Издателство „Колибри“ представя новото издание на „Синдромът Портной“ – всепризнатия комичен шедьовър на Филип Рот!
„Ню Йорк Таймс“ определя „Синдромът Портной“ (превод: Мария Емилова, 224 стр., цена 15 лв.) като „възхитително забавна книга, абсурдна и цветиста, невъздържана и френетична“. Движен от своето неутолимо сексуално желание, същевременно впримчен в желязната хватка на детството, Александър Портной е сред най-интригуващите и пълнокръвни персонажи на Рот. На повърхността този роман е един фройдистки калейдоскоп от случки, илюстриращи какво значи да израснеш като евреин в Америка през 40-те и 50-те години на миналия век. „Синдромът Портной“ без съмнение е най-противоречивата и дискутирана творба на писателя, вероятно заради сексуалната откровеност и псевдорелигиозните задявки, и съвсем закономерно му носи огромен критически и комерсиален успех.
Провъзгласен за жив класик и феномен на съвременната белетристика, Филип Рот разполага с почти всички литературни отличия на Америка – от Националната награда за художествена литература през Пулицър до наградата ПЕН/Фокнър. В основата на неговата продуктивна и многолика литературна кариера е разпознаваемият му стил, белязан от язвително чувство за хумор и безмилостно нищене на „сакрални“ теми в светлината на един или друг културно-исторически и политически контекст. Tворчеството на Рот е едно безкрайно пътуване към самия себе си, трескаво разследване на миналото и настоящето на вечния чужденец, един аналитичен и силно въздействащ монолог на другостта.
Филип Рот – „Синдромът Портной“
Тя така дълбоко изпълваше съзнанието ми, че в предучилищната паралелка цяла година вярвах: всяка една от моите учителки е преоблечената ми майка. Щом удареше последният звънец, хуквах към къщи и докато тичах, се чудех дали този път поне няма да стигна, преди тя да е успяла отново да се преобрази. Отворех ли вратата обаче, неизменно я заварвах да слага на масата чаша мляко и парче сладкиш за мен. Но вместо да премахне заблудата, поредният й подвиг още повече я издигаше в очите ми. Освен това винаги изпитвах облекчение, че не съм я уловил по време на превъплъщенията й, макар че не преставах да се опитвам; знаех, че баща ми и сестра ми дори не подозират истинската й същност, но едва петгодишен, не исках да поема бремето на предателството, което бих извършил, ако някой път я изненадам. Струва ми се, дори се опасявах, че може да се наложи да ме очистят, ако случайно я зърна, когато прелита на връщане от училище през прозореца на спалнята или докато се материализира част по част от някакво невидимо състояние в домашната си рокля.
Разбира се, когато ме питаше какво съм правил този ден в детската градина, аз й разказвах всичко от игла до конец. Не се и опитвах да вниква в цялото значение на нейната вездесъщност, но че тя целеше да разбере що за момченце съм, когато я няма наоколо – това беше безспорно. Едно от последствията на тази фантасмагория, която продължи да ме преследва (точно в същия вид) и на следващата година, беше, че като разбрах, че нямам друг избор, станах откровен.
А и блестящ. За бледата ми и дундеста по-голяма сестра майка ми казваше (в присъствието на самата Хана, разбира се – прямотата беше напълно в неин стил): „Детето не е гениално, но пък и ние не искаме невъзможното. Да е живо и здраво; труди се усърдно и дава колкото може от себе си, така че каквото постигне – добре дошло.“ А за мен, наследникът на нейния египетски нос и дар-словото й, за мен майка ми се произнасяше с подчертана сдържаност: „Този бандит? Може изобщо да не отваря учебника – отличник по всичко. Втори Айнщайн!“
А баща ми? Как приемаше всичко това? Той се наливаше, разбира се, но не с уиски като добър християнин, а с рициново масло или отвара от майчин лист, дъвчеше листа от сена или пък смучеше пургативи от сутрин до вечер и поглъщаше сушени сливи с килограми. Той страдаше – о, как страдаше! – от запек. Нейното всемогъщество и неговият запек – майка ми, която прелита през прозореца на спалнята, и баща ми, който си чете вечерния вестник със свещичка пургатив в задника, – това, докторе, са най-ранните спомени за родителите ми, за техните качества и техните тайни. Той си вареше сушени листа от сена в канче и това, заедно с невидимата, топящата се в ануса му свещичка, съставляваше неговото магьосничество: да вари зелените твърди листенца, да бърка с лъжица вонящата течност, да я прецежда внимателно и най-сетне с изтощен и изстрадал вид да я излива в задръстеното си тяло. А после, приведен безмълвно над празната чаша, сякаш заслушан да чуе далечен гръм, очаква чудото… Като малък понякога седях в кухнята и чаках заедно с него. Но чудото никога не ставаше, поне не така, както ние си го представяхме и се молехме да стане като отмяна на наказанието, като пълно изцеление. Спомням си, че когато по радиото съобщиха за избухването на първата атомна бомба, той извика: „Може би точно това ще свърши работата.“ Но за този човек не можеше да се намери пречистване – неговите кишкас бяха стегнати в желязната хватка на яростта и безсилието. И като капак на всичките му нещастия, аз се явявах любимец на съпругата му.
