Издателство Ибис представя „Това, което никога не приехме“ от Луси Скор
Бестселър на „Амазон“
Сензация в „ТикТок“
Финалист в наградите на „Гудрийдс“ в категория „Романтика“.
Наоми не просто е избягала от сватбата си. Тя е дошла на помощ на своята близначка в малкото градче Нокъмаут, където жителите уреждат споровете си по старомодния начин – с юмруци и бира. Обикновено в тази последователност. Но за нещастие, безотговорната ѝ близначка Тина изобщо не се е променила и изчезва без предупреждение, задигайки вещите ѝ. Наоми се оказва без пари, кола и работа в непознатото градче, но за сметка на това се сдобива с нещо неочаквано – с грижата за единайсетгодишна племенница, за чието съществуване дори не е подозирала.
Нокс е лошото момче на Нокъмаут и предпочита живота си точно както пие кафето си – сам, в компанията на кучето си. Той не понася драмата – още по-малко, когато тя се появява под формата на булка беглец. Но когато животът на Наоми се преобръща с главата надолу пред очите му, той няма друг избор, освен да ѝ помогне. А след като неприятностите ѝ отминат, той ще се върне към спокойния си, усамотен живот.
Или поне такъв е планът, докато неприятностите не се превръщат в истинска опасност…
ОТКЪС
Глава 1
Най-лошият ден в животА МИ
Наоми
Не бях сигурна какво да очаквам, когато прекрачих прага на кафене „Рев“, но определено не беше да видя моя снимка зад касата, а над нея – жизнерадостните думи: „Да не се обслужва“. Магнит с жълто намръщено лице придържаше снимката.
Първо, никога не бях стъпвала в Нокъмаут, Вирджиния, още по-малко пък бях сторила нещо, което да заслужи толкова ужасно наказание като това да бъда лишена от кофеин. Второ, какво точно е сторил човек в това прашно градче, та физиономията му да виси на стената на позора в местното кафене?
И трето, снимката определено не ме показваше в най-добрата ми светлина. Изглеждах като прекалила със солариум и с евтина спирала.
И тогава истината най-сетне успя да проникне в изтощената ми, замаяна глава, в която бяха втъкнати цял куп фиби.
За кой ли път Тина бе успяла да направи живота ми малко по-лош. А като се имаше предвид станалото през последните двайсет и четири часа, това си беше постижение.
– Мога ли да ви помо… – Мъжът от другата страна на тезгяха, онзи, който би могъл да ми даде скъпоценното ми лате, направи крачка назад и вдигна длани с размерите на чинии. – Не искам неприятности.
Беше едър тип с гладка, тъмна кожа и бръсната глава с правилна форма. Грижливо подстриганата му брада беше снежнобяла, изпод яката и ръкавите на гащеризона му зърнах да се подават няколко татуировки. Върху причудливата му униформа беше зашито името Джъстис.
Лепнах си възможно най-очарователната усмивка, но благодарение на това, че цяла нощ бях пътувала, плачейки през изкуствените си мигли, тя вероятно повече приличаше на гримаса.
– Това не съм аз – казах, насочвайки пръст със захабен френски маникюр към снимката. – Аз съм Наоми. Наоми Уит.
Мъжът ме изгледа подозрително, преди да извади чифт очила от предния джоб на гащеризона и да си ги сложи.
Примига, а после ме огледа от главата до петите. Видях как по лицето му се разлива прозрение.
– Близначки – обясних.
– Виж ти. – Той прокара длан по брадата си.
Все още изглеждаше скептичен… не че можех да го виня. Колко хора имат зъл близнак?
– Това е Тина. Сестра ми. Трябваше да се срещнем тук.
Макар че защо отчуждената ми сестра поиска да се срещнем в заведение, в което очевидно не бе добре дошла, беше друг въпрос, който бях прекалено уморена, за да задам.
Джъстис все още се взираше в мен и аз осъзнах, че погледът му се е спрял върху косата ми. Инстинктивно докоснах главата си и една увехнала маргаритка политна към пода. Хм. Вероятно трябваше да се погледна в огледалото в мотела, преди да изляза навън, изглеждаща като разчорлена откачалка, прибираща се от фестивал на ролеви игри.
– Ето. – Бръкнах в джоба на шортите си и тикнах шофьорската си книжка в лицето му. – Виждате ли? Аз съм Наоми и страшно, страшно бих искала едно гигантско лате.
Джъстис взе книжката ми и се вгледа първо в нея, а после в лицето ми. Най-сетне каменното му изражение се пропука и той се усмихна широко.
– Дяволите да ме вземат. Приятно ми е да се запознаем, Наоми.
– Аз също се радвам да се запознаем, Джъстис. Особено ако ми приготвиш гореспоменатия кофеин.
– Ще ти направя лате, от което косата ти ще щръкне.
Мъж, който знаеше как да задоволи най-неотложните ми нужди, и то с усмивка? Нямаше как да не се влюбя поне мъничко на мига.
