„Тъмна любов“ от Дж. Р. Уорд

Издателство Ибис представя новото издание на „Тъмна любов“ (Братството на черния кинжал, кн. 1) от Дж. Р. Уорд

Eксплозивното начало на една от най-обичаните поредици в жанра на паранормалната романтика.

Потопете се в тъмния свят на буреносни страсти и спиращо дъха действие, където шестима необикновени воини са призвани да защитят расата на вампирите от тяхното пълно унищожение.

В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите – организация на лишени от души  ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.

Рот е водачът на Братството. Той е последният чистокръвен вампир, в чиито вени не тече нито капка човешка кръв. Малко преди да бъде убит от лесърите, Дариъс, един от най-добрите бойци на Братството, се обръща към Рот с молба да се погрижи за дъщеря му Бет. Тя се е родила от връзката му с човешка жена и не подозира за вампирските си гени. Рот трябва да въведе красивото момиче в свeтa на вампирите…

Бет Рандъл води съвсем обикновен, дори леко скучен живот – рядко излиза с приятели, а работата ѝ като репортер в местния вестник е безперспективна и не особено вълнуваща. Отраснала в сиропиталища и приемни семейства, тя не знае нищо за произхода си. Докато един ден Рот не се появява на прага ѝ…

 ОТКЪС

Дариъс огледа клуба и полуголите тела на претъпкания дансинг. Тази вечер „Скриймърс“ беше пълен с облечени в кожа жени и мъже, които изглеждаха, сякаш имаха научна степен по извършването на тежки престъпления.

Дариъс и другарят му се вписваха идеално в обстановката.

Само дето те действително бяха убийци.

– Значи наистина смяташ да го направиш? – попита го Тормент.

Дариъс го погледна през ниската маса. Другият вампир отвърна на погледа му.

– Да, ще го направя.

Тормент отпи от скоча си и се усмихна мрачно, при което се показаха връхчетата на кучешките му зъби.

– Ти си луд, Ди.

– Би трябвало да го знаеш.

Тормент вдигна чашата си в знак на почит.

– Очакваш прекалено много. Искаш да оставиш преобразяването на едно невинно момиче, което няма представа в какво се забърква, в ръцете на тип като Рот. Това е лудост.

– Той не е лош. Въпреки че изглежда като такъв. – Дариъс допи бирата си. – И освен това, прояви малко уважение.

– Проявявам, дявол го взел. Но идеята ти не е добра.

– Имам нужда от него.

– Сигурен ли си?

Една жена с много къса пола, високи до бедрата ботуши и бюстие от вериги се приближи до масата им. Очите ѝ блестяха изпод цял килограм грим и тя въртеше ханша си, сякаш беше без стави.

Дариъс я разкара. Тази вечер не му беше до секс.

– Тя е моя дъщеря, Тор.

– Тя е получовек, Ди. А ти знаеш какво е отношението му към хората. – Тормент поклати глава. – Моята пра-пра-прабаба е била като нея, но да си ме чул да го споменавам пред него?

Дариъс вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьорката, и посочи празната си бутилка, както и почти празната чаша на Тормент.

– Няма да позволя още едно от децата ми да умре. Не и ако има възможност да я спася. Освен това не се знае дали изобщо ще се промени. Може би в крайна сметка ще си живее щастливо, без изобщо да разбере за мен. Случвало се е и преди.

Искрено се надяваше, че дъщеря му ще бъде пощадена. Защото ако минеше през преобразяването, ако оцелееше и се превърнеше във вампир, щеше да бъде преследвана, както преследваха и тях.

– Дариъс, ако той изобщо го направи, ще бъде, защото ти е задължен. Не защото го иска.

– Важното е да го направи, независимо от причината.

– Но на кого я поверяваш? Той е толкова деликатен, колкото пушка с рязана цев, а в началото може да бъде и груб. И макар ти да си подготвен за това, тя не е.

– Ще говоря с нея.

