ИК БАРД представя „Феникс“ от Сидни Шелдън и Тили Багшоу

Загадъчната Атина се завръща като феникс… 

Ела Прейгър винаги се е чувствала като аутсайдер. Но внезапно е призована в ГРУПАТА – организация, която наказва недосегаеми престъпници и се движи по ръба на закона. Животът ѝ се променя. Вече има цел, но и опасно наследство.

Преди 12 години Групата успява да отърве света от престъпния гръцки бос Спирос Петридис и съпругата му Атина.

Всички ги мислят за мъртви, докато труп на дете не бива изхвърлен на плаж в Гърция. На петата му е жигосан загадъчен гръцки символ и всички улики водят към криминалната двойка. Дали Атина не се е завърнала като феникс от пепелта?

Ела и Атина са дълбоко свързани. Разкъсвана от съмнения и преследвана от собственото си минало, Ела знае, че Злото трябва да бъде наказано. 

Вълнуващ и напрегнат, „Феникс“ притежава прочутия блясък, скорост и неочаквани обрати на класическите произведения на Сидни Шелдън.

ОТКЪС

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Джим Нюсъм усети струйката пот, която се стече по рамото му. Очите му залютяха от прахта, а свещеникът продължи монотонната си реч.

„Мими Прейгър… добра християнка… добра съседка… обратно у дома с Господ…“

Свирепото слънце пречеше да се съсредоточиш. Жилав мъж в края на шейсетте, обичащ да е на открито, с тънки устни и изправената, скована стойка на войник, Джим Нюсъм стоеше до меката си, закръглена съпруга Мери и прикриваше чудесно неудобството си. Но в себе си кипеше от ярост. Кой нормален човек провежда опело навън по обед, в най-горещата част от лятото? Около тях въздухът трептеше от мараня, суха, болезнена жега, само вятър, прах и напукана земя. Жега, от която те заболява гърлото, а кожата ти настръхва като обгорена. Пустинна жега. Само дето не бяха в пустинята. Намираха се в Парадайз Вали, Калифорния, в ранчото на Прейгър, оазис от зелени пасбища. Или поне беше такова преди настъпването на сушата, която пресуши коритата на реките и направи ливадите кафяви и крехки като кожата на старец.

„Събрали сме се да разпръснем пепелта на Мими върху земята, която тя обичаше…“

Свещеникът отпи глътка вода и избърса челото си с носна кърпа. Лицето му беше доматеночервено.

„Да си припомним собствените си провали…“

Джим Нюсъм изключи. Провалите на собственика на ранчото си бяха негова собствена работа и нямаха нищо общо с мекушавия пастор, който едва бе напуснал детската възраст. Джим щеше да си ги припомни, когато бъде готов за това.

Вместо това той огледа лицата на опечалените, събрани пред хижата на старата Мими Прейгър, проста дървена постройка, която принадлежеше на друга ера и друго време. Повече от трийсет души бяха дошли за службата, добро число, особено като се има предвид колко затворена беше Мими. В продължение на години беше живяла тук съвсем сама, на километри от най-близката бензиностанция и цял ден път пеша до малката бакалница на Проспект Роуд. После дойде детето – Ела – и няколко години живяха двете, баба и внучка, две пионерки, които се бореха със света. Но децата растат. Когато Ела най-после напусна хижата, за да замине за колеж в Сан Франциско, липсата ѝ разби сърцето на горката Мими.

Много хора никога не простиха на момичето за това.

– Много е нагла, щом се появи тук, ако питаш мен – студено отбеляза съпругата на Джим, Мери, наблюдавайки Ела Прейгър, която говореше с пастора преди службата.

Във вталена черна рокля и черни лачени ботуши, с прибрана в стегната плитка руса коса, внучката на Мими определено бе изминала дълъг път от мърлявата и странна мъжкарана, която местните жители помнеха.

– Не можеше да не дойде – отвърна Джим. – Все пак е семейство. Най-близката ѝ роднина. И сега земята е нейна.

– Не за дълго – изсумтя Мери Нюсъм. – Да не мис­лиш, че ще иска да задържи това място, след като вече се кефи на тузарски градски живот? Ще продаде ранчото в мига, в който получи предложение. Помни ми думата.

– Може би – отвърна Джим.

Джим Нюсъм не можеше да съди Ела Прейгър строго като жена си или останалата част от населението на долината. Сигурно ѝ е било трудно да израсне тук само с дъртата Мими за компания. И двамата ѝ родители бяха мъртви. Нямаше телевизия. Нито приятели. Нито развлечения. Нищо чудно, че момичето беше странно. Затворено. Крехко. Подобна самота не беше здравословна за млад човек. Нито за по-възрастен.

Ела Прейгър взе урната от потните ръце на пастора и тържествено я отнесе до дънера на вековен дъб. Баба ѝ обичаше това дърво. Понякога Ела я наблюдаваше как го гали и прокарва изкривената си ръка по древната му кора с обич, сякаш беше любимо куче.

Много повече обич, отколкото някога е проявявала към мен, помисли си Ела. Но тя не беше огорчена. Мими Прейгър си беше такава – оцеляваща самотница, която бе избрала живот със земята. Тя беше научила Ела на нещата, които знаеше. Как да отреже дърво. Как да поправи покрив и да построи лодка. Как да запали огън, да застреля заек, да изкорми риба и да почисти оръжие. Беше се опитала да я научи и как да се моли. Ела знаеше, че баба ѝ я обича по своя си сдържан и необщителен начин. Беше положила неимоверни усилия да отгледа единственото дете на мъртвия си син, бреме, което никога не беше искала.

