„Царство от мед“ от С. А. Чакраборти

Издателство Ибис ни радва с втората книга от трилогията „Хрониките на Девабад“! „Царство от мед“ от С. А. Чакраборти е омагьосващото продължение на „Град от месинг“.

Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара – страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.

Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите – непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.

С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град,..

ОТЗИВИ ОТ ЧИТАТЕЛИ:

„Авторката умее да води повествованието и да съчетава безброй много подробности и нюанси не само на описанията на пейзажи и места, но и на героите, дори второстепенните такива. Почти с прецизността на опитен диджей Чакраборти успява да нагнети напрежението, така че да „избухне“ в правилния момент с някое разкритие или дълго чакана любовна сцена. Всеки герой си има свое време, свои полета, терзания и въобще присъства не само като обслужващ основната история. Която е многопластова, сложна и в доста отношения не особено политически коректна.“

– Urd, ShadowDance

Линк към цялото ревю: https://www.shadowdance.info

„Няколко години след събитията, разиграли се в „Град от месинг“, Нахри, Али и Дара са отново в немилост. Девабад е разкъсван от конфликти, амбициозни индивиди и непомирими фракции са се хванали жестоко за гушите, като част от враждите се коренят дълбоко в културата им, а друга част са разпалвани изкуствено и служат на задкулисни интереси.“

– Книжни криле

Линк към цялото ревю: https://knijnikrile.wordpress.com

ИНТЕРВЮ СЪС С. А. ЧАКРАБОРТИ

С. А. Чакраборти: Хората винаги са обичали историите за крадеца с добро сърце, който се забърква в сложна ситуация и излиза невредим след всички перипетии.

Антъни Карч: Трябва да призная, че изпуснах първоначалната хайп вълна. „Царство от мед“ е идеалният пример за твърдението, че „най-добрият начин да продадеш първата си книга, е да напишеш втора“. Всички говореха за „Царство от мед“ и когато започнах да чета „Град от месинг“, си казах: „О, как съм могъл да изпусна това, когато е излязло“.

С. А. Чакраборти: Обичам да привличам нова аудитория!

Антъни Карч: Затова, как би представила накратко „Царство от мед“ на някого като мен, който тъкмо навлиза в трилогията за Девабад?

С. А. Чакраборти: Ами първо трябва да прочетеш първата книга! Мисля, че много хора сега търсят фентъзи, което е смесица от мрачна политическа реалност, но също така има забавни моменти. В книгата се разказва за една измамница в края на XVIII век в Кайро. Тя открива, че магическият свят, който винаги, с пренебрежение, е смятала за измислен, е съвсем реален. Дори повече, за нея има място в царския двор, а там е много, много опасно.

Наистина исках да опиша политиката и потисничеството по начин, в който се смесва магия и история, и да засегна моралните проблеми на героите. Но и да бъде забавно, докато го правя!

Антъни Карч: Най-бързият начин към моето сърце е добрата измама, затова още от първата страница бях запленен.

С. А. Чакраборти: Това е интересно, защото ако погледнеш назад в миналото, ще откриеш, че подобни истории винаги са били популярни. Доста неща взех от старите фолклорни предания. Хората винаги са обичали историите за крадеца с добро сърце, който се забърква в заплетени ситуации и излиза невредим след всички перипетии. Човечеството разказва такива истории от хилядолетия! Предполагам, че има нещо, което ни харесва в хората, които заобикалят законите, и в лидерите, към които ние самите размахваме юмруци, но нямаме куража да направим нещо по въпроса.

Антъни Карч: Спомням си, че прочетох някъде, където споделяш, че тази поредица е фен фикшън на тези стари хилядолетни истории.

С. А. Чакраборти: Да!

Антъни Карч: Много ми харесва това! В студентските ми години един от преподавателите ми по творческо писане започна първата ни лекция с тържествен тон, казвайки: „Няма нови истории“, а аз си казах: „Добре, какво правим тогава?“.

