Излезе от печат една брилянтна пародийна книга, подписана от корифеите на световната и испаноезична проза – Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес!
Споделеното увлечение по детективския жанр дава живот на „Шест задачи за дон Исидро Пароди“ (превод: Анна Златкова, цена: 14 лв., 164 стр.), която двамата изкусни литературни мистификатори публикуват под псевдонима Онорио Бустос Домек. Книгата съдържа шест разказа, обединени от парадоксалната личност на детектив Исидро Пароди. Без да напуска килия № 273 в Държавния затвор, където излежава несправедлива присъда, той разнищва и най-непроницаемите криминални случаи, облягайки се на своя остър ум и въображение.
Xорхе Луис Борхес (1899–1986) е роден в Буенос Айрес, но едва петнайсетгодишен заминава за Женева. Неговите разкази, стихове и есета обладават фина ирония и рационализират фантазията, превръщайки я в заложник на една дивна словесност, пронизана от мащабни философски наблюдения. Героите на Борхес са само медиатори на идеите му, вестоносци на забравени послания, комарджии, които играят с живота и смъртта – свързва ги смелостта, най-възвишената човешка черта според писателя.
Името и творчеството на Адолфо Биой Касарес (1914 – 1999) често се нареждат до постиженията на Борхес и Кортасар. Автор e на сборници с разкази и романи, чиито образи тънат в загадки и несъмнено допринасят за чародейството на испаноезичната белетристика.
Хорхе Луис Борхес, Адолфо Биой Касарес – „ШЕСТ ЗАДАЧИ ЗА ДОН ИСИДРО ПАРОДИ“
Козирог, Водолей, Риби, Овен, Телец – изреждаше Акилес Молинари насън. После за миг се поколеба. Видя Везни, Скорпион. Разбра, че е сбъркал; събуди се разтреперан.
Слънцето беше напекло лицето му. На нощната масичка, върху Бристолския алманах и няколко броя на „Ла Фиха“, будилникът „Тик-Так“ показваше десет без двайсет. Молинари стана, като продължаваше да повтаря зодиакалните знаци. Погледна през прозореца. Непознатият стоеше на ъгъла.
Усмихна се лукаво. Отиде до банята; върна се с бръсначката, четката, парченцето жълт сапун и купичка с вряла вода. Отвори широко прозореца, погледна с подчертано спокойствие непознатия и бавно взе да се бръсне, подсвирквайки си тангото „Белязана карта“.
Десет минути по-късно крачеше по улицата, облечен в кафявия костюм, за който още дължеше последните две месечни вноски на „Английско шивашко ателие Рабуфи“. Стигна до ъгъла; непознатият внезапно прояви интерес към една лотарийна обява. Молинари, свикнал вече с тия прозаични хитрости, свърна към улица „Умберто І“. Автобусът пристигна веднага; Молинари се качи. За да улесни работата на преследвача, зае едно от предните места. След две-три преки се обърна; непознатият, когото не беше трудно да разпознае по черните очила, четеше вестник. Автобусът се напълни още преди да стигне до центъра; Молинари можеше да слезе, без непознатият да го забележи, но избра по-добър план. Продължи до бирария „Палермо“. Оттам, без да се обръща, пое на север, заобиколи стената на затвора и влезе в двора; смяташе, че се държи спокойно, но преди да стигне до будката на охраната, хвърли току-що запалената цигара. Размени няколко безлични реплики с някакъв служител по риза. Един надзирател го придружи до килия 273.
Преди четиринайсет години на карнавала в Белграно месарят Агустин Р. Бонорино, маскиран като коколиче, получи смъртоносен удар с бутилка в слепоочието. Всички знаеха, че бутилката „Билц“, която го повали, размахваше един младеж от бандата на Куция. Но тъй като Куция беше ценен електорален елемент, полицията посочи като виновник Исидро Пароди, за когото някои твърдяха, че е анархист, разбирайки под това спиритист. Всъщност Исидро Пароди не беше нито едното, нито другото: притежаваше бръснарница в Южния квартал и беше имал неблагоразумието да даде една стая под наем на един писар от осемнайсето полицейско управление, който не му плащаше вече цяла година. Такова неблагоприятно стечение на обстоятелствата реши съдбата на Пароди – свидетелите (все от бандата на Куция) бяха единодушни в показанията си; съдията го осъди на двайсет и една години лишаване от свобода. Заседналият живот си беше казал думата – днес убиецът от 1919-а беше мъж над четирийсетте, нравоучително сериозен, дебел, с бръсната глава и необикновено умни очи. Тези очи сега гледаха младия Молинари.
– С какво мога да ви бъда полезен, приятелю?
Гласът не беше особено дружелюбен, но Молинари знаеше, че затворникът се радва на посещенията. А и по-важно от това как ще реагира Пароди, за него беше да намери довереник и съветник. Бавно и акуратно старият Пароди запарваше мате в небесносиня каничка. Поднесе я на Молинари. Макар че нямаше търпение да разкаже за непоправимото събитие, което беше преобърнало живота му, Молинари съзнаваше, че няма смисъл да притеснява Исидро Пароди; с изненадващо за самия себе си спокойствие поде банален разговор за конните надбягвания, които са си чиста измама и никой не може да познае кой ще спечели. Дон Исидро не го слушаше; подхвана любимата си тема за омразните италианци, които се бяха наврели навсякъде и дори Държавния затвор не бяха пощадили.
– Сега е пълен с чужденци с най-съмнително минало и никой не знае откъде са дошли.
Молинари, който лесно ставаше националист, подкрепи тези оплаквания: на него вече му било дошло до гуша от италианци и друзи, да не говорим за английските капиталисти, дето са напълнили страната с влакове и хладилници. Вчера например, още невлязъл в пицария „Запалянковците“, първото, което видял, бил един италианец.
– Италианец или италианка ви създава неприятности?
– Нито италианец, нито италианка – отвърна простичко Молинари. – Убих един човек, дон Исидро.
– И за мен казват, че съм убил човек, а ето че още ме има. Не се безпокойте; случаят с друзите е заплетен, но може би ще успеете да спасите кожата, ако не сте на нож с някой писар от осемнайсети участък.
