трагична като музата, която я вдъхновява. Джени съчувства на амбициозната актриса и не след дълго се сприятелява с нея.

Но когато в театъра започват да се случват странни събития, Джени се чуди дали слуховете не са верни и се опасява, че когато музата поиска своето, цената ще бъде твърде висока. 

Лора Пърсел живее в Колчестър, Великобритания. Започва писателската си кариера с два исторически романа за хановерската династия. Първият ѝ готически роман, The Silent Companions, е носител на наградата Thumping Good Read. Сред другите ѝ готически заглавия са The Corset, Bone China, The Shape of Darkness (награда Fingerprint за историческо криминале, номинация за наградата Edgar) и „Шепотът на музата“. 

Плашите ли се от историите си, докато ги пишете?

Не се страхувам, докато пиша, защото знам, че контролът върху случващото се по страниците е в моите ръце. Освен това работя в много модерен и леко хаотичен кабинет вкъщи без нищо страшно наоколо, така че се чувствам сигурна. Въпреки това се е случвало сцените, които пиша, да са изпълнени с толкова напрежение, че да ми се налага да си легна рано.

Винаги ли сте били почитател на историите за призраци? И кои са любимите ви страшни писатели?

Като дете бях доста страхлива и си спомням как се криех зад дивана при много сцени от филмите „Ловци на духове“. Но с наближаването на тийнейджърска възраст се запалих по поредицата на Р. Л. Стайн Goosebumps, като продължих с готически класики като „Фантомът от операта“ и „Брулени хълмове“. Любимата ми призрачна история е „Жената в черно“ от Сюзън Хил. Тя винаги успява да смрази кръвта ми, независимо дали в книжната си форма или като филмова и сценична адаптация. Обожавам също така „Свърталище на духове“ от Шърли Джаксън и „Ребека“ от Дафни дю Морие.

Разкажете ни за новата ви книга „Шепотът на музата“.

Действието в романа се развива във викториански театър и той разказва за гардеробиерката Джени, която е изпратена да шпионира водещата актриса Лилит Ериксон. Лилит завладява публиката с почти свръхестествен талант, но Джени открива, че зад успеха ѝ се крие мрачна сделка, чиито последствия може да засегнат не само нея самата, но и целия театър. 

Романът е написан в проза, но е разделен на пет действия. Защо избрахте това съчетание на форми?

Действието се развива в театър и събитията се случват на фона на пет различни постановки. Тези пиеси се превърнаха в действия в романа, като отзвук на Шекспировите трагедии с пет действия. Днес обикновено се смята, че всяка история, независимо дали е роман или сценарий, следва класическата структура от три действия, но в книгата си „В гората“ Джон Йорк аргументира тезата за структура от пет действия и аз също използвам този подход.

Езикът играе централна роля в романа – от наизустените реплики, през изречените пактове до имената, които хората използват. Дали езикът е източник на власт, достъпен за всеки?

Не си давах сметка за това, докато пишех романа, но след като се замислих, героинята ми Джени наистина се сблъсква с езикови бариери, пробивайки си път в света на театъра. Заради оскъдното си образование тя не може да разбере пиесите веднага. Освен това тя трябва да научи театралния жаргон, за да може да изпълнява задълженията си. За сметка на това Лилит Ериксон сякаш владее думите до съвършенство, но главата ѝ е пълна с реплики, написани от някой друг. В този смисъл нейната идентичност до голяма степен е заличена от чуждия език и той не ѝ дава никаква власт.

Личността и творчеството на Шекспир вдъхновяват множество произведения на театрална тематика. Имате ли си любимо и какво ви привлече вие самата да напишете роман за сцената?

Не съм толкова почитател на книгите за театъра, колкото на самото сценично изкуство. Никога не съм имала необходимото самообладание и контрол, за да стана актриса, но изучавах театрално изкуство в училище, което ми позволи да изследвам идеите за сценография, осветление, костюми и режисура. С времето развих страст към пиесите на Ибсен и Чехов, но действието в „Шепотът на музата“ се развива твърде рано, за да бъдат представени тези драматурзи в романа. Избрах да се съсредоточа върху Шекспир, първо защото обичам творчеството му, но и защото знаех, че читателите ми ще са запознати със сюжетите предварително, а това спестява доста обяснения в текста. Все пак си позволих да включа любимата ми, по-неизвестна трагедия, фокусираща се върху отмъщението – „Херцогинята на Малфи“ от Джон Уебстър.