С. А. Чакраборти: Нали? Обичам да изследвам старите фолклорни предания и традиции. Много смиряващо е да осъзнаеш, че дори преди хиляда години обществото не е било много по-различно от сегашното. Ние се наслаждаваме на същите забавни приказки.

Антъни Карч: Една тенденция, която забелязвам във фентъзито, е, че най-сетне се отдръпваме от евроцентричните митологични истории. През 80-те години на XX век бяха само фентъзи истории, стъпващи на тропи от Толкин и нищо повече. Харесва ми, че сега най-сетне чуваме различни гласове във фентъзито.

С. А. Чакраборти: Да, виждаме и други гласове, както би трябвало! Винаги е имало други гласове. Просто са били публикувани от големите издателства.

Антъни Карч: Да поговорим за това как реши да пишеш за герои, които живеят толкова дълго?

С. А. Чакраборти: С тази поредица исках да хвърля поглед към историята. Обществата са много сложни. Виждате нова група хора на прага на революцията, обещаваща всички тези страхотни нови неща. Имате нов цар, ново царско семейство и само след няколко поколения те вече са покварени от онова, срещу което са се борели предците им. Това говори доста за същността на човешкото общество.

Исках да покажа, че на всеки ръцете са изцапани по някакъв начин. Имаш герои, които не пасват перфектно в групата на „Тези хора са потиснати“ или „Тези хора са потисници“. Като всяко общество, всяка група си мисли, че именно тя е права.

Исках да задълбая в тази тема и да говоря за това да осъзнаеш, че не си от онези, които са прави, и какво означава да си част от група, която върши ужасни неща. Може би хората в тази група правят и правилните неща? Но как наместваш това в душата си и как решаваш да продължиш напред? Много хора не могат да избягат от това. Да поправиш нещата и да се промениш е по-дълъг процес, отколкото можем да си представим.

Антъни Карч: Просто предполагам, но от хората, които планират ли спадаш?

С. А. Чакраборти: Уви, не! Иска ми се! Планирам всичко друго в живота ми. Имам четири списъка. Всичко ми е организирано. Но не мога предварително да предвидя историите си. Опитах се, но просто не съм от този тип хора. Ще се появи изречение в главата ми и ще промени цялата подсюжетна линия. Някои от най-впечатляващите приключенски сцени в книгата изникнаха докато ги пишех. Като например: „Би било страхотно ако направя така, че реката да се надигне като създание!“. Забавно е, защото хора, най-вече такива, прочели „Царство от мед“, ме питат: „Какво се случва в третата книга?“, а аз им отговарям: „Имам смътна представа. Когато я напиша, ще ви кажа!“.

Антъни Карч: Това ми вдъхва надежда, защото често сядам и си мисля: „Мислех си, че ще напиша тази сцена, но очевидно няма!“.

С. А. Чакраборти: Точно! Ето така работя. И беше трудно, защото „Град от месинг“ беше първата ми книга. Тогава сключих договор и си казах: „Трябва да напиша книга в рамките на една година!“. Затова прочетох всички съвети, които бяха свързани с това да маркирам сюжета. Отне ми известно време, за да кажа: „Не, това не е моят начин, дори и да означава, че не следвам онова, което се предполага, че трябва да правя“.

Антъни Карч: Относно договора. Знам, че има какво да разкажеш …

С. А. Чакраборти: Всичко се случи много бързо! Такава мъгла е в главата ми. Това беше първата ми книга и не мислех, че изобщо ще се продаде.

Когато си търсех агент, получавах един и същи отговор, както и предполагах, за книга, която се базира на ислямската история! Най-накрая сключих договор с нов агент и всичко стана много бързо! В рамките на седмица се състоя търг и получих страхотно предложение от най-добрия и подкрепящ издател.

Антъни Карч: И сега следващите три години от живота ти са обвързани с поредицата за Девабад.

