„Тъмна материя“- мнение на Димитър Кръстев

През 2024г. се появиха много добри сериали. И много добри фантастики. И много добри фантастични сериали. И много добри фантастични сериали на Apple Tv +! „Тъмна материя“ не е сред тях…

Зареден с актьорския блясък на Джоел Едгъртън  („Оби-Уан Кеноби“, „Заличено момче“) и носителката на Оскар Дженифър Конъли („Красив Ум“, „Хълк“) сериалът е базиран на култовия роман на Блейк Крауч. По-странно е , че дори на книга… идеята има една сериозна пробойна. И това е нейната сърцевина. Тя е една кутия. Някак си съм се нагледал и начел на фантастични истории за кутии, шкафове и всякакви магически предмети, създадени от учени, които правят магически неща. В този сериал на Apple, след като изгледах страхотния „Съзвездие“ … очаквах повече. Много повече. И котката на Шрьодингер и суперпозицията, вече не бяха новина. И идеята за съществуване на един предмет, в един и същи момент, в две различни състояния- е прекрасна. Но дотам. „Тъмна материя“ не успява да създаде добро темпо, не успява да грабне зрителя и не успява да увлече не само с първия епизод. Проваля се в тази посока почти с целия сезон.

Поредицата върви бавно, много тромаво и откровено мъчително за зрителя. Когато световете започват да се преплитат и влизаме  в кутията, за която  знаем още от трейлърите… нервите ми вече са опънати. Желанието ми да го харесам си е позаминало. Но пък съм инвестирал и време и усилия, така че… Всички епизоди в кутията и с отварянето на вратите към различните светове бяха епична глупост. Не мога да повярвам, че тези актьори, дори само на хартия, са одобрили такъв сценарий и са казали да! Някак мнението ми за тях бе, като за по-умни.

„Тъмна материя“ изгражда едни прекрасни отношения вътре в семейството на нашите герои и добра предпоставка за съспенс от преминаването в различните светове. Има много красота в отношенията на героите на Джоел и Дженифър, както и в тези с техния син. Момчето е изключително попадение и е третата главна роля, която на моменти е дори по-силна от останалите две. Динамиката в един доста напреднал етап на брака, с пораснало дете на борда, е нещо, в което зрителя много лесно може да се припознае. Отегчения съпруг, поотегчената съпруга, тийнейджъра, който иска свобода и възможност да изразява себе си са характери, които винаги ще обичам да виждам на екран. Когато нещата завиват в посока фантастика и се появява първата версия на героя на Едгъртън, историята започна да се чуди как по-бързо да дерайлира.

Веднага след като излязохме от първия свят, сценария ме загуби. И то бързо. Останалите 6 епизода бяха истинско мъчение и гледане по задължение, за да достигнем до този предпоследен епизод, когато всъщност историята извади най-силния си коз. Възможността да се загубиш сред версиите на героя на Едгъртън. Кой е истинския? А кой е този, който го отвлече? От къде се появиха останалите? Защо всички искат неговия живот? В този предпоследен епизод темпото превключва на висока скорост и дори ставаме свидетели на няколко екшън епизода с меланхоличната героиня на Конъли.

Преследвания, бягство, надхитряване, предвиждане хода на противника- който си ти… В своя предпоследен епизод „Тъмна материя“ ще възнагради търпеливите зрители, останали с него до там, с прекрасен климакс и известен смисъл от всички глупости, на които сме се нагледали до тогава. И именно този епизод ще ни подготви за  развръзката, която ще ни върне в тъпотийките, в които вече бяхме.

Големият финал на сезона, а вярвам и на сериала, всъщност се опитва да ни представи нещо, което всички помним направено 1 милион пъти по-добре преди 23г. в „Матрицата: Революции“. Уашовски създадоха сцена с хиляди копия на агент Смит, като всички изглеждаха 1:1, като Хюго Уивинг. Без увъртания, без мрак и сенки, без нищо. В „Тъмна материя“ на финала ставаме свидетели на „епична“ сцена с много двойници на главния герой, която сякаш е направена от Али Експрес за 1,2 лв. Финалното осъзнаване за единствения възможен начин за спасение на героите ни е предвидимо. Подразни ме дори фактът, че епизодът НЕ СВЪРШИ там, където трябваше, а продължи доста отвъд с мигове и диалози, от които никой нямаше нужда. Колко по-красиво и оставено на въображението на зрителя щеше да бъде, ако просто бяха влезли в кутията и затваряйки вратата зад тях, видим финалните надписи?

„Тъмна материя“ използва една не чак толкова добра история в година, на страхотни фантастики. Пренасяйки я на екран сериала успява така да я разводни, че да я превърне в безлична и почти да я изпразни от съдържание. Въпреки прекрасните актьорски изпълнения на финала остава един горчив вкус за пропиляно време и енергия в нещо, което не ти е донесло нито една положителна емоция.

А можехме да задълбаем в силата на семейството и значимостта на истинския. Можехме да задълбаем в това, как една съпруга и един син винаги има как да разпознаят своя баща/съпруг. Можехме да открехнем вратата на това, какъв е смисъла всички тези версии да искат точно това семейство и точно в този свят. Нима нямаше друго място за тях? И точно на финала дойде онзи проблясък за силата на любовта. Всички се развиха. Дори версията, която отвлече съпругът и. Всички я обичаха еднакво и достигнаха до заключението, че искат да бъде щастлива. Че тя трябва да избере. Че трябва да я пуснат. Но какво от това? Историята имаше потенциал да разгърне една неподвластна на времето и пространството приказка за силата на семейството и неразривните връзки, които неговите членове изграждат. Можехме да се насладим на това, че и ние имаме майки и ние имаме бащи и ние сме нечии деца. И ние сме обичани. И за нас някой би направил всичко. И ние сме готови да се борим за своя татко, въпреки безумията, в които сме изпаднали. Можехме да се припознаем в драмата на това семейство и да почувстваме техното объркване и болка. Можеше да ни пука, да страдаме и да се вълнуваме. Можехме да поплачем. Да се порадваме.

Можехме. Но…