След повече от 2 години работа по подготвянето му авторитетният труд „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ на харвардския професор Марк Крамер излезе за пръв път в целия свят на български език през декември 2022 г.

Авторът на изданието и световноизвестен експерт по проблемите на Студената война, СССР и Източна Европа гостува в София на 7 февруари 2023 г. и представи мащабния си анализ на ключовите събития от втората половина на XX век пред многобройната публика в Литературен клуб „Перото“.

Освен самият Марк Крамер, участие в събитието взе и специалистът по съвременна дипломатическа, военна и разузнавателна история проф. Йордан Баев. Модератор на разговора беше журналистът и водещ на предаването „Панорама“ Бойко Василев.

Сред уважилите събитието бяха министър-председателят на България Филип Димитров (1991-1992), министърът на външните работи Надежда Нейнски (1997-2001), писателят и журналист Иво Инджев и създателят на „Отворено общество“ Свилен Спасов.

„Ако погледнем десетина години напред във времето, има изгледи ситуацията в бившия съветски блок значително да се подобри. Много неща обаче зависят от войната, която тече в момента. Един от уроците, който света научи от Студената война, е, че когато Западът е заемал твърда позиция, това е водело до резултати. И България сега е част от този Запад“, сподели проф. Крамер в отговор на въпроса на Бойко Василев  „Кое е най-важното нещо, което оцеля от Студената война“.

В мащабното си изследване уважаваният учен представя и анализира различните измерения на продължилата повече от четири десетилетия съветска доминация над държавите от Източна Европа, насилствено изменила естествения ход на тяхното историческо развитие.

Безпристрастно, задълбочено и впечатляващо по размах, изданието на „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ от Марк Крамер не само осветлява ключови събития от XX век, но също така помага на читателите да разберат кървавите войни на XXI век, включително войната на Русия в Украйна.

Марк Крамер е директор на изследванията за Студената война в Харвард, старши сътрудник на центъра за руски и евразийски изследвания „Дейвис“ към Харвардския университет и директор на програмата „Андрей Сахаров“ за правата на човека на Харвард.

Той преподава международни отношения и сравнително политикознание в Харвард и е бил гост-професор в редица водещи университети в САЩ и по света. Сред престижните награди, с които е удостояван, са Academy Scholar в Харвардската академия по международни и регионални изследвания и Rhodes Scholar в Оксфордския университет. Крамер чете ежегодна лекция за американската външна политика в Историческия факултет на Софийския университет. Той е автор на повече от 200 книги, студии и статии, главен редактор e на поредицата книги за Студената война на Харвардския университет, както и на списание The Journal of Cold War Studies.

Из „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ от Марк Крамер

  1. Сталин, съветската политика и създаването на комунистическия блок в Източна Европа, 1941 – 1949 г.

Съветската политика в Източна Европа през последната военна година и непосредствено след Втората световна война оказва огромно влияние върху световния политически процес.[1] В Източна Европа сблъсъкът на съветските и западните цели непосредствено след войната не е толкова очевиден, но още през март 1946 г. бившият британски министър-председател Уинстън Чърчил се чувства принуден да предупреди в известната си реч във Фултън, Мисури, че „една желязна завеса се спуска през европейския континент“. По време на изказването на Чърчил Съветският съюз все още не предприема решителни действия за налагане на комунистическо управление в повечето източноевропейски страни. Въпреки че в цяла Източна Европа комунистическите апаратчици вече са във възход, на сцената все още има и политици от други, некомунистически партии. До пролетта на 1948 г. обаче комунистическите режими вече са твърдо установени в целия регион. Тези режими подкрепят Съветския съюз по всички въпроси на външната политика и започват сталинистки трансформации на своите социални, политически и икономически системи. Дори и след като между Югославия и СССР възниква остър разрив, останалите държави от съветския блок остават твърдо в сферата на Москва.