С. А. Чакраборти: Да! От нещо, което беше хоби, това стана работа на пълен работен ден! Как се случва това?

Антъни Карч: Трудно ли ти е да откриеш баланса при тази промяна?

С. А. Чакраборти: Имам късмет, че мога да пиша на пълен работен ден. Дъщеря ми започна да ходи на градина точно когато имах нужда от време. Съпругът ми има хубава работа. Но е трудно да откриеш баланса между грижата за семейството и нещата около книгата. С творческа работа е по-сложно, защото си получил вдъхновение, но детето ти трябва да бъде взето, вечерята трябва да се приготви и т.н.

Сега мисля за писането като за моя работа и отговорност и това ми помага. Докато преди пишех за себе си и често се чувствах като егоист. А не би трябвало.

Антъни Карч: Така е, съгласен съм. Благодаря ти много за разговора и се надявам скоро да можем отново да поговорим!

С. А. Чакраборти: Благодаря ти!

Източник: „Букрайът“ (https://bookriot.com/s-a-chakraborty-interview/ )

Автор на илюстрацията: Gabriella Bujdoso (https://www.instagram.com/gabriella.bujdoso/)

ОТКЪС

 ПРОЛОГ

АЛИ

Ализейд ал Кахтани не изкара и един месец с кервана си.
– Бягайте, принце, бягайте! – изкрещя единственият аяанлиец в групата, нахълтвайки със залитане в палатката му една нощ, когато се бяха разположили да лагеруват на южния бряг на река Ефрат. Преди да успее да каже още нещо, почерняло от кръв острие се показа от гърдите му.
Али скочи на крака. Оръжията му бяха до него и той разсече задната част на палатката с един удар на зулфикара си и побягна в мрака.
Втурнаха се да го преследват на коне, ала реката блещукаше съвсем близо пред него, черна, докато отрупаното със звезди нощно небе се отразяваше във водите ѝ. Молейки се оръжията му да са сигурно закрепени, Али се хвърли във водата в мига, в който първите стрели полетяха. Една от тях изсвистя покрай ухото му.
Студената вода му подейства като шок, но той заплува бързо, движейки се така естествено, сякаш ходеше, по-бързо, отколкото бе плувал някога, с изящество, което би го смаяло, стига да не беше прекалено погълнат от борбата да спаси живота си. Стрели се забиваха във водата около него, следвайки пътя му, и той се гмурна надълбоко. Водата наоколо помътня. Ефрат беше широк и му отне известно време да го преплува, пробивайки си път през водорасли и борейки се с мощното течение, което се опитваше да го завлече.
Едва докато се изкатерваше, препъвайки се, на отсрещния бряг, потресен, си даде сметка за нещо: нито веднъж не му се беше наложило да се покаже на повърхността, за да си поеме въздух.
Али се задави, потрепервайки, когато студеният вятър го прониза през мократа дишдаша. Усети, че му се повдига, но нямаше време да мисли за станалото в реката… не и когато стрел-ци на коне кръстосваха отсрещния бряг. Палатката му беше обхваната от пламъци, ала останалата част от лагера изглеждаше недокосната и зловещо притихнала, сякаш някой беше пошушнал на спътниците му да не обръщат внимание на писъците, които може би щяха да чуят тази нощ.
Бяха го предали. И нямаше намерение да чака, за да открие дали убийците, или неверните му спътници са в състояние да прекосят реката. Изправи се и се втурна към хоризонта, за да спаси живота си.
Вече бе съмнало, когато краката му най-сетне се подкосиха и той се строполи тежко върху златния пясък. Реката отдавна не се виждаше. Във всички посоки се простираше пустиня, небето бе ярка, гореща купа, обърната наопаки.