– И как ще стане това? Просто ще отидеш при нея и ще ѝ кажеш: „Хей, знам, че не си ме виждала никога преди, но аз съм твоят баща. А, и знаеш ли какво? Спечели от лотарията на еволюцията: Ти си вампир. Хайде да отидем в Дисниленд!“

– В момента те мразя.

Тормент се приведе напред, масивните му рамена се раздвижиха под черната кожа.

– Знаеш, че винаги съм ти пазил гърба. Просто смятам, че трябва да преразгледаш решението си. – Последва напрегната пауза. – Може би аз мога да го направя.

Дариъс го погледна сухо.

– И после как ще се върнеш у дома? Ако научи, Уелси ще те прободе право в сърцето и ще те остави на слънце, приятел.

Тормент потрепери.

– Имаш право.

– А после ще тръгне да търси мен.

И двамата потръпнаха.

– Освен това… – Дариъс се дръпна назад, докато сервитьорката сложи питиетата им на масата. Изчака, докато тя се отдалечи, въпреки че гърмеше твърд рап и заглушаваше всичко. – Освен това живеем в опасни времена. Ако нещо се случи с мен…

– Аз ще се погрижа за нея.

Дариъс потупа приятеля си по рамото.

– Знам, че ще го направиш.

– Но е по-добре да бъде Рот. – В забележката му нямаше завист. Просто отбеляза факта.

– Няма друг като него.

– И слава богу – каза Тормент с лека усмивка.

Братството – тесен кръг от силни и опитни воини, които си разменяха информация и се биеха заедно – беше на същото мнение. Рот нямаше задръжки, когато ставаше въпрос за отмъщение и преследваше враговете с упорита целеустременост, която граничеше с лудост. Беше последният от рода си, единственият чистокръвен вампир останал на планетата, и макар че расата му го почиташе като свой крал, той презираше статуса си.

Беше почти жалко, че той бе най-добрата възможност за оцеляването на дъщерята със смесена кръв на Дариъс. Кръвта на Рот, толкова силна и чиста, щеше да увеличи шансовете ѝ да премине през преобразяването, ако то се случеше. Но Тормент беше прав. Това беше все едно да дадеш девица в ръцете на главорез.

Внезапно тълпата се люшна назад и хората се заблъскаха един в друг. Правеха път на някого. Или на нещо.

– По дяволите! Ето го и него – промърмори Тормент. Надигна скоча си и го глътна наведнъж. – Не се сърди, но аз изчезвам. Не е редно да присъствам на такъв разговор.

Дариъс гледаше как хората се разделят, отстъпвайки пред една внушителна, тъмна сянка, която се извисяваше над тях. Бягството беше добър рефлекс за оцеляване.

Висок два метра, Рот беше чист ужас, облечен в кожа. Косата му, дълга и черна,  растеше V-образно над челото му. Плътни тъмни очила скриваха очите му, които никой не беше виждал. Раменете му бяха два пъти по-широки, отколкото на повечето мъже. С лице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин, какъвто го беше направила съдбата.

Вълната на заплаха, която винаги се носеше около него, беше като негова визитна картичка.

Когато студената омраза стигна до него, Дариъс надигна бирата си и отпи голяма глътка.

Дано да постъпваше правилно.

Бет Рандъл вдигна поглед, когато главният редактор опря хълбока си на бюрото ѝ. Очите му се сведоха към деколтето на блузата ѝ.

– Пак работиш до късно – промърмори той.

– Здравей, Дик.

Не е ли време да си вървиш вкъщи при жената и децата, добави тя наум.

– Какво правиш?

– Редактирам една статия на Тони.

– Знаеш, че има и други начини да ме впечатлиш.

Да, можеше да си представи.

– Прочете ли имейла ми, Дик? Следобед ходих в полицейския участък и говорих с Хосе и Рики. Те се кълнат, че в града се е появил търговец на оръжия. Намерили са два модифицирани магнума в наркодилъри.

Дик протегна ръка, за да я потупа по рамото и уж случайно я погали, преди да я дръпне.

– Продължавай да работиш върху регистъра за арести. Остави тежките престъпления на големите момчета. Не искаме с хубавото ти лице да се случи нещо.

