ИК БАРД представя „Целувката“ от Даниел Стийл, най-продаваната авторка на Америка!

В началото бе една целувка…

В една топла юнска вечер претъпкан автобус се движи с голяма скорост по една лондонска улица. Няколко преки по-далече мъж и жена се качват в лимузина, опиянени от вълшебната вечер, изпълнена с танци и шампанско. Миг по-късно, на едно кръстовище, докато двойката споделя първата си истинска целувка, автобусът се врязва в колата на влюбените…
Започва дългото пътуване – към отчаянието и надеждата, към света на болката и възкръсването от пепелта.

Даниел Стийл е една от най-популярните авторки с повече от 460 млн. Тираж по света. Сред многобройните й бестселъри са: Майчин грях, Любовницата, Годините пред нас, Момичетата на татко, Кралска кръв, Съседи.

ОТКЪС

ЦЕЛУВКАТА

ДАНИЕЛ СТИЙЛ

ПЪРВА ГЛАВА

Изабел Форестър гледаше към градината от прозореца на спалнята в дома си на Рю дьо Гренел, в седми парижки квартал. Вече седем години двамата с Гордън живееха в тази къща, тук бяха родени и двете им деца. Сградата бе построена през осемнадесети век, с високи внушителни бронзови порти откъм улицата, които водеха към вътрешния двор. Крилата на къщата бяха разположени във формата на подкова около градината. Сградата бе стара и хубава, с високи тавани и разкошни прозорци, прекрасни корнизи, а подовете бяха покрити с паркет в топъл конячен цвят. Всичко около Изабел блестеше от чистота, личеше си, че нечия прилежна ръка се бе погрижила за всяка подробност. Изабел ръководеше домакинството с артистичност и прецизност, със здрава, но нежна ръка. Градината бе изящно оформена – белите рози, засадени от нея още преди години, често бяха хвалени, че са най-красивите в Париж. В къщата имаше много антики, които тя и Гордън бяха събирали през годините. Някои бяха купени от Париж, други – донесени от някое пътуване, а част от тях бяха наследени от родителите й.

Всичко в къщата светеше – лакът на паркета и мебелите грееше като нов, среброто бе лъснато до блясък, а кристалните стенни свещници искряха под лъчите на яркото юнско слънце, което се прокрадваше през завесите на спалнята й. Изабел с въздишка обърна гръб на розовата градина. Предстоящото й заминаване този следобед я изпълваше със съмнения. Толкова рядко вече ходеше където и да е било, а и нямаше много поводи за излизане. Затова сега, когато имаше възможност да се откъсне от дома си за малко, изпитваше вина, че ще остави Теди.

Дъщеря й беше заминала с приятели за Португалия предния ден. Софи навърши осемнадесет и през есента щеше да постъпи в университет. Синът на Изабел, Теодор, беше този, който я задържаше вкъщи и така бе вече четиринадесет години. Роден три месеца преждевременно, с увреждания при самото си раждане, в резултат на което дробовете му не бяха развити както трябва, което пък на свой ред бе довело до отслабване на сърцето, Теодор учеше вкъщи и никога не беше ходил на училище. На четиринадесет, той беше прекарал по-голямата част от живота си прикован в леглото или в инвалидната количка, когато се чувстваше слаб, за да може да ходи. При хубаво време, Изабел го закарваше в градината и в зависимост от това, как се чувстваше, той правеше кратка разходка или просто седеше в количката. Духът му обаче бе несломим и очите му заблестяваха в мига, когато майка му влезеше в стаята. Той винаги имаше какво да й разкаже или с какво да се пошегува. Връзката помежду им не можеше да се опише с думи, тя бе издържала на времето, годините и на личните изпитания, пред които се бяха изправяли заедно. На моменти й се струваше, че те бяха двама отделни хора, но с една душа. Тя поддържаше волята му за живот, като му говореше с часове, четеше му и го държеше в прегръдките си, когато той с усилие си поемаше въздух и не можеше да говори, а когато бе по-добре го развеселяваше и го караше да се смее. Теди гледаше на живота през нейните очи. Той й напомняше за крехка птичка с прекършени крила.