Али плъзна поглед по застиналия пейзаж, докато се бореше за въздух, но беше сам. Облекчение и страх се бореха в него. Беше сам… с огромна пустиня пред себе си и врагове зад гърба си, единствените му притежания бяха зулфикарът и ханджарът. Нямаше храна, вода, подслон. Нямал бе дори време да грабне тюрбана и сандалите си, които биха могли да го предпазят от горещината.
Беше обречен.
И така вече беше обречен, глупако. Баща ти ясно даде да се разбере. Прокуждането му от Девабад беше смъртна присъда, очевидна за всеки, който познаваше политиката на племето му. Наистина ли мислеше, че би могъл да се съпротивлява? Че смъртта му ще бъде лека? Ако баща му искаше да прояви милост, щеше да се погрижи най-малкият му син да бъде удушен в съня си зад стените на града.
За пръв път Али почувства как го жегва омраза. Не заслужаваше това. Беше се опитал да помогне на своя град и на своето семейство, а Гасан не беше достатъчно великодушен дори за да му даде лека смърт.
Гневни сълзи опариха очите му и отвратен, той ги избърса рязко. Не, не така щеше да свърши всичко за него, ронейки сълзи на самосъжаление и проклинайки семейството си, докато издъхва от глад и изтощение насред някакви затънтени пясъци. Той беше гезирец. Когато настъпеше часът, Али щеше да умре със сухи очи, зулфикар в ръка и думите на вярата си на уста.
Обърна очи на югозапад, посоката на родната му земя, посоката, в която се бе молил през целия си живот, и зарови ръце в златния пясък. Извърши ритуалните движения на очистването за молитва, движения, които бе повтарял по няколко пъти на ден, откакто майка му за пръв път му ги беше показала.
Когато свърши, вдигна длани и затвори очи, вдъхвайки острия мирис на пясък и сол, полепнал по кожата му. Води ме – помоли се. – Закриляй онези, които бях принуден да оставя зад себе си, а когато часът ми удари – гърлото му се сви, – когато часът ми удари, моля те, прояви към мен повече милост, отколкото баща ми.
Допря пръсти до челото си. А после се изправи на крака.
Воден единствено от слънцето през безбрежните пясъци, Али следваше неумолимия му път по небето, пренебрегвайки, а после свиквайки с безмилостната му горещина върху раменете си. Беше джин и макар да не можеше да се рее и танцува като дим сред дюните така, както предшествениците му бяха правили преди благословията на Сулейман, пустинята нямаше да го убие. Всеки ден вървеше, докато изтощението не го надвиеше, спирайки единствено за да се помоли и да поспи. Оставяше ума си – отчаянието от това как бе съсипал живота си – да се зарее под бялото, ярко слънце.
Измъчваше го глад. Водата не беше проблем – не беше изпитвал жажда, откакто маридите го бяха обладали. Опитваше се да не мисли какво означава това, да не обръща внимание на тази отскоро неспокойна част от ума му, която се наслаждаваше на влагата (отказваше да я нарече пот), която оросяваше кожата му и се стичаше по крайниците му.
Не би могъл да каже колко дълго беше вървял, когато пейзажът най-сетне се промени и сред пясъчните дюни се показаха остри скали като огромни, сграбчващи пръсти. Али ги обхождаше с поглед, търсейки следи от храна. Чувал бе, че гезирците от селата са в състояние да измагьосат същински пир от остатъците от трапезата на човеците, но той не бе научен на подобна магия. Той беше принц, отгледан, за да стане кайд, заобиколен от прислужници през целия си привилегирован живот.
Отчаян и измъчван от глад, Али изяде всички растения, които успя да намери, чак до корените. Оказа се грешка. На следващата сутрин се събуди от мъчителни спазми в стомаха. Пепел се ронеше от кожата му и той повръща, докато единственото, което изкарваше накрая, беше огненочерно вещество, което изгаряше земята.