Той се усмихна и притвори очи, когато погледът му се плъзна към устните ѝ.

Тези погледи започнаха преди три години, помисли си тя. Точно когато постъпи на работа при него.

Книжна торба. Трябваше ѝ една книжна торба, за да я нахлузва на главата си, когато разговаряше с него. Може би с портрета на госпожа Дик лепнат отпред.

– Искаш ли да те закарам у вас? – попита той.

Само ако валят камъни, похотливецо.

– Не, благодаря. – Бет се обърна към компютъра си с надеждата, че той ще схване намека ѝ.

Накрая шефът ѝ си тръгна, отправяйки се вероятно към бара от другата страна на улицата, където повечето репортери се отбиваха, преди да се приберат у дома. Колдуел, щата Ню Йорк, не предлагаше кой знае какви възможности за един журналист, но големите момчета на Дик със сигурност обичаха да си дават вид, че носят на плещите си тежко обществено бреме. Правеше им удоволствие да се настанят удобно край бара при Чарли и да си говорят за дните, когато са работили в по-големи и по-престижни вестници. Повечето от тях бяха като Дик: на средна възраст, умерени в убежденията си, компетентни, но не и изключителни в това, което правеха. Колдуел беше достатъчно голям и достатъчно близо до Ню Йорк, за да си има свои жестоки престъпления, арести на наркодилъри и проституция, така че бяха доста заети. Но „Колдуел Куриър Джърнъл“ не беше „Таймс“ и нито един от тях никога нямаше да получи „Пулицър“.

Това бе по-скоро тъжно.

Да, добре, погледни се в огледалото, мислеше си Бет. Тя беше просто ресорен репортер. Никога не бе работила в национален вестник. И когато станеше на петдесет, освен ако не се случеше нещо междувременно, щеше да завърши кариерата си като редактор на глупави рекламни текстове за някое независимо лъскаво издание.

Посегна към пакетчето с шоколадови дражета „М&M“, от които похапваше, но за лош късмет се оказа празно. Отново.

Може би беше по-добре да се прибере у дома. И да си вземе китайска храна по пътя.

На излизане от нюзрума, представляващ отворено пространство, разделено на секции с леки преградни стени в сив цвят, тя попадна на тайните запаси от бисквити „Туинкис“ на Тони, с когото бяха приятели. Той ядеше непрекъснато. За него нямаше закуска, обяд и вечеря: яденето беше начин на съществуване. Ако не спеше, непременно дъвчеше нещо и за да не останеше без запаси, беше превърнал бюрото си в истинска съкровищница от калорийни разточителства.

Махна целофана и докато гасеше лампите и слизаше по стълбището към Трейд Стрийт, не можеше да повярва, че яде този изкуствен боклук. Навън юлската жега беше като физически осезаема бариера между нея и апартамента ѝ. Дванадесет преки горещина и влага. За щастие китайският ресторант беше на половината път и там имаше мощен климатик. При малко повече късмет поръчката щеше да се забави и така щеше да постои малко на хлад, докато чака.

Довърши бисквитата, отвори телефона си, натисна бутона за бързо набиране и си поръча говеждо с броколи. Докато вървеше, оглеждаше познатите мрачни здания. В тази част от Трейд Стрийт имаше само барове, стриптийз клубове и няколко салона за татуировки. Китайският ресторант и заведението за тексаско-мексикански ястия бяха единствените заведения за хранене. Останалите сгради, използвани за офиси през двадесетте години, когато центърът бе процъфтявал, сега бяха празни. Познаваше всяка пукнатина по тротоара; знаеше кога се сменят светлините на светофарите. Какофонията от звуци, която долиташе от отворените врати и прозорци, също не беше нищо ново.

В бара „Макграйдър“ свиреха блус; от стъклената врата на „Зироу Сам“ се носеше техно; системите за караоке в „Рубенс“ дънеха с всичка сила. Повечето заведения бяха доста прилични, но имаше две, които тя по принцип избягваше. От клиентите на едното от тях, „Скриймърс“, човек го побиваха тръпки. Бет би влязла в него само с полицейски ескорт.