Като правим преоценка на съветските цели и конкретни действия в Източна Европа от средата на 40-те до началото на 50-те години на ХХ в., в тази глава ще засегнем и по-широки въпроси, свързани с произхода и интензивността на Студената война. Изследването показва, че вътрешната политика и следвоенните развития в СССР заедно с външнополитическите амбиции на Йосиф Сталин определят в решаваща степен съветските връзки с Източна Европа. Възприемането от страна на Сталин на все по-репресивна и ксенофобска политика в страната и решимостта му да потуши въоръжените въстания в регионите, анексирани от СССР в края на войната, се съчетават с възприемането на по-твърда линия спрямо Източна Европа. Тази вътрешно-външна динамика не е напълно отделена от по-широкия контекст между Изтока и Запада, но до известна степен е независима от него.

В същото време промяната в съветската политика спрямо Източна Европа неизбежно оказва неблагоприятно въздействие върху съветските отношения с водещите западни държави, които се опитват да предотвратят налагането на сталинистки режими в Източна Европа. За Сталин окончателният разпад на военновременния съюз между Съветите, САЩ и Великобритания е нежелана, но приемлива цена за установяването на комунистическо управление в Източна Европа. Въпреки че първоначално се надява да поддържа отношения на широко сътрудничество със САЩ и Великобритания след Втората световна война и се стреми да обособи официални сфери на отговорности на великите сили в Европа, той е готов да пожертва тези цели, когато укрепва властта си в Източна Европа.

Изследването започва с описание на историческия контекст на съветските отношения с източноевропейските държави, по-специално събитията преди и по време на Втората световна война. Годините на войната и десетилетията преди нея спомагат за оформянето на политиката и целите на Сталин след войната. След това изследването разглежда начина, по който комунизмът се установява в Източна Европа под съветска егида в средата и края на 40-те години на ХХ век. Въпреки че процесът е различен в различните страни, дискусията по-долу подчертава както тези различия, така и много от приликите. Последният раздел предлага изводи относно политиката на Сталин и появата на източноевропейските комунистически режими.

Анализът тук се основава в голяма степен на новоразсекретени архивни материали и мемоари от бившия комунистически свят. В продъл-жение на много години след 1945 г. западните учени трябваше да разчитат изключително на западни архиви и на публикувани съветски, източноевропейски и западни източници. До началото на 90-те години на ХХ век следвоенните архиви на Съветския съюз и на комунистическите държави от Източна Европа бяха запечатани за всички външни лица. Но след падането на комунизма в Източна Европа през 1989 г. и разпадането на Съветския съюз две години по-късно бившите съветски архиви бяха частично отворени, а източноевропейските архиви са отворени в по-широк мащаб. Въпреки липсата на достъп до няколко от най-ключовите архиви в Москва – Президентския архив, Архива на външното разузнаване, Централния архив на Федералната служба за сигурност и Главния архив на Министерството на отбраната – през последното десетилетие в Русия бяха публикувани ценни антологии на документи, отнасящи се до съветско-източноевропейските отношения през епохата на Сталин, включително много важни архивни единици от недостъпните архиви.[2] Много други първокласни колекции от разсекретени документи са публикувани или достъпни онлайн във всички източноевропейски страни. Сега учените могат да се запознаят с огромни количества архивни материали, които до началото на 90-те години на миналия век изглеждаха обречени да останат затворени завинаги. На Запад също така някои изключително важни колекции от разсекретени документи, отнасящи се до съветската политика в Източна Европа през 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, станаха достъпни едва наскоро. Особено внимание заслужават разсекретените транскрипции на съветски телеграми, които са прихванати и разшифровани от американските и британските разузнавателни служби. Настоящото изследване се възползва от многото документи, които сега са достъпни, без да пренебрегва ценните източници, които са на разположение много преди разпадането на съветския блок.

Историческа обстановка

Превземането на властта от болшевиките в Русия през ноември 1917 г. и приключването на Първата световна война година по-късно коренно променят политическия облик на Източна и Централна Европа.[3] По силата на Версайския договор и други следвоенни споразумения от останките на Австро-Унгарската, Османската и Руската империя са създадени много нови държави. Някои от тези нови образувания – Чехословакия, Югославия, Естония и Латвия – никога преди това не са съществували като независими държави. Други, като Полша и Литва, не са били независими от епохата преди Наполеон. Германия, която още от времето на Ото фон Бисмарк е най-динамичната европейска държава, е поставена в подчинено положение от съюзническите сили. Новото болшевишко правителство в Русия успява да се задържи на власт, но е силно отслабено от загубата на огромни територии, окупирани от Германия в последните месеци на войната (част от които са възстановени след поражението на Германия), а след това и от хаоса, обхванал Русия по време на гражданската война от 1918 до 1921 г. Степента на слабост на Съветска Русия е очевидна, когато през 1919 – 1920 г. избухва военен конфликт с Полша. Червената армия претърпява тежки загуби и съветският режим е принуден да отстъпи части от Украйна и Белорусия на Полша – неуспех, който би бил немислим няколко години по-рано.[4] Въпреки че след края на Първата световна война Червената армия възвръща част от отнетите територии, в сравнение с царската империя новата съветска държава е доста по-малка по западния си фланг.[5]