Двамата с Гордън бяха обсъждали с много лекари възможността за белодробна трансплантация в САЩ, но заключението на специалистите бе, че той е твърде слаб, за да издържи на операцията и дори на самото пътуване. Рискът беше твърде голям. Светът на Теодор се състоеше от майка му и сестра му и бе ограничен в рамките на елегантната къща на Рю дьо Гренел. Баща му открай време се чувстваше неловко заради болестта му. Около Теди винаги имаше медицински сестри, но майка му беше тази, която се грижеше за него през по-голямата част от времето. От много време вече тя бе изоставила приятелите си, амбициите си и дори и най-незначителния опит за водене на личен живот. Единствените й бягства във външния свят през последните години бяха няколкото излизания с Гордън вечер, но и те се брояха на пръсти. Животът й бе посветен на мисията да поддържа Теди жив и щастлив. Тази задача й пречеше да отделя необходимото време и внимание на дъщеря си, но изглежда че Софи приемаше с разбиране ситуацията, а и Изабел я обичаше не по-малко от Теди . Просто Теди имаше по-голяма нужда от нея. Животът му зависеше от това. През последните четири месеца, още от края на зимата Теодор се чувстваше добре, което позволяваше на Изабел да предприеме това толкова чакано пътуване до Лондон. Предложението дойде от Бил Робинсън и на пръв поглед изглеждаше неосъществимо.

Изабел и Бил се запознаха преди четири години на един прием, даден от американския посланик във Франция, който беше състудент на Гордън от Принстън. Бил се занимаваше с политика и беше известен като един от най-влиятелните мъже във Вашингтон, а вероятно и като един от най-богатите. Гордън й каза, че Уилям Робинсън стои зад избирането на последния президент. Той беше наследил огромно, почти невъзможно за изчисление състояние и бе навлязъл в политиката и властта, която вървеше ръка за ръка с нея, още от младежките си години. Това положение му допадаше, всъщност той предпочиташе да стои в сянка. Бил беше посредник във висшите кръгове на властта, човек, който създаваше силните на деня, но при запознанството им Изабел се впечатли, колко тих и непретенциозен беше той. Когато Гордън и разказа за него, не й се вярваше, че този човек е толкова влиятелен и баснословно богат. Бил беше изключително скромен и сдържан и Изабел веднага хареса това качество у него. С него бе лесно да се отпуснеш, той имаше изненадващо младежки вид и фино чувство за хумор. Тя седя на масата до него и през цялата вечер се наслаждаваше с голямо удоволствие на компанията му. Когато на следващата седмица той й писа, тя беше приятно изненадана, а по-късно той й изпрати книгата с репродукции, за която бяха говорили на вечерята и тя му бе споделила, че я търси от години. Тя беше учудена, че си е спомнил за това при неговите далеч по-важни цели и задачи, и трогната, че си е направил труда да намери книгата и да й я изпрати. Изкуството и редките книги бяха двете големи страсти в живота й.

На онази вечеря двамата не спряха да говорят за поредицата наскоро намерени картини, които бяха изчезнали безследно след укриването им от нацистите, а сега бяха открити в някаква пещера в Холандия. Разговорът им естествено продължи за фалшификации, кражби на произведения на изкуството и накрая за реставрацията, с която тя се занимаваше по времето, когато се запозна с Гордън. Тогава караше стажа си в Лувъра. Преди да се роди Софи и тя да се откаже от работата си, всички бяха единодушни, че Изабел е един много способен и надарен реставратор.

Бил бе запленен от разказите й точно толкова, колкото тя от неговите и през следващите месеци между тях се зароди особено, но стабилно приятелство, поддържано по телефона и чрез писма. Тя на свой ред му изпрати няколко редки книги за изкуство и при следващото си пътуване до Париж, той й се обади и я покани на обяд. Изабел се поколеба, но не можа да устои на изкушението. Това беше един от малкото случаи, в които оставяше Теодор сам по обед. Приятелството им започна преди четири години, когато Теди бе десетгодишен. През тези години то се затвърди и разцъфтя. Той и се обаждаше от време на време, когато приключеше с работата си късно вечер, а при нея бе рано сутрин. Тя му беше казала, че всяка сутрин става в пет, за да се погрижи за Теди . Изминаха шест месеца, преди той да я попита дали Гордън няма нищо против той да й се обажда по телефона. Всъщност, Гордън не знаеше. Приятелството й с Бил се превърна в нейното тайно съкровище, което тя ревниво пазеше само за себе си.

– Защо да има нещо против? – учуди се тя. Не искаше Бил да престане да й се обажда. Разговорите им й доставяха огромно удоволствие, имаха толкова много общи интереси. По някакъв странен начин той се превърна в единствената й връзка с външния свят. Приятелите й бяха престанали да я търсят още преди години, защото тя не разполагаше с времето си, погълната от денонощните грижи за Теди. Тя си имаше своите основания до държи Гордън в неведение за телефонните си разговори с Бил. Когато му спомена за книгата от Бил, Гордън я погледна изненадано, но не каза нищо. След като не прояви никакъв интерес, тя реши да не му казва за телефонните обаждания. Щеше да й е трудно да му обясни, а всъщност те бяха съвсем невинни. Нещата, за които си говореха не бяха лични, нито неуместни. Никой от тях не споделяше интимни подробности, а в началото и двамата рядко говореха за съпрузите си. Бил просто бе един приятелски глас, който долиташе неочаквано в тъмните часове на ранната утрин. А тъй като телефонът не звънеше в спалните нощем, Гордън никога не го чуваше. В действителност тя подозираше, че той не би одобрил това приятелство, ако знаеше, и това беше причината тя да не му каже досега. Не искаше да губи ценните моменти, когато разговаряше с Бил, нито приятелството помежду им.