Театърът отдавна е намерил мястото си в историите на ужаса. Какво според вас прави сцената толкова подходящо място за готиката?

Готиката до голяма степен е свързана с двойствеността, граничните пространства и нещата, които не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Това се вписва идеално в един свят, в който хората се превъплъщават в образи, различни от техните собствени, в който декорите могат да изглеждат истински, но са фалшиви, в който събитията, които публиката преживява, не се случват в действителност. Границата между факт и измислица се размива. По отношение на хоръра винаги съм смятала, че театърът работи толкова добре, защото човек се потапя изцяло в него. Не можеш да спреш телевизора на пауза, не можеш да скриеш книгата в шкафа. Напрегнатата атмосфера е навсякъде около теб и не можеш да избягаш!

Внимателно се движите по ръба между реалното и свръхестественото – изглежда, че има тъмни сили, но винаги поддържате ниво на съмнение. Готическите романи ли са тези, които най-умело държат читателите си поне отчасти в неведение?

Мисля, че е така. Това е един от елементите, които ме привличат към жанра. Например в криминалните романи всички мотиви трябва да са изчерпателно изброени, всяка улика да е внимателно обяснена и често накрая всичко се навързва. Това несъмнено е удовлетворяващо, но животът не е такъв. Трябва да преценяваме доказателствата и сами да решаваме в какво да вярваме, особено когато става въпрос за свръхестественото.

Често пишете за жени в периферията на викторианското общество. Какво ви кара да се връщате към техните истории?

Започнах писателската си кариера с романи за кралски особи през Джорджианската епоха, така че може би сега намирам някакъв баланс, като представям героини с по-малко късмет. Смятам, че маргиналните персонажи, които се намират между световете и класите, са идеални за готически истории. Тяхната несигурност, липсата на място, към което да принадлежат, ги прави по-лесни за манипулация. Що се отнася до Викторианската епоха, тя е време на нови идеи и огромни промени в обществото, което прави подходящо добавянето на един от основополагащите елементи на жанра – усещането за непостоянство. 

Подобно на много от Шекспировите персонажи, две от главните ви героини са без майки. Тази липса на майчина закрила прави ли ги особено уязвими?

Мисля, че отчуждението от родителите им дава на Джени и Лилит нещо, което ги сближава, и обяснява тяхната самостоятелност. Допълнително усложнение е, че Джени изпитва вина, че не е успяла да спаси майка си, и отчаяно се опитва да заеме нейната роля у дома. И двете жени копнеят за подкрепата и безусловната любов, която един родител може да даде. Лилит може би щеше да се окаже съвсем различна, ако не ѝ се налагаше да търси тези неща чрез актьорска игра и сексуални отношения вместо това.

Джени започва работа в театъра поради финансова необходимост. Това капиталистически порив ли е или фаустовска сделка?

Нестандартната работа на Джени със сигурност има за цел да повтори фаустовския договор. Нейните мотиви са много по-добри от тези на Доктор Фауст – тя не търси слава или богатство, а просто се опитва да запази семейството си. За известно време тя дори вярва, че може да помогне на друга жена. Но когато научава повече за своя работодател, тя разбира, че се е поставила във властта на неподходящ човек. Това е ситуация, която споделят и други герои в историята.

Много готически романи завършват с пламъци, а изгарянето е повтаряща се тема в романа ви. Какво означава за вас огънят?

В „Шепотът на музата“ огънят олицетворява кръговете на ада, връщайки се към ранния образ на Доктор Фауст, който е завлечен в пъклото. Огънят потъмнява блясъка, оставя сажди. По този начин той символизира вината и неразрушимите връзки, но може би и изгарянето, което е нужно за един велик акт на съзидание. Като цяло в готическата литература огънят се разглежда като пречистваща, възмездяваща сила. Джени възприема последния пожар в историята по този начин. Оставям на читателя да реши дали това е вярно, или все пак символизира нещо по-зловещо.

ОТКЪС

Щях да се справя с каквото и да ми поднесеше театърът, дори с актрисата, която ужасяваше госпожа Дайър, само и само семейството ми да има сигурност.

Опитах се да си напомня за тази решимост следващия ден, докато стоях пред гримьорната на Лилит Ериксон и я чаках да се върне.

Бях сама в коридора, който бе необичайно тих и безлюден за толкова активен театър. Стените бяха тапицирани с тъмночервен брокат, поизбелял около лампите.