През междувоенния период отношението към Съветския съюз в страните от Източна Европа се различава значително.[6] Репресивната политика и революционната реторика на болшевишкото правителство, както и ожесточената конкуренция за влияние, която германските държави и царска Русия водят в Източна Европа още от края на XVIII в., формират възприятията на много хора за новосъздадения СССР. Някои източноевропейски лидери през 20-те и 30-те години на ХХ век усещат по-зловеща заплаха от Съветския съюз, отколкото от Германия. Няколко нации, особено поляците, имат горчиви спомени – подновени от Руско-полската вой-на от 1920 г. – за въоръжената намеса на Русия срещу тях по време на борбите им за независимост през XIX и началото на XX век. Различният религиозен, етнически и културен произход на тези народи също отдавна ги е отделил от техните руски съседи. Освен това жестоката тирания на краткотрайната съветска република в Унгария под ръководството на Бела Кун през 1919 г. успява да предизвика широко разпространена антипатия, особено сред унгарците и румънците, към комунистическата система, която се налага в Русия.

Сред другите народи в региона обаче настроенията към новосъздадената съветска руска държава са значително по-топли или поне не толкова враждебни. Чехите и сърбите традиционно разчитат на Русия като противовес на германската и османската експанзия, а българите все още са дълбоко благодарни на Русия за помощта, която им оказва при освобождаването им от османските турци през 1878 г. Влиянието на панславизма продължава да преобладава сред много сърби, хървати, чехи и българи, което ги кара да гледат благосклонно на своите славянски братя в Съветския съюз.

Въпреки това, дори и за тези, обикновено приятелски настроени източноевропейски нации, събитията в междувоенния период пораждат сериозни разногласия със СССР. В България агитатори на комунистическата партия, свързани с доминирания от Съветския съюз Комунистически интернационал (Коминтерн), провокират неуспешен бунт през септември 1923 г., а след това, през 1925 г., взривяват катедралата „Света Неделя“ в неуспешен опит за убийство на цар Борис III. Тази акция, при която загиват повече от 100 души, предизвиква въвеждането на военно положение и жестоки репресии срещу комунистическата партия. И двете събития предизвикват дълбока тревога в София относно намеренията на Москва спрямо България и Балканите като цяло.[7] В новосъздадената независима държава Чехословакия тревогата от болшевишкия преврат в Русия е толкова силна, че министър-председателят Карел Крамарж иска да прехвърли части от Чехословашките легиони (Československé Legie), които първоначално са изпратени в Царска Русия и други страни от Антантата, за да подкрепят независимостта на Чехословакия от Хабсбургската империя, в помощ на антиболшевишките сили по време на Гражданската война в Русия. Впоследствие се стига до ожесточени сблъсъци между легионите и болшевишката Червена армия, макар че тези сражения не са предизвикани от предложението на Крамарж, а от усилията на легионите да се измъкнат от Съветска Русия през далекоизточното пристанище Владивосток и да се върнат в новата си чехословашка родина.[8] И все пак, дори и сблъсъците да са резултат главно от объркване, самият факт, че Крамарж се надява да използва легионите срещу болшевиките – идея, на която се противопоставят някои други ключови политически фигури в Прага, – подчертава напрежението, предизвикано от появата на болшевишкия режим. Последвалият възход на сталинизма в СССР, проявен още в самото начало от необузданата кампания на Сталин срещу селяните чрез „разкулачването“ и насилствена колективизация, подхранва още повече тревогата в Прага относно Съветския съюз.

