Американски и руски спецслужби се сблъскват брутално във втората книга от „Хилядолетната битка“, домогвайки се до тайната на Лабиринта в Сирия, която Борис/Исмаил се е заклел да опази на всяка цена. Докъде ще се разпростре операция Guardian of Secrets и колко жертви ще паднат до финала? Основният герой на трилогията е с объркани спомени и с двойствена самоличност, но има инстинктите на воин и ясното съзнание, че е дал обет да не допусне оскверняването на най-важната християнска светиня…
Тук, както и в първата книга – „Лабиринт“, хронологичните нива са две, само че историческите сцени отстъпват по наситеност на съвременните. „Пазителят и Кобрата“ е шпионски трилър от най-висока класа – изграден без клишета, с много фантазия и с изпипване на всеки детайл от напрегнатата интрига. А авторът не взима страна, не се включва в изостреното противопоставяне по политическата ос Изток-Запад, на което сме свидетели в наши дни и особено след началото на войната в Украйна. Основната идея на книгата, поднесена максимално развлекателно, е една – човечеството още не е готово за живата вода на безсмъртието. И няма значение кой безверник как се представя – като „демократ“, или пък не, щом в битката за (пре)разпределението на ресурсите милосърдието отстъпва пред алчността.
„…Ревът на останалия без крак руснак беше по-силен от изстрела в затвореното пространство на нишата преди малко. Но командирът се забави – и заради несвойствената гледка през окуляра на прибора, и заради двете наведени фигури срещу него. Колебанието му продължи точно толкова, колкото бе нужно на Борис, за да се приближи и да замахне с всичка сила към пламегасителя на автомата. Късият ред, предназначен да го порази в гърдите, премина на половин метър встрани. Мощта на меча завъртя не само автомата, но и стрелеца. Ударът заедно с отката от изстрелите забави допълнително реакцията на последния противник, а Борис вече си бе помогнал с прехвърляне на тежестта и успя да нанесе втори светкавичен удар. Още една глава се търкулна на земята.
Преди да отлети душата му, руснакът зърна червен
кръст на бял фон. Но времето до смъртта беше прекалено късо, за да успее да се учуди как изведнъж в черно-белия окуляр на прибора пред неговите очи се появи друг цвят и какво общо със схватката можеше да има кръстът…“
Йордан Колев е потомствен пилот и лети в гражданската авиация от 1987 г. Започва да пише и превежда през 90-те години. През 2015 г. Владимир Зарев публикува три негови разказа в списание „Съвременник“. Прочутият български писател оказва изключително влияние върху творческото му развитие. Следва публикуване на пътеписа „От Рио до Кейптаун“ (2017). Книгата е базирана на преживяванията на автора по време на единствената околосветска ветроходна регата за аматьори. Личният опит е от значение и при написването на следващата му книга – романа „Кацането“ (2019), който преплита съдбите на пътници и екипаж в аварирал самолет.
Новият му роман „Пазителят и Кобрата“ е втора книга от трилогията „Хилядолетната битка“, засягаща по оригинален начин теми, които вълнуват любителите на историческата и шпионската литература. Четенето е сред предпочитаните занимания на Йордан в свободното му време – наред с Формула 1, ветроходството и пчеларството.
Член е на Съюза на българските писатели.
Заповядайте на представянето на книгата „Хилядолетната битка. Пазителят и Кобрата“ от Йордан Колев на 16 фервуари (четв.) 2023 г. – 18:30 ч. – Литературен клуб „Перото“. Входът е свободен.
Водещ на събитието ще бъде Мариан Маринов, а специални гости ще бъдат Ирина Вагалинска – редактор на книгата, Иван Пенков – бивш заместник-директор на „Военно разузнаване“, Мартин Христов – актьор.
ПРОЛОГ
– Господин Николов, нека още веднъж потвърдим фактите, които споделихте с нас. Причина за пътуването в Ирак е работа като журналист на свободна практика към НПО „Хуманност без граници“, която осигурява здравна и медицинска помощ за сирийските бежанци. Трябвало е да пишете материали за състоянието на здравеопазването в лагерите… Нали така?
– Да.
Мъжът, седящ срещу служителя на Агенцията, кимна с глава. Гласът му беше с мек, приятен тембър. Подхождаше на човек към четиресетте, добил достатъчно увереност в своите възможности. Нямаше и капка вълнение. Той се намести в креслото и подпря брада с дясната си ръка. В книгите пише, че това обикновено е израз на лека досада.
– Защо от „Хуманност без граници“ избраха точно вас?
– Работих доста време като санитар в „Бърза помощ“. Имам практически познания и базови умения. Така си помагах с парите в София. Никой не ме издържа. Писал съм доста материали за два интернет портала. За останалото можете да се обърнете към „Хуманност без граници“.
– Да, вероятно ще се наложи да проверим информацията…
Докато служителят почукваше с химикалка върху бюрото си, през прозрачната преграда агент Емили Евънс следеше съсредоточено всеки жест на „обекта“.