Джъстис се залови за работа, а аз се огледах одобрително наоколо. Кафенето беше издържано в стил мъжкарски гараж. Гофрирана ламарина по стените, лъскави червени полици, циментов под. Всички напитки носеха имена като лате „Червена линия“ и капучино „Кариран флаг“. Беше си направо очарователно.
Около малките кръгли масички, пръснати наоколо, имаше шепа ранни любители на кафето. Всички до един се взираха в мен така, сякаш изобщо не се радваха да ме видят.
– Как ти звучи аромат на кленов сироп и бекон, миличка? – извика Джъстис откъм лъскавата машина за еспресо.
– Звучи ми страхотно. Особено ако идват в чаша с размерите на кофа – уверих го.
Смехът му отекна в кафенето и като че ли успокои останалите посетители, които престанаха да ми обръщат внимание.
Входната врата се отвори и аз се обърнах, очаквайки да видя Тина.
Ала мъжът, който нахълта вътре, определено не беше сестра ми. Изглеждаше така, сякаш се нуждае от кофеин по-отчаяно и от мен.
„Секси“ беше слаб начин да бъде описан. „Адски секси“ би било по-точно. Беше толкова висок, че бих могла да нося най-високите си токчета и пак да трябва да отметна глава назад, за да се целувам с него – официалната ми категоризация на мъжкия ръст. Косата му беше тъмноруса, късо подстригана от двете страни и отметната назад на върха, което издаваше, че има добър вкус и прилични умения за поддържане на външния си вид.
И двете бяха високо в моя „Списък с причини да бъда привлечена от един мъж“. Брадата беше чисто нова добавка към него. Никога не бях целувала мъж с брада и ето че почувствах внезапен, необясним интерес към това да го преживея някога.
А после стигнах до очите му. Имаха хладен синьо-сив цвят, който ми напомни за метала на пистолет и ледници.
Той се приближи до мен, навлизайки в личното ми пространство, сякаш имаше покана. Когато кръстоса татуирани ръце пред яките си гърди, аз издадох писклив звук.
Леле.
– Мисля, че бях пределно ясен – изръмжа той.
– Ъ?
Бях объркана. Този мъж ме гледаше с такава ярост, сякаш бях най-омразният участник в риалити предаване, но въпреки това исках да видя как изглежда гол. Не бях проявявала толкова лоша сексуална преценка, откакто бях в колежа.
Приписах го на изтощението и емоционалната ми травма.
Зад тезгяха Джъстис спря насред приготвянето на латето и размаха ръце във въздуха.
– Чакай малко.
– Всичко е наред, Джъстис – уверих го аз. – Ти продължавай да приготвяш кафето, а аз ще се оправя с този… джентълмен.
Столове се оттласнаха от масите наоколо и пред очите ми всички посетители се устремиха към вратата, някои – все още с чаши в ръка. Никой от тях не ме погледна в очите, докато излизаше.
– Нокс, не е каквото си мислиш – пробва се Джъстис отново.
– Днес не ми е до игрички. Махай се оттук! – нареди викингът. Русокосият бог на сексапилната ярост бързо се носеше към дъното на секси списъка ми.
Посочих се с пръст.
– Аз?
– Писна ми от игричките ти. Имаш пет секунди, за да се изметеш и никога вече да не стъпиш тук. – Пристъпи още по-близо, докато върховете на ботушите му не докоснаха босите ми палци, които се подаваха от сандалите ми.
По дяволите. Толкова отблизо изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от мародерстващ викингски кораб… или от снимачната площадка за реклама на одеколон. От онези артистичните, които нямат никакъв смисъл и които носят имена като „Невеж звяр“.
– Вижте, господине. Преживявам лична криза и просто се опитвам да получа чаша кафе.
– Съвсем ясно ти казах, Тина. Повече няма да идваш тук и да тормозиш Джъстис и клиентите му или лично ще ти изхвърля задника от града.
– Нокс…
Избухливият, секси мъжкар вдигна пръст към Джъстис.
– Един момент, мой човек. Изглежда, че ще се наложи да изхвърля боклука.
– Боклука? – ахнах аз. Мислех, че в щата Вирджиния са дружелюбни. Вместо това бях в градчето едва от половин час, а един викинг с маниерите на пещерен човек ми се нахвърляше.
– Миличка, кафето ти е готово. – Джъстис плъзна огромна картонена чаша върху дървения плот.
Очите ми се стрелнаха към димящия кофеинов разкош.
– Само да си посегнала към тази чаша и ще си имаме проблем. – Гласът на викинга беше нисък и опасен.
Ала Лейф Ериксон[1] не знаеше с кого си има работа.
Всички жени си имат своята граница. Моята, която, признавам си, позволяваше на хората да стигнат прекалено далеч, току-що беше прекрачена.
– Направиш ли и крачка към това прекрасно лате, което приятелят ми Джъстис приготви специално за мен, ще те накарам да оплакваш мига, в който ме срещна.
Бях мил човек. Според родителите ми съм била добро момиче. А ако се