Има книги, които трансформират. Има истории, които завинаги променят концепцията ти за живота и възприемането на света. До скоро, на върха в личната ми класация бе награденият с Пулицър „Пътят“ на Кормак Макарти. Тази книга ме разтърси из основи и всичко след нея, се опитвах да сравнявам с емоциите, които тя ме е накарала да изпитам. Сега вече, абсолютно равностойно до „Пътят“ се нарежда „Трите тела“ на Лиу Цъсин. Звучи безумно, нали?!
Никога не съм бил фен на азиатското изкуство в нито една негова форма. Включително киното. Включително литературата. Твърде специфично ми е. Твърде далечно. Не съм възпитан и не съм гледал/чел това, докато съм изграждал своя мироглед. През годините някак се научих да го приемам. Но никога, да го харесвам. „Трите тела“ е книга, която затвърди усещането ми на 100%! Намразих тази книга твърде бързо. Преди да се влюбя в нея завинаги и да я поставя толкова високо в съзнанието си.
Историята звучи мистериозно и дори злокобно, но не подава и частичка от онова, което всъщност е романа и неговата ОГРОМНА история.
В началото на XXI век поредица от необясними физични явления карат много учени да се усъмнят в самите основи на науката, а някои от тях – да отнемат живота си. В опит да разнищят мистерията разработчикът на наноматериали Уан Мяо и циничният, но ефикасен полицай Да Шъ попадат на странна компютърна игра на име „Трите тела“, която показва живота на непозната планета в звездна система с непредсказуеми природни закони. Всичко това е свързано с дейността на тайна радиоастрономическа станция през мрачните години на Културната революция, когато низвергнатата астрофизичка Йе Уън-дзие попада в центъра на събитие, което ще изправи човечеството пред най-голямото изпитание в историята му.
Една огромна част от книгата е просто абсурдна. Може би 2/3 от нея са толкова трудни, толкова безумни, толкова мъчителни за четене, за разбиране, за проумяване или за каквото и да било. Има някакъв странен хълм-крепост с антена, който е „непристъпна кула“ и незнаем , какво се случва зад стените му. Има една жена, която прекарва над 20г. от живота си затворена и работеща там. Има една компютърна игра- виртуална реалност, в която хората влизат за да „живеят“ на странна планета с безумни природни закони. Аватарите им се казват Коперник, Аристотел, Нютон, Айнщайн…..Представете си сцена в която Нютон и Коперник са в тронната зала на китайски император от преди новата ера и му обясняват как да създадат първия ЧОВЕШКИ компютър. Разбирай- изграден от живи хора, не от платки и кабели. Безумно нали? Представи си, че хората могат да се „обезводняват“ за да преживеят лошите епохи, превръщайки се в… нещо като пергаментов лист на земята, който да можеш да навиеш на руло след това и да отнесеш в хамбара на сушина. Представи си, че хората могат да се „оводняват“, когато дойдат добрите епохи, като някой хвърли „пергаментовия“ човек във вода и той ПУК и се изпълва с живот и плътност. Представи си, че в света ни има три слънца. Три тела. Какво ще стане, когато грейнат и трите едновременно?
Има световна организация на участващите в играта, има срещи на играчите, на създателите има, наноматерии, черни дупки, часовник с обратен брояч, който един от героите вижда непрекъснато има такива безумия, които на пръв поглед са пълни простотии, нямат никакъв смисъл, нямат никаква взаимна връзка , а просто ги има там написани на страниците на тази тъпа книга. На няколко пъти я оставях и се връщах към нея за „да я надвия“ и „да и докажа, че мога да я прочета, колкото и да е тъпа.“ Тъпа?!
