Съвсем случайно попаднах на това заглавие в HBO MAX, само за да открия, че това е българския превод на „On Swift Horses“ филм, който дебнех още от миналата година. Джейкъб Елорди („Еуфория“, „Франкенщайн“), Уил Поултър („Пазители на галактиката 3“), Дейзи Едгар Джоунс („Където пеят раците“), Саша Кейл (Супергърл в „Светкавицата“) и Диего Калва („Кутия за птици: Барселона“ и „Вавилон“ 2022г.) са в главните роли на този неочаквано добър филм, базиран на романа „On Swift Horses“ от 2019г. на Шанън Пуфал.

Историята на връща в 50-те години на миналия век в САЩ. Време, в което революциите все още не са се случили и свободите на хората все още са заключени дълбоко в обществените норми.

Джулиъс (Джейкъб Елорди) ни запознава с герой, какъвто младият актьор не е изпълнявал до сега. Тихата емоционалност е неговата сила, физическата красота е неговото оръжие, а нежната душевност най-неподозираната му тайна. Джулиъс се прибира при брат си Лий (Уил Полтър) и бъдещата му съпруга Мюриъл (Дейзи Едгар Джоунс). Бързо заформилия се триъгълник дава много странни сигнали за онова, което се случва в главата на младата жена, заобиколена от тези мъже.

Самата Мюриъл е всичко, което актрисата бе в „Където пеят раците“, че дори и повече. Тя е нежна, ранима, подчиняваща се на общоприетите норми, жена и съпруга в тази много различна епоха. Същевременно с това обаче, душата и копнее за любов, за свобода, за истински изживявания и за онзи трепет, който не получава при Лий.

Той от своя страна е тихият мъж и същевременно мачо, който иска да изгради живота си около жената, която е избрал. Дом, работа, може би деца в бъдещето и онези тихи, семейни вечери, в които да се чувства част от света.

Някъде дълбоко в Джулиъс и Мюриъл крещи истинската им същност. Той се среща с Хенри, а тя се сблъсква със Сандра. И именно при тези две срещи „Хазартни души“ се превръща в една от големите холивудски драми, каквито киното вече не прави. Развиваща се в епоха, в която свободите на хората са силно потискани, тази история прави заявка за тиха революция, на фона на чисто семейна драма.

Джулиъс и Хенри изживяват своя романс на фона на рискованата си работа и още по-опасното време, в което живеят. Двама мъже не могат да изпитват тези чувства един към друг. Двама мъже, не могат да спят в едно легло. Двама мъже, не могат да се гледат така. Двама мъже, не могат да бъдат толкова близко един до друг. Без значение, какво вирее в душите им и без значение, какви са собствените им желания… Обществените норми забраняват тази връзка и именно това я прави толкова желана, търсена и целеустремена.

Начинът, по който Джейкъб Елорди и Диего Калва се впускат в интимните сцени демонстрира простичката истина, в която светът и кино индустрията се намират вече. Мъжете се чувстват абсолютно комфортно в това, да бъдат в едно легло с други мъже. Когато работата го изисква, когато ролята го изисква, когато сценарият е такъв, това вече е част от нашия живот и НИКОЙ няма да гледа това по начинът, по който света някога гледаше на Хийт Леджър и Джейк Джиленхол в един друг филм.
За съжаление химията между двамата куца. В стремежа си да бъдат мъже, да бъдат мачо и от тях да струи тестостерон, актьорите не са успели да създадат мигове на истинска интимност. Няма ги онези погледи, няма ги усмивките, няма я обезоръжаващата близост, няма усещането за истинска любов. Може би дори няма достатъчно екранно време, в което да преживеем връзката им. Но въпреки това, Джулиъс и Хенри са във фокуса на „Хазартни души“ и онова, което преживяват е може би най-енигматичния спусък на емоционалната дълбочина на филма.

От друга страна Мюриъл е героят, разкъсван от вътрешни терзания. Тя е съпругата, която не успява да изживее своят „рай“ с Лий. Тя е онази, която подава ръка на Джулиъс, докато е в прегръдките на брат му. Тя е онази, която целува друга жена, насред конно състезание. Тя е онази, която отива в хотел, за да потърси нещо, което може би намира там. Но тя е и онази, която започва страстна афера със съседката Сандра (Саша Кейл). Първата им среща поставя на карта съществуването на този дом, испълнен с лесбийки, в онези години. Тази малка общност и всички тези жени, събрани на едно място, будят усещането за „как е възможно?! „.

Страстния романс между двете дами върлува с неописуема сила и нежността, която те носят прогаря екрана. Връхната точка е един миг, в който танцувайки по бельо, Сандра осъзнава, че винаги е била втора цигулка и дава началото на края. Скоро след това започва и очаквания разрив на отношенията между Мюриъл и Лий, за да достигнем до този финал, който колкото и да изненадва, толкова и натежава.

Финалът на „Хазартни души“ не е за всеки. Епичната драма, разгръщаща се на фона на една прекрасна и все още неопетнена от модерния свят Америка, пулсира с усещането за изключително емоционален завършек. Въпреки това, в опита си да приключи с надежда, филмът оставя усещането у зрителя, че е трябвало да има още. Половинчатия финал тук, припомня усещането за катастрофалните завършеци на „Анатомия на едно падане“ и сериалът „Стълбището“. Тук травмата от финала не е чак такава, но боли подобаващо. Мюриъл напуска бракът си, за да живее по собствен начин и при собствени правила. Джулиъс пътува към своята голяма любов, Хенри. Някак надеждата в този финален кадър с героят на Джейкъб Елорди на гърба на неговия кон, яздещ по улиците на фона на залязващото слънце, трябва да остави усещане за надежда и вяра в по-доброто утре, съчетани с непреходната сила на любовта. Въпреки това именно в този кадър и в този финал остава чусвството за недоразвити истории, неразиграни сюжетни нишки и любов, която не е преживяла достатъчно, че да вълнува толкова дълбоко.

„Хазартни души“ е прекрасно упражнение в правене на класно кино с изключителни актьорски изпълнения. Може би самият сценарий в проблемът, че в своя финал, филмът се проваля и емоционалния колапс, който трябва да срази зрителя, така и не е постигнат.

Въпреки това, „Хазартни души“ е едно от добрите попадения и категорично трябва да бъде видян.