„Тронът на затворника“ от Холи Блек

Издателство Ибис представя „Тронът на затворника“ от Холи Блек

БЕСТСЕЛЪР №1 НА „НЮ ЙОРК ТАЙМС“

Завърнете се в пищния свят на Елфхейм, изпълнен с интриги, предателства и смъртоносни желания. 

Пленен принц.

Отмъстителна кралица.

И битка, която ще определи бъдещето на Елфхейм…

След изненадващите събития в „Отнетият наследник“ принц Оук отчаяно търси решение, с което да предотврати назряващата война, преди всички в Елфхейм да бъдат пометени от наближаващата буря.

Но предателствата дебнат от всеки ъгъл. И бързият ум и хитростта на Оук няма да са достатъчни, за да опази всички, които обича. Въп­росът е кого ще обрече на гибел… 

„Светът на феите, създаден от Холи Блек, е едновременно пленителен и ужасяващ и в него любовта и предателството вървят ръка за ръка.“

– Къркъс Ривюс

ОТКЪС

ШЕСТ СЕДМИЦИ

ПРЕДИ ЗАТВОРНИЧЕСТВОТО

Оук напъха копита в кадифените си панталони.

– Заради мен ли закъсняваш? – попита лейди Илейн от леглото. Гласът ѝ бе натежал от лукаво задоволство. Тя се надигна на лакът и се засмя тихо. – Не след дълго няма да се налага да правиш нищо по тяхна воля.

– Да – отвърна Оук разсеяно. – Само по твоя?

Тя пак се засмя.

С наполовина закопчан жакет той отчаяно се опитваше да си спомни най-бързия път до градината. Наистина бе смятал да бъде точен, но тогава изникна възможност най-сетне да разбере какъв е мащабът на предателския заговор.

Обещах, че ще те представя на моите съмишленици – беше му казала тя, докато пръстите ѝ се плъзгаха под ризата му и я отваряха. – Ще бъдеш впечатлен колко близо можем да стигнем до трона…

Проклинайки себе си, небесата и понятието за време по принцип, Оук изтича от стаята.

– Побързай, хаймана – извика една от дворцовите перачки след него. – Няма да изглежда добре, ако започнат без теб. И си оправи косата!

Той се опита да приглади къдриците си, докато слугите се отдръпваха от пътя му. В двореца Елфхейм Оук винаги си оставаше палавото рошаво момче, което караше пазачите да играят с него на топчета с конски кестени и крадеше медени питки от кухните. Във Вълшебната страна всички живееха вечно, така че, ако не внимаваш, може и сто години да изминат като миг. Затова малцина забелязваха колко много се е променил принцът.

Не че не приличаше на по-малкото си аз, докато търчеше по коридора и копитата му трополяха по каменния под. Свърна наляво, избягвайки един паж, който носеше купчина свитъци, шмугна се надясно, за да не събори малка масичка с цял чаен сервиз на нея, а после се блъсна право в Рандалин – възрастен член на Живия съвет.

Когато най-сетне стигна до градините, беше останал без дъх. Пъхтейки, той огледа гирляндите от цветя, музикантите, придворните и гуляйджиите. Върховният крал и кралицата още не бяха дошли. Това означаваше, че ще има шанс да стигне отпред, без никой да разбере за закъснението му.

Но преди да се плъзне през тълпата, майка му, Ориана, го хвана за ръкава. Изражението ѝ беше строго и тъй като кожата ѝ бе необичайно призрачнобяла, бузите ѝ лесно се зачервяваха от гняв. Сега бяха така порозовели, че приличаха на цвета на очите ѝ.

– Къде беше? – Пръстите ѝ се плъзнаха към жакета му и закопчаха копчетата.

– Ами изгубих представа за времето – призна той.

– Какво прави? – Тя изтупа жакета му. После облиза пръст и избърса петънце от носа му.

Той ѝ се ухили с обич и я остави да се суети. Ако още го мислеше за момче, нямаше да вижда нещо по-дълбоко в неприятностите, в които се забъркваше. Погледът му се плъзна по тълпата, търсеше стража си. Тиернан щеше да се ядоса, когато научи какъв е планът му, но разплитането на заговора си струваше. А лейди Илейн беше на ръба да му каже имената на другите замесени.