От дясната страна на коридора бяха подредени протрити врати: на първата със златни букви бе изписано името на водещия актьор Антъни Фрост, но на тази на Лилит Ериксон надпис нямаше. Вероятно неотдавна бяха заличили името на предишната изпълнителка на главни роли и чакаха новата да се докаже, преди да поставят нейното.

Покрай краката ми се шмугна мишка и изчезна в дупка в пода. Мигове по-късно се появи котка с вирната опашка. Като ме забеляза, измяука, смени посоката и се отърка в пищяла ми.

– Здравей. – Гласът ми прозвуча твърде гръмко в тишината. Котката отново измяука, а аз се наведох и я погалих. После чух друг шум зад гърба си, леко почукване. Ръката ми застина. – Това друга мишка ли е, писанке?

Настана пауза, след която прозвуча приглушен гърлен стон. Котката просъска и избяга. Нещо се блъсна от другата страна на вратата на гримьорната. Отскочих встрани. Вратата явно бе заяла. Отвътре създание отчаяно дращеше по нея и я блъскаше с цяло тяло. Мерна ми се горкият Юджийн Грийвс в последните му мигове. Върнаха ми се думите на Сайлъс. Небрежният ви език може да отприщи всевъзможни злочестини. Нямаше как да е това…

Но все пак започнах да го правя – да се завъртя три пъти, както той ме бе инструктирал. Вратата се отвори и отвътре изхвърча някаква тъмна маса. Имах време само да ахна, преди съществото да подкоси краката ми и да се просна на пода. Нещо гадно покапа по лицето ми. Затворих очи.

– Евридика! – прогърмя по коридора всепроникващ глас, който можеше да принадлежи само на обучен актьор. – Евридика! Стига вече! Седни долу!

Когато отворих очи, над мен бе сведено издължено лице, оградено от облак черна коса, което виждах наопаки.

– Олеле – развеселено рече то. – Хайде да ви изправим на крака.

Почувствах се пълна глупачка, когато поех протегнатата ръка и се надигнах. Жената, която ми помогна, бе висока и тънка, по-скоро впечатляваща, отколкото красива, с много изявени черти. Посочи към нещо, което сега видях, че е пудел.

– В креватчето, Евридика.

Кучето мигом се подчини и припна обратно в гримьорната с подвита между краката опашка. Жената поклати глава.

– Не ми беше хрумвало, че може да си отваря вратата. Ще трябва да ѝ простите. Боя се, че има ужасни маниери.

Не беше кой знае какво извинение.

– Не се ли очаква от собственика да даде на кучето добро възпитание?

Тя последва пудела и седна пред тоалетката с повдигната вежда.

– Явно допускате, че аз имам такова.

Значи това беше Лилит Ериксон. Провокативна от първата минута. Неприятно ми беше, че ме видя просната в прахоляка. Не ми бе потръгнало от самото начало.

– Е, аз пък имам възпитание – отвърнах натъртено, докато отупвах полата си. – Джени Уилкокс, новата ви асистентка. Драго ми е да се запознаем.

Лилит се засмя.

– Не, никак не ти е драго! Различавам от километър лошата актьорска игра. Влез вътре, за бога, и остави тези преструвки. И двете знаем, че ни се налага да общуваме.

Когато влязох в гримьорната, имах чувството, че съм попаднала в гробище. На всяка повърхност бяха поставени лилии – в букети или единични стъбла, вързани с панделки. Миризмата им бе задушлива. Евридика ми изръмжа. Лилит отвори емайлирана кутия и ѝ хвърли бонбон, за да я укроти.

– Не се тревожи. Тя е опасна само когато аз я искам такава.

Не стига, че ми се бе паднала актриса с толкова дръзко лице, ами трябваше да търпя и враждебен домашен любимец. Обикновено обичах кучета, но това тук беше като митичния Черен звяр. Можех да се закълна, то знаеше, че съм дошла да шпионирам господарката му.

– Никой не ми каза, че имате куче.

– Патрона едва вчера ми даде отпуск да отида да я доведа. – Размаха кутията към мен. – Ментов бонбон?

Поклатих глава. При всички тези цветя гримьорната изглеждаше претъпкана. Гардероб и огледало на стойка заемаха повечето от пространството. Имаше малко канапе и шивашки манекен, но те бяха едва сместени.