Надявайки се да намери малко сянка, където да се възстанови, Али се опита да слезе от скалите, ала така му се виеше свят, че зрението му се замъгли и пътеката танцуваше пред него. Почти веднага се подхлъзна върху ситните камъчета и се запремята по стръмния склон.
Приземи се в една пукнатина в скалата, удряйки рамото си в остър камък. Чу се влажен пукот и по ръката му се разля заслепяваща горещина.
Али си пое рязко дъх. Опита да се раздвижи и изкрещя, прободен от остра болка в рамото. Пое си въздух през зъби, преглъщайки едно проклятие, когато мускулите на ръката му се сгърчиха от спазъм.
Изправи се. Ще умреш тук, ако не го сториш. Ала отслабналите му крайници отказваха да се подчинят. Кръв се стичаше от носа му и влизаше в устата му, докато се взираше безпомощно в острите скали, очертани на фона на яркото небе. Един поглед към пукнатината разкри единствено пясък и камъни. Мястото беше – подобаващо – истинско мъртвило.
Али преглътна един хлип. Имаше и по-лоши начини да умре, знаеше това. Можеше да бъде заловен и изтезаван от враговете на семейството му или посечен на парчета от убийци, нетърпеливи да се сдобият с кърваво „доказателство“ за победата си. Ала Бог да му е на помощ, Али не беше готов да умре.
Ти си гезирец. Вярваш във Всемилостивия. Не се покривай с позор. Треперейки, Али затвори очи против болката, опитвайки се да намери зрънце покой в светите текстове, които беше научил толкова отдавна. Само че не беше лесно. Лицата на онези, които бе оставил в Девабад – брата, чието доверие беше изгубил най-сетне, приятелката, чиято обич беше убил, бащата, който го беше обрекъл на смърт за престъпление, което не беше извършил, – си пробиваха път през настъпващия мрак, а гласовете им го предизвикваха, докато гаснеше бавно.
Събуди се от вкуса на нещо ужасно противно, което му изливаха в гърлото.
Отвори рязко очи и се закашля, устата му беше пълна с нещо хрупкаво, металическо и отвратително. Замъгленото му зрение постепенно се фокусира върху силуета на широкоплещест мъж, приклекнал до него. Лицето на мъжа се избистри постепенно пред очите му: нос, чупен неведнъж, сплъстена черна брада, премрежени сиви очи.
Гезирски очи.
Мъжът сложи тежка длан върху челото му и изсипа още една препълнена лъжица от отвратителната каша в устата му.
– Хапни си, малки принце.
Али се задави.
– К-какво е това?
В пресъхналото му гърло гласът му беше слаб като шепот.
Другият джин се ухили.
– Кръв от орикс и смачкани скакалци.
Стомахът на Али се разбунтува моментално. Извърна глава, за да повърне, ала другият мъж затисна устата му с ръка и разтърка гърлото му, принуждавайки го да преглътне отново скверната смес.
– Е, недей така. Кой отказва храна, която домакинът му е приготвил толкова грижливо?
– Някой, който идва от Девабад – разнесе се друг глас. Али погледна към краката си и видя жена с дебели черни плитки и лице, сякаш издялано от камък. – Никакви маниери. – Тя вдиг-на зулфикара и ханджара на Али. – Прекрасни оръжия.
Мъжът му показа съковит черен корен.
– Да не си изял нещо такова? – Али кимна и той изпръхтя. – Глупак. Късмет имаш, че не си се превърнал в купчина пепел. – Той тикна още лъжица от кървавата каша към Али. – Яж. Ще имаш нужда от сила за пътуването към къщи.
Али я отблъсна немощно, все още замаян, а сега и напълно объркан. Порив на вятъра изсуши влагата от кожата му и го накара да потрепери.
– Вкъщи?
– Бир Набат – отвърна мъжът, сякаш това бе най-естественото нещо на света. – Вкъщи. Ала до там има цяла седмица път.
Али се опита да поклати глава, ала вратът и раменете му се бяха схванали.
– Не мога – изхъхри той. – Аз… отивам на юг.