Когато Ела беше на единайсет години, в хижата дойде жена от социалните служби. Ела го знаеше сега, макар че тогава не ѝ обясниха нищо. След посещението Мими неохотно ѝ позволи да тръгне на училище в най-близкия град. Пътуването дотам и обратно отнемаше два часа, трябваше да вземе три автобуса и да върви дълго по плашещия неосветен път и това беше първият поглед на Ела към живота извън ранчото, към телевизия и интернет, към различни дрехи и коли, поп музика, ресторанти за бърза закуска и хора. Толкова много хора. Ела наблюдаваше всичко учудено, като посетител в екзотична зоологическа градина. Но макар да се справяше отлично в училище, нямаше никакъв успех в светско отношение. Учителите ѝ смятаха, че не се и опитва да се впише в средата. Ела носеше у дома писма с думи като „надменна“ и „арогантна“, смесени с други, не така обидни епитети. „Талантлива“. „Изключителна“. Особено впечатляващи бяха езиковите ѝ умения, включително забележителната ѝ дарба за компютърни езици, новото програмиране, което се ценеше високо от колежите в Калифорния.

За съжаление баба ѝ не одобряваше компютърните науки по причини, които никога не бяха обяснени на Ела, и тези класове отпаднаха. Но успехът ѝ остана отличен, въпреки че проблемите ѝ със социалните отношения се задълбочиха. Отлъчена от съучениците си заради старомодните си дрехи и резервираността си (с изключение на момчетата, които се тълпяха да спят с нея, щастливи от спокойния ѝ промискуитет и пълното ѝ пренебрежение към репутацията, толкова важна за останалите гимназистки), изолираността на Ела се задълбочи. Тя живееше в два свята – света на училището и този на ранчото на Мими – но не се вписваше в нито един от тях.

Ужасът на Мими, когато внучката ѝ бе приета в Бъркли, изненада Ела. Тя предполагаше, че баба ѝ ще се гордее и зарадва на постиженията ѝ, но очевидно отново бе пропуснала важните сигнали.

– Мислех, че искаш да уча в колеж? – каза Ела умолително.

– Какво, за бога, те накара да мислиш така? – изсумтя баба ѝ. – Не можеш да заминеш за града, Ела. Имам нужда от теб тук.

– Но… ти винаги ме окуражаваше да уча.

– Не за да заминеш! След всичко, което съм направила за теб!

– За какво тогава?

– Заради самата теб!

Мими удари с юмрук по кухненската маса, на която двете ядяха през последните тринайсет години.

– За да изпълниш дадения ти от Господ потенциал. А не да изчезнеш в един от онези кошмарни безбожни колежи и да се изложиш на… на…

– На какво, бабо? – извика Ела, изпускайки си нервите, което бе нетипично за нея. – Да се изложа на живота?

– На опасност – отвърна старицата, като размаха пръст към нея. – Опасност.

Докато опипваше урната, Ела си припомни разговора, сякаш бе вчера. От каква опасност се страхуваше баба ѝ толкова? Каква съдба в града би могла да е по-лоша от бавната смърт от задушаване от живота в ранчото, насред нищото? Особено последните няколко години, когато дори не валеше. Даже Господ ги бе изоставил.

Тя се завъртя да погледне отново групата опечалени, струпани на хълма, и се зачуди какво правят тези хора тук. Повечето разпозна смътно като собственици на съседни ферми или лица от църквата или магазина. Но никой от тях не познаваше Мими добре, нито пък нея. Не бяха приятели. Баба ѝ нямаше приятели. Вероятно в резултат на това Ела никога не придоби умението да накара хората да я харесват, нито да завързва приятелства, което се удаваше с такава лекота на останалите. Вместо това, също като Мими, тя казваше точно това, което мислеше. Споделяше наблюденията си или отговаряше на въпросите с такава прямота, че често се забъркваше в неприятности.

Сред опечалените имаше мъж, когото Ела не позна. Стоеше най-отзад в тъмен костюм и с огледални слънчеви очила. С изключение на самата Ела, той бе единственият човек в градски дрехи и изглеждаше толкова не на място сред простите фермери, колкото еднорог в краварник. Беше висок и слаб и когато си свали очилата, Ела видя, че има лице с класическа хубост, като модел от каталог за мъжки дрехи. Силна челюст. Загоряла кожа. Тя се зачуди за миг какъв ли е в леглото, после се съсредоточи върху самоличността му. Може би е агент на недвижими имоти, дошъл да ми направи предложение за ранчото, помисли си тя. Не ѝ дойде наум, че подобен подход след погребална служба може да бъде сметнат за безчувствен, дори обиден. Присъствието на мъжа я изпълни с любопитство, а не с гняв.

Ела свали капака на урната и надникна вътре – прах, всичко, което беше останало от баба ѝ. Дори здравата и жилава Мими Прейгър не можеше да победи старостта завинаги. Този прах беше единственият остатък от цялото семейство на Ела. С повече сила, отколкото възнамеряваше, тя размаха ръка и разпръсна пепелта на вятъра.

Съседите на Мими ахнаха при резкия жест и шокиращата липса на церемония. Ела долови неодобрението им, но предпочете да го пренебрегне. Завъртя се и тръгна надолу по хълма към хижата. Чантата ѝ се люлееше наперено на рамото ѝ, а празната урна лежеше в ръката ѝ.

– Все едно че изхвърли боклука – прошепна Мери Нюсъм на мъжа си, клатейки глава неодобрително.

Малката групичка фермери до нея промърмориха в съгласие. Горката Мими. След всичко, което направи за това момиче.

– Стига де. Не съдете прибързано. Мъката засяга хората по различен начин – напомни им Джим Нюсъм. – Не забравяйте, тази млада дама загуби всичките си близки.