Отначало Бил й звънеше всяка седмица, но постепенно обажданията зачестиха. Двамата обядваха заедно една година след запознанството си. Веднъж, когато Гордън бе заминал по работа, Бил я изведе на вечеря. Вечеряха в едно тихо бистро близо до къщата и когато Изабел се прибра, с учудване забеляза, че отдавна минаваше полунощ. Чувстваше се като увехнало цвете, окъпано от дъжда, под лъчите на слънцето. Нещата, за които си говориха подхранваха духа й, а обажданията и редките им срещи я поддържаха. С изключение на децата си, Изабел нямаше с кого да говори.

Гордън ръководеше най-голямата американска инвестиционна банка в Париж и заемаше този пост от години. На петдесет и осем, той бе седемнадесет години по-възрастен от Изабел. Още преди години двамата бяха започнали да се отчуждават. Изабел го усещаше и смяташе, че Теди е причината за това. Гордън не понасяше усещането за неизменна болест, надвиснало над детето като дамоклев меч, който всеки момент можеше да се стовари върху него. Той не си позволяваше да се сближи с Теди. Отвращението му от болестта на Теди бе толкова крайно, че граничеше с фобия. Самият Теди остро усещаше отношението на баща си и като по-малък си мислеше, че Бил го мрази. Когато стана по-голям, видя нещата от различен ъгъл. Още преди да навърши десет, той разбра, че баща му се бои до смърт от заболяването му и единствения начин да избяга от него беше, като го отбягва почти напълно и се прави, че синът му не съществува. Теди не таеше лоши чувства към него, говореше открито за баща си пред Изабел с такъв копнеж, сякаш говореше за страна, която би искал да посети, но знаеше, че това никога нямаше да стане. Синът и бащата бяха чужди един за друг – двама непознати, които сякаш никога не бяха се срещали. Гордън напълно беше изключил момчето от живота си и влагаше цялата си енергия в работата, както бе правил винаги, като стоеше настрана от живота у дома и от съпругата си. Единственият член от семейството, към когото бе поне малко привързан, беше Софи. По характер тя приличаше повече на него, отколкото на майка си. Софи и Гордън споделяха много от възгледите си към живота и притежаваха определена студенина във външния си вид и излъчване. В случая на Гордън това се дължеше на усилието да издигне стена между себе си и по-емоционалната страна на живота, която според него бе проява на слабост и не му подхождаше. В случая на Софи, тя сякаш беше наследила тази особеност, която баща й беше изградил в себе си. Дори като бебе, тя бе по-малко обичлива от брат си и преди да потърси помощ от когото и да било, особено от Изабел, тя предпочиташе да се оправи сама. Студенината на Гордън при нея се изразяваше като независимост и някакъв вид сдържана гордост. Изабел понякога се питаше дали поведението й не бе инстинктивна реакция на нуждата на брат й от непрекъснати грижи, които поглъщаха по-голямата част от времето на майка им. За да не чувства липсата на нещо, с което не можеше да разполага, тя бе убедила сама себе си, че не се нуждае от никого и от нищо. Тя почти не споделяше тайните си с Изабел и никога не говореше за чувствата си, ако можеше да го избегне, което и правеше в повечето случаи. Ако изобщо споделяше с някого, то го правеше с приятелите си. Изабел хранеше надеждата, че някой ден, когато Софи порасне, двете ще намерят допирни точки и ще станат приятелки. Но засега отношенията й с единствената й дъщеря не бяха лесни.

От друга страна, студенината на Гордън към жена му бе много по крайна. Дистанцирането на Софи от майка й можеше да се разтълкува като опит за самостоятелност и за разграничаване от брат й, който имаше постоянна нужда от грижи и внимание. В нейния случай поведението й изглеждаше почти като опит да докаже, че няма нужда от времето и енергията, която майка й не можеше да й отдели заради болестта на Теди. В случая на Гордън, причината за поведението му се коренеше далеч по-надълбоко. На моменти Изабел имаше усещането, че той изпитва силно негодувание към нея и жестокия обрат на съдбата, която беше ощетила сина им, за което той очевидно я винеше.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

81 − 80 =