В даден момент Лиу Цъсин решава, че е време. Време да овъзмезди всички усилия и мъка, на които е подложил своя читател и да започне да дава. Това е финалната 1/3 на книгата. Това е момента, в който всичко до момента претърпява тотален обрат. Това е момента, в който всичко си идва на мястото, всички въпроси получават отговор, всички безумия се свързват. И всичко е изключително логично, изключително неочаквано и на пръв поглед безумно. А всъщност толкова, толкова интелигентно, хитро и грамотно. Когато навлизаме във финалната фаза и обръщаме гледната точка на историята, нещата излизат извън контрол и книгата се превръща в категоричен шедьовър, неподвластен на времето и пространството. За да задълбая в красотата на „Трие тела“ ще мина дълбоко в сферата на спойлерите. За това, ако не искаш да си развалиш удоволствието от четенето прескочи обозначеното място и продължи след това.
ВНИМАНИЕ СПОЙЛЕРИ!!!
Ако все още си тук, това е добре! Върхът с антената е осъществил контакт с разумна, извънземна цивилизация. Нейните обитатели, трителяните, са биологични същества, чиито вид няма да проумеем до финала на книгата (все пак това е първи роман от трилогия). Но контакта им със Земляните, проблемите на трителната цивилизация и причината да пожелаят да завладеят Земята са брилянтно изградени. И когато поемаме към стратегическата им подготовка за нашествието, нещата излизат извън контрол.
Колко малка прашинка във вселената сме ние хората и нашата малка планета. Колко нищожни и назадничави сме. Ако Кристофър Нолън и неговия „Интерстелър“ изследваха четвъртото измерение… „Трите тела“ правят филма му на пух и прах и го превръщат в детската градина. Познатия свят за трителяните е единадесетоизмерен. Те са способни да закодират огромни количества информация в един атом. Да атом. Елементарна частичка. Този атом, може да проектира образи върху обектив, върху човешко око, върху каквото ти хрумне. Той може да се сгъва в различни измерения. Сгъне ли се в единадесетоизмерен обаче ще изчезне. Защо ли?!
Един протон може да се разгърне до двуизмерен и да обгърне цяла планета Земя. Моля?! О да! Ами когато се сгъне в 6 измерен? Ами в 8 измерен?
КРАЙ НА СПОЙЛЕРИТЕ!!!!
Живеем в свят, в който знаем ужасно малко. Мислим си, че знаем много. Че познаваме огромното пространство на открития космос. Че сме напред в технологиите. Че сме напред в науката. Във физиката. В еволюционното си стъпало изобщо. Лиу Цъсин успява да покаже на своя читател, че хората сме една невидима прашинка в огромния, необятен космос и онова, което може би се крие там , е отвъд всичките ни фантазии и разбирания за светът и материята в него. Неутронна мрежа? Нанотехнологии? Ние вече сме там, а всъщност на обществото ни не е известно почти нищо в тази посока. Лиу Цъсин повдига завесата на известното и неизвестното на своя читател. И го отвежда в свят и функционалности, отвъд най дивите му фантазии. При все това няма момент, в който автора да кара своя читател да се чувства глупав. Когато големите разкрития започват, Лиу Цъсин овъзмездява всяко усилие на държащия книгата и му показва, колко добър читател е всъщност. Показва, как е успял да улови дребни наглед незначителни детайли, който са изградили цялата картинка и автора е успял да навърже едва във финала на историята. Брилянтен похват. В крайна сметка всеки читател иска да бъде гъделичкан, да му бъде показвано, че е умен. Да смята, че е успял да улови нещо, че е прозрял друго и се е сетил за трети.
С „Трите тела“ Лиу Цъсин създава началото на епос, който задминава най- смелите фантазии и на най-развинтеното въображение. Затваряйки книгата, мозъкът ми отказваше да повярва, какво съм прочел. Трябваше ми време за да обхвана мащабите на това интелигентно безумие, което ми беше трудно веднага да оценя, какво ли остава да е струвало на онзи, който го е измислим и написал.
„Трите тела“ е трансформиращо четиво, след което възприятията ви, разбиранията ви и хоризонтите ви никога, ама никога няма да бъдат същите. Светът някак ще се отвори за вас и ще придобие нови граници.