[1] Терминът „Източна Европа“ е отчасти географски, отчасти политически и обхваща осем европейски държави, които са под комунистическо управление от 40-те до края на 80-те години на ХХ век. Всички те, с изключение на Югославия и Албания, са формално съюзници на Съветския съюз до началото на 90-те години на ХХ век.

[2] От многото сборници с документи заслужават специално внимание два, които са пуб-ликувани като големи двутомни издания: Сост. и ред. Волокитина Т. В., Т. М. Исламов, Г. П. Мурашко и др., Восточная Европа в документах российских архивов, 1944 – 1953 [Сб. об истории сталинизма в Вост. Европе]. В 2-х томах, т. 1: 1944 – 1948 гг. и т. 2: 1949 – 1953 гг. (Новосибирск: Сибирский хронограф, 1997 и 1999 г.); и Советский фактор в Восточной Европе. 1944 – 1953 гг. Документы в 2-х т. (Рос. академия наук, Ин-т славяноведения, Федер. архив. служба России, Гос. архив Российской Федерации, Рос. гос. архив соц.-полит. истории); отв. редактор Т. В. Волокитина. М.: „Российская политическая энциклопедия“ (РОССПЭН), 1999 – 2002. Ситуацията в архивите на бившия Източен блок далеч не е идеална (особено в Русия), но ползите от архивните изследвания обикновено надвишават твърде честите разочарования и неудовлетвореност. За оценка както на ползите, така и на подводните камъни на архивните изследвания в Москва виж Mark Kramer, „Archival Research in Moscow: Progress and Pitfalls“, Cold War International History Project Bulletin, no. 3 (есен 1993), с. 1, 15 – 34.

[3] Aviel Roshwald, Ethnic Nationalism and the Fall of Empires: Central Europe, the Middle East, and Russia, 1914 – 1923 (New York: Routledge, 2001); Ruth Henig, Versailles and After, 1919 – 1933, ревизирано издание (New York: Routledge, 1995); и Erwin Oberländer, ред., Autoritäre Regime in Ostmittel- und Südosteuropa, 1919 – 1944 (Paderborn, Germany: F. Schöningh, 2001).

[4] Вж. полезната колекция от документи за следвоенното уреждане, подписано през март 1921 г., в Bronisław Komorowski, ред., Traktat Pokoju między Polską a Rosją i Ukrainą, Ryga 18 marca 1921: 85 lat później (Warsaw: Oficyna Wydawnicza Rytm, 2006).

[5] Dieter Segert, Die Grenzen Osteuropas: 1918, 1945, 1989 – Drei Versuche im Westen anzukommen (Frankfurt am Main: Campus, 2002), с. 29 – 68.

[6] За един сериозен преглед виж Joseph Rothschild, East-Central Europe between the Two World Wars (Seattle: Washington University Press, 1974). Много полезна е и Alan Palmer, The Lands Between: A History of East-Central Europe Since the Congress of Vienna (London: Weidenfeld и Nicolson, 1970); Hugh Seton-Watson, Eastern Europe Between the Wars, 1918 – 1941, ревизирано издание (Cambridge: Cambridge University Press, 1962); Hans Hecker и Silke Spieler, Nationales Selbstverständnis und Zusammenleben in Ost-Mitteleuropa bis zum Zweiten Weltkrieg (Bonn: Kulturstiftung der Deutschen Vertriebenen, 1991); Antony Polonsky, The Little Dictators: The History of Eastern Europe Since 1918 (London: Routledge & Kegan Paul, 1975); Hans-Erich Volkmann, ред., Die Krise des Parlamentarismus in Ostmitteleuropa zwischen den beiden Weltkriegen (Marburg/Lahn: J. G. Herder-Institut, 1967); и Edward D. Wynot, Caldron of Conflict: Eastern Europe, 1918 – 1945 (Wheeling, IL: Harlan Davidson, 1999).

[7] R. J. Crampton, Bulgaria, Oxford History of Modern Europe (New York: Oxford University Press, 2009), с. 236 – 238.

[8] Victor Miroslav Fic, Československé legie v Rusku a boj za vznik Československa, 1914 – 1918, 3 тома (Prague: Academia, 2007); и Betty Miller Unterberger, The United States, Revolutionary Russia, and the Rise of Czechoslovakia (College Station, TX: Texas A&M University Press, 2000).