– Значи си новата ми асистентка за обличане и гримиране – продължи Лилит. – Явно имам нужда от такава, макар че винаги съм се справяла чудесно и сама. Обикновено актрисата сама избира асистент, но можеше да се очаква, че госпожа Дайър ще ме изпревари и ще сложи прът в колелата. – Огледа ме преценяващо с премрежени очи. – Хм, значи ти си малкото ѝ протеже. Шефът дава път на мен, а тя на теб, така че и двете правим своя дебют в този споделен от тях експеримент. Как каза, че ти е името?

– Джени Уилкокс.

– Да, вярно. Ужасна съм с имена. Не бива да се сърдиш, ако си измисля мое, с което да те наричам.

Проскърцах със зъби.

– И в пиесите ли го правите? Измисляте си реплики?

Очаквах да се ядоса, но тя отново се засмя.

– Не, не. Но мисля, че там е проблемът. Главата ми е пълна с текстове и няма място за нищо друго.

– Всъщност съм тук, за да се уверя, че костюмите ви прилягат.

По лицето ѝ пробяга паника.

– О, тези ужасни хора от гардеробната вече са ти помътили главата с техните правила. Те имат мерките ми.

– Отпреди повече от година са. – Направих няколко крачки и застанах зад стола ѝ. – Мерките се променят.

Особено ако се ядат много бонбони – добавих натъртено.

Лилит плесна с фините си длани.

– Браво! Виждам какво е направила госпожа Дайър. Знае, че съм алергична към котки и е пратила такава в гримьорната ми.

И така, тя знаеше, че госпожа Дайър ѝ е противник; не беше глупачка. Очевидно Лилит не биваше да бъде подценявана.

– Алергична сте към котки? Че как оцелявате при толкова много наоколо? Току-що видях една отпред.

– Не е чак толкова фатално. Мога да изтърпя присъствието им в театъра. Но би било проблем някоя такава проклета животинка да дойде и да се валя из нещата ми. – Тя кимна към цветята. – С помощта на Евридика и лилиите ги държа настрани. Сега и ти ще успяваш да го правиш.

Наблюдавах отражението ѝ в трикрилото огледало. Тя наистина имаше вид, сякаш би могла да омагьосва. Беше идеално подбрана за лейди Макбет; човек искаше да я гледа, за да види какво още ще направи.

– Е, ще имам грижата котки да не доближават до костюмите ви – обещах. – Но първо ми позволете да ви взема мерките.

Лилит сви устни, засмукала бонбона си.

– Ама че си упорита! Не може ли да си почина за малко? Чудесно завръщане у дома, няма що. Да си бях стояла в Саутенд.

– Не е толкова уморително да ви вземат мерки, госпожице Ериксон. Просто се изправете, аз ще свърша всичко.

Тя неохотно се надигна от стола.

– Виждам, че няма да мирясаш, докато не стане твоето. Ама че ужасна седмица. Не ми стигаше новината, че Юджийн Грийвс е починал, а сега съм оставена на милостта на тормозеща ме асистентка.

Застинах, като чух името.

– Онзи клет актьор ваш приятел ли беше?

Тя обърна към мен тъмнокосата си глава.

– „Приятел“ е може би твърде силна дума. Бях част от трупата на Юджийн Грийвс. Силно му се възхищавах, но до такъв талант е невъзможно да се работи. Със същата сила може и да не си на сцената.

– Така е – признах, като се разрових в спомена си. –

Изобщо не помня останалите актьори.

– О, значи си го гледала в пиеса?

Навлажних устни. Не бях искала да засилвам болката на госпожа Дайър, като ѝ разправех на какво съм станала свидетел, но по отношение на Лилит нямах такива скрупули.

– Гледах го как умира.

Сивите ѝ очи се разшириха.

– Не!

– Беше ужасно. Благодарете на щастливата си звезда, че сте сменили театъра, преди да се случи това. Не знам как трупата ще продължи там след трагедията.

Тя остана мълчалива за момент. Нещо в изражението ѝ се промени. По него се четеше нещо ново, не точно скръб или тъга.

– Кажи ми, Кити – нареди тя.

– Името ми е Джени – поправих я.

Тя махна с ръка, сякаш бе нещо маловажно.

– Кажи ми, случайно да си забелязала дали Юджийн Грийвс е носел някакъв часовник?

Евридика изръмжа от постелята си. Може би отвън минаваше друга котка.

– Да, носеше.

Госпожа Дайър също бе споменала часовника, онзи с музата, но разговорът бе на съвсем друга тема. Странно, че Лилит мигом попита за него, без да се поинтересува за последните мигове на колегата си, дали е страдал, без да покаже обичайната загриженост на човек със сърце.