– Най-добре да вървим към подиума – каза той на Ориана, като хвана ръката ѝ и я стисна.

Тя също стисна неговата, бързо и настойчиво силно.

– Ти си наследник на цял Елфхейм – каза му, сякаш той някак е пропуснал тази подробност. – Време е да започнеш да се държиш като бъдещ владетел. Никога не забравяй, че трябва да вдъхващ и страх, и обич. Сестра ти не умее това.

Погледът му продължаваше да оглежда тълпата. Той имаше три сестри, но знаеше коя от тях има предвид Ориана.

Подаде ѝ ръка като галантен рицар и майка му позволи да бъде умилостивена достатъчно, за да я приеме. Оук поддържаше изражението си сериозно, както тя би искала. Лесно го постигна, защото, когато направи първата крачка, върховният крал и кралицата се появиха в края на градините.

Сестра му Джуд беше с рокля в цвета на тъмночервени рози, с дълги прорези от двете страни, за да не ограничава движенията ѝ. Нямаше оръжие на колана си, но косата ѝ беше оформена в обичайните рогчета. Оук беше почти сигурен, че е скрила малък нож в едно от тях. Вероятно имаше и други ножове по дрехите ѝ или закачени под ръкавите.

Въпреки че беше Върховна кралица на Елфхейм с цяла армия на свое разположение и дворцовата стража, тя все още се държеше така, сякаш трябва да се справя с всеки проб-лем лично – и че най-доброто решение за всеки проблем е убийството.

Кардан беше с черен жакет, украсен с дори по-черни пера, които лъщяха като измъкнати от нефтено петно. Тъмнината на дрехите му добре подчертаваше големите пръстени, които блестяха по ръцете му, и голямата перла, която висеше от едното му ухо. Той смигна на Оук и Оук му се усмихна в отговор въпреки намерението си да остане сериозен.

Докато принцът вървеше напред, тълпата се отваряше пред него.

Другите му две сестри бяха сред множеството. Тарин, близначката на Джуд, стискаше здраво ръката на сина си и се опитваше да го разсее, за да не тича наоколо, както вероятно беше правил досега. До нея Вивиен се кикотеше с партньорката си Хедър. Виви сочеше вълшебни създания от публиката и шепнеше в ухото на Хедър. Въпреки че единствено тя от трите сестри беше вълшебно създание, най-малко харесваше живота тук. Въпреки това бе в течение на всички клюки.

Върховният крал и кралицата застанаха пред своя двор, окъпани в светлината на залязващото слънце. Джуд кимна на Оук, както се бяха разбрали. Над градините се спусна тишина. Той се огледа наляво-надясно, към крилатите пиксита и водните никсита, хитрите таласъми и зловещите двойници, келпита и тролове, червеношапковци, смърдящи на изсъхнала кръв, духове и селкита, фавни и преобразяващи се гоблини, лобове и превръщенци, вещици и дървесни духове, рицари и крилати дами с парцаливи рокли. Всички поданици на Елфхейм. Всички негови поданици, защото той беше техният принц.

Никой обаче не се страхуваше от Оук, каквито и да бяха надеждите на майка му.

Никой не се страхуваше от него въпреки кръвта по ръцете му. Ловкостта, с която бе измамил всички, плашеше дори него.

Той спря пред Джуд и Кардан и се поклони леко.

– Нека всички тук бъдат свидетели – започна Кардан, обрамчените му със злато очи сияеха, а гласът му беше тих, но ясен. – Оук, син на Лириопа и Дейн от рода Грийнбрайър, е мой наследник и ако аз си отида от този свят, той ще владее на мое място и с моята благословия.

Джуд се наведе, за да вземе златната диадема от възглавничката, която един паж гоблин държеше. Не беше корона, но и донякъде беше.

– Нека всички тук бъдат свидетели. – Гласът ѝ бе смразяващ. Когато беше още дете във Вълшебната страна, никога не ѝ позволяваха да забрави, че е смъртна. Сега, когато беше кралица, тя не им позволяваше да се чувстват съвсем в безопасност покрай нея. – Оук, син на Лириопа и Дейн от рода Грийнбрайър, отгледан от Ориана и Мадок, мой брат, е моят наследник и когато си отида от този свят, той ще владее на мое място и с моята благословия.

– Оук – каза Кардан. – Ще приемеш ли тази отговорност?

Не – копнееше да каже Оук. – Няма нужда. Вие ще управлявате вечно.

Но Кардан не го питаше дали иска тази отговорност, питаше го дали ще я приеме.

Сестра му бе настояла да бъде провъзгласен официално за техен наследник сега, когато вече беше пълнолетен и можеше да управлява без регент. Той искаше да ѝ откаже, но дължеше на сестрите си толкова много, че не можеше да им откаже нищо. Ако някоя от тях поискаше от него слънцето, той щеше да измисли как да го откъсне от небето, без да се изгори.

Разбира се, те никога нямаше да поискат от него нещо подобно. Те искаха той да е в безопасност, щастлив, искаха да е добре. Искаха да му дадат целия свят и все пак да го предпазят от всичко.

Ето защо беше много важно никога да не разберат какво всъщност е намислил.

– Да – каза Оук. Вероятно трябваше да изнесе някаква реч или да направи нещо, което щеше да покаже, че е достоен за владетел, но умът му бе съвсем празен. Явно обаче това бе достатъчно, защото след миг му казаха да коленичи. Усети студения метал на челото си.

После меките устни на Джуд целунаха бузата му.

– Ти ще бъдеш велик крал, когато си готов за това – прошепна тя.

Оук знаеше, че дължи толкова много на семейството си, че никога няма да може да им се отплати. Когато около него всички започнаха да ликуват, той затвори очи и си обеща да опита.

* * *

Оук беше грешка от плът и кръв.

Преди седемнайсет години предишният Върховен крал, Елдред, отвел в леглото си красивата Лириопа с медения език. Той не познавал верността и имал и други любовници, включително Ориана. Двете можели да бъдат съперници, но вместо това бързо станали приятелки, които се разхождали заедно из кралските градини, потапяли крака в Езерото на маските и се въртели заедно в кръговете на танца по време на пиршествата.

Лириопа вече имала един син, а малко вълшебни създания бяха благословени с повече от едно дете, затова се изненадала, когато разбрала, че отново е бременна. И изпаднала в смут, защото имала и други любовници и знаела, че бащата на детето не е Елдред, а неговият любим син Дейн.

През целия си живот принц Дейн планирал да управлява Елфхейм след баща си. Подготвял се за това, създавайки така наречения Двор на сенките – група шпиони и убийци, които служели единствено на него. И се опитал да ускори възкачването си на трона, като тровел баща си с все по-големи дози, за да отнеме жизнеността му, докато не абдикира. Затова, когато Лириопа забременяла, Дейн нямал намерение да позволи подобна каша.

Ако Лириопа родяла дете на Дейн и баща му разберял за това, Елдред можело да избере друго от децата си за свой наследник. По-добре майката и детето да умрат – така бъдещето на Дейн щяло да бъде осигурено.

Дейн отровил Лириопа, докато Оук бил още в утробата ѝ. Бисерните гъби в малки дози причиняват парализа. В големи дози тялото забавя движенията си като играчка с изтощена батерия. Забавя ги все повече, докато вече не може да помръдне. Лириопа умряла и Оук щял да умре с нея, ако Ориана не разрязала тялото на приятелката си с нож със собствените си меки ръце, за да го извади от нея.

Ето как Оук се появил на света, покрит с отрова и кръв. И с рана на бедрото от твърде дълбокия разрез на ножа на Ориана. Тя го притискала плътно към гърдите си, за да заглуши плача му.

Колкото и силно да се смееше той, каквато и веселба да създаваше, никога нямаше да може да изличи това знание.

Оук знаеше в какво превръща хората жаждата да се възкачат на трона.

И никога нямаше да бъде такъв.