„Фабрика за истина” на Коуди Макфейдън – властелините на мъченията ви канят на грандиозно представление
Световната сензация Коуди Макфейдън продължава в пета поредна книга разказа си за специален агент Смоуки Барет, която увлича читатели по цял свят в своето преследване.
Най-голямата игра на живот и смърт е започнала. Готови ли сте да отворите очи?
Специален агент Смоуки Барет преследва най-безпощадните серийни убийци на планетата и няма равна в това. Самата тя е белязана жертва на свирепо чудовище, отнело семейството ѝ преди години, но надделява отново и отново в играта на котка и мишка с психопатичните садисти.
Но нещата напоследък са започнали да се подреждат. Смоуки отново има мъж до себе си, а в нея расте нов живот. Единственото, което желае в момента, е да се наслади на спокойствието и да осигури безопасност и удобство за новото си семейство.
Но злото е на път. И се завръща с могъща сила. Само в рамките на една нощ три семейства срещат жестока участ. Но истинският ужас се намира под къщите им – там, където никой не подозира, се помещава истински музей на смъртта, на извратеното удоволствие от причиняването на болка.
И отговорник за това не е само един човек, а цяла глутница чудовища, които години наред са градили своята светая светих. Те са недосегаеми, те не се страхуват от нищо. И са готови да превърнат цялата нация в публика на садистичното си шоу – публика, изправена на нокти, скована от отвращение, но неспособна да отвърне поглед.
Готова ли е Смоуки да играе по правилата на шайка изверги? Защото изборът може и да не е неин.
Поредицата на Коуди Макфейдън за специален агент Смоуки Барет бързо се превръща в световна сензация, продала над 3,5 милиона копия само в Германия. Книгите му, изследващи най-тъмните кътчета на човешката душа, ни напомнят пак и пак, че чудовищата не се крият под леглото. Чудовищата са хора – и те са сред нас.
Из Коуди Макфейдън
1
Някога, мисля си аз, в тази къща е живяло семейство… и все още е било живо.
Сбръчквам нос заради вонята на разложение. Тя е увиснала във въздуха, тежка и плътна, и в този миг осъзнавам (както винаги), че пускам смъртта в дробовете си с всяко свое вдишване.
Подобна мисъл е безполезна и не ми помага с нищо, но не мога да я изгоня. Тя ми хрумна още първия път, в който помирисах смъртта, и беше толкова завладяваща, че хукнах презглава към изхода на къщата, за да изляза навън на ливадата.
Стигнах до тревата точно навреме, преди повръщаното да изригне между пръстите ми. Местопрестъплението не беше замърсено, но за сметка на това всички ме видяха – ченгета и федерални станаха свидетели как паднах на колене и избълвах три четвърти от чийзбургера и голямата порция картофки, които бях изяла по-рано. Веднага ми лепнаха прякора Бълвоча, с който ме тормозеха месеци наред.
Дори сега той ми звучи някак си мазен и ме кара да преглътна… да потреперя. Прякорът отдавна е забравен, но споменът за него остана и все още ме измъчва.
– Отврат – измърморва Алън, като че ли прочел собствените ми мисли. Ноздрите му се разширяват, а в същото време очите му се присвиват. Поклаща глава. – Мъртъвците са много неприятни.
– Същинско неудобство са – измърморвам аз.
Убитите мъртъвци са най-голямото неудобство, разбира се. Убийството е неочаквано. То те хваща, докато си зает да си живееш живота, а не докато планираш смъртта си. Всяко несвършено дело си остава завинаги такова, а всяко убийство, на всяко място по света, означава едно и също – край на достойнството.
Стоя неподвижно и позволявам на сетивата ми да попият всичко. Да отидеш на мястото на убийството, е лесно, но много по-трудно е да осъзнаеш тежестта на смъртта. Желанието да си някъде другаде е като нужда, като инстинкт.
Споменът от първия път, в който видях убит мъртвец, е лишен от всякакви емоции и макар да знам, че е истински, не го усещам като такъв. Образите, съдържащи се в него, са композиции от бледи цветове, беззвучност и тунелно зрение[1]. Не помня какъв цвят беше килимът, но съм запомнила дори най-малката подробност за тялото. Все още виждам порите на носа ѝ, цвета на лакираните ѝ нокти, дори мога да затворя очи и да преброя възлите в малкото памучно въже, впивало се в кожата ѝ, преди да я среже.
Този първи случай ме научи, че просто трябва да спра за момент и да изчакам, да се подготвя за предстоящото отвращение, което ще ме налегне, когато погледна и наистина видя.
– Добре – вдишвам дълбоко и кимам както на Алън, така и на себе си. – Да влизаме.
Намираме се в малкото антре на къщата. Тръгвам устремено напред. Спирам едва когато се озовавам в средата на стаята. Вече ги виждам – мъртвите – с периферното зрение на едното си око. Изчаквам още известно време и се насилвам да усетя тежестта на собствената си действителност. Броя ударите на сърцето си и започвам да рецитирам мантрата: Тяхната смърт не е твоята смърт. Ти си жива. Ти не си мъртва.
Позволявам си още секунда, за да си поема дълбоко въздух, преди да се обърна. Моментът е като примигане – като стотна от секундата, в която отказвам да приема онова пред мен, той е като просветване на фотосветкавица, едно бяло нищо, което ме заслепява. Последен шанс, нашепва съзнанието ми. Ако не искаш да го видиш, това е последният ти шанс да се откажеш. После – отново примигане – и бялата светлина изчезва. Очите ми се настройват, както и съзнанието ми, и вече съм готова за действие. Тунелното зрение се е махнало и цветовете вече не са избледнели. Оставаме само убитите мъртъвци – в цялата им прелест – и аз.
Оглеждам внимателно живата картина на масата за хранене. Посрещат ме мъртви лица, на които завинаги се е изписал ужас. Те са застинали в мълчаливи писъци, докато се взират в мен. Сещам се за нещо, което бях прочела някъде: Някои неща не могат да бъдат разбрани. Могат само да бъдат описани.
Приближавам се, поглеждам към сосиерата, която е поставена до ръката на мъртвата майка, и се отдръпвам.
– Това кръв ли е? – питам аз.
Алън се намръщва и се навежда, за да провери. На лицето му се изписва отвращение, когато кима.
– Така изглежда.
Намираме се в Колорадо, на север от Денвър. Първата седмица от октомври е и е много по-студено, отколкото в Южна Калифорния. Също е и по-сухо. Телата са започнали да се вмирисват, но миризмата не е същата като на местата с по-влажен климат.
Прочитам на глас написаните с кръв думи на насрещната стена.
– „Странящите трябва да си платят. Помогни ни да намерим справедливост, Смоуки Барет. Ела и се научи.“ – Побиват ме тръпки, които бягат по гърба ми с малки, студени крачета.
Явно ми е проличало.
– Не е приятно да видиш името си, изписано с кръв – казва тихичко Алън, като ме гледа много внимателно.
– Не думай. – Повдигам вежди и го дарявам с лека усмивка. – Добре съм, Господин Тревога. Такава е природата на звяра. Нека се съсредоточим върху залавянето му.
Той ме поглежда сериозно и търси пукнатини. След като не намира такива, повдига вежда.
– Господин Тревога?
– Сещаш се… човек, който се тревожи прекалено много за теб.
– Ах. Явно хората са прави. Бременните губят чувството си за хумор.
– Да, но за сметка на това пък изглеждат смешно.
– Не, няма да ти се вържа – казва Алън и поклаща глава. – Не съм толкова глупав. – Той изважда малкия и опърпан бележник, който държи винаги в себе си, и го разгръща, докато говори: – Тази е единствената от трите къщи със съобщение на стената.
Алън е кръстил бележника си Нед, защото, по негови думи, бележникът е най-добрият приятел на следователя, а най-добрият приятел трябва да си има име. Не ми пука как го нарича. Интересува ме само онова, което записва в него и което никога няма да се забрави. Точка.
– Трябва да проверя тази дума – измърморва той, донякъде на себе си, и я записва на първата празна страница, която намира. – „Странящи“. Поради някаква причина ми звучи позната.
Поглеждам отново думата, която е изписана изключително внимателно на стената с високи над половин метър лепкави, червени букви.
– Прав си. Аз също съм я чувала някъде. Поне така си мисля. – Опитвам се да си спомня къде, но не успявам. – Не съм сигурна. Може би се заблуждавам.
– Съмнявам се – отбелязва Алън и си записва още нещо в бележника. Поглежда ме и ми се усмихва. – Според този Нед и онзи преди него разполагаш с много добра памет.
– Наистина?
– Факт, Джак. – Той вдига бележника и го размахва насам-натам. – Нед не лъже.
[1] Загуба на периферното зрение, която води до свиване на зрителното поле. Състоянието обикновено се описва като виждане през тунел. – Бел. прев.