Ушите й бяха настроени да уловят дори нищожно колебание в думите на Борис. Неслучайно имаше дисертация по криминална психология и диплома за магистър по лингвистика. А български език знаеше от дете – резултат от грижите на бабата по майчина линия.
Изведнъж Борис завъртя глава и погледна американката право в очите. Тя се стресна.
Тъпо. Няма как да ме вижда.
Но илюзията за визуален контакт беше толкова силна, че Емили задържа поглед върху обекта, без да мига и почти без да диша, докато той не се обърна отново към оперативния работник.
– Бихте ли повторили обстоятелствата, при които сте получили раната в лявото бедро и тежката контузия на главата?
Борис се замисли, давайки вид, че се опитва да си спомни дали не е пропуснал нещо.
– Придружавах снимачен екип, фрилансери. Бях достатъчно близък с водещата и не сметнах за нужно да обсъждам с нея местоположението на снимките. Очаквах да пътуваме някъде близо до границата. Разбрах, че щевлизаме в Сирия, едва в последния момент. Обикновено недоразумение…
– Искате да кажете, че предварително не сте знаели за нелегалното пресичане на границата?
– Колегите имаха добро финансиране, професионал ни наемници за охрана… Просто получих един вид „безплатен билет“ за място, където сам нямаше да мога да стигна. За журналист на свободна практика това е златна възможност.
– И настоявате, че не сте знаели крайната точка на пътуването? Сирия?
– Да.
– Когато конвоят попада в засада…
– Вижте! Не знам за какво говорите… Помня само взрива. Събудих се в болницата, след евакуацията. Не мога да твърдя, че е било засада или че е имало самоделно взривно устройство. Имам някакви спомени отпреди експлозията. Просто и ясно.
– Господин Николов, съжалявам, че трябва да повтаряме отново… Има известни неточности… Във ваш интерес е всичко да бъде изчистено.
– Разбирам, но нищо повече не мога да ви кажа. Събудих се в болницата с превързана глава и бедро… Това е.
Агент Евънс се взираше все така мълчаливо. Партньорите зад гърба й също. Дъхът на единия мъж, застанал прекалено близо до нея, я дразнеше и разсейваше. Явно колегата имаше проблем с венците. Американката повдигна брадичка, раздвижи схванатите си рамене и каза:
– Идеално си е научил урока. Така можем да си говорим до безкрай. Пикае ми се. Да свършваме за днес.
– Както желаете, госпожо Евънс – отвърна мъжът с миризливата уста. Но в помещението с размер на хотелска баня витаеше особен дух на неподчинение, може би предизвикан от арогантната намеса на презокеанските партньори.
Евънс трудно понасяше смяната на часовите пояси.
Като аналитик в Управлението5 не пътуваше често, още по-малко през океана. Умората, недоспиването, мачовското и неуважително отношение на българите към нейния пол и цвят на кожата я принудиха да покаже ясно кой командва парада.
– Свалете ми файла от разпита на флашка. Ще го прослушам у дома на спокойствие и утре ще ви информирам за следващите ни съвместни действия.
– Да се обадя ли за транспорта? – намеси се по-младият. На Емили й хареса проницателността в погледа му. В поведението и отношението на това момче личеше друга школовка – тяхната. Беше различен от застаряващия копой с лош дъх и наднормено тегло, белязан от една безвъзвратно отпътувала в миналото епоха. На всичко отгоре онзи не си сменяше ризите всеки ден и явно не ползваше дезодорант.
– Все още не. Има ли читаво кафе тук някъде?
– Мога да прескоча за дълго еспресо до машината, мадам. Американо не предлагаме – почти ехидно избърза да отговори дъртият.
Емили получи кафето в малка картонена чашка.
Благодари за съдействието на Питър и Джорджи (така се бяха представили българите) и даде знак, че желае да бъде оставена сама в кабинета. Докато поглъщаше тръпчивата гореща течност с едва доловим вкус на картон, тя разлисти отново тънката папка с гриф „Строго секретно“. Някой слабоумник в деловодството у дома беше измислил Guardian of Secrets6 за име на операцията.
Пет страници със загадки, предположения и изводи, наподобяващи завръзката в роман от Дейвид Балдачи. Емили нямаше никаква идея как да продължи нататък.
Тя внимателно препрочете всичко, разгледа за стотен път снимките. Никъде не намери ключ, код, дори обикновена дума, която би подсказала бегло посоката, в която да развие мислите си. Знаеше със сигурност две неща. Първо, мистър Николов бе пряко свързан със смъртта на двама американски граждани в Сирия – военен лекар и бивш тюлен от ВМС на САЩ; второ – всеки пристигнал от зоната на конфликта, си оставаше по-тенциален терорист, докато не се получеха неопровержими доказателства за противното.
Емили помъдрува още малко, допи последната глътка студено кафе и написа един-единствен ред на началника си:
„He’s a tough nut to crack“.
„Козяк“ беше на по-малко от половин миля разстояние и криптираният отговор дойде светкавично:
„Bad luck. Go pitch up. Tomorrow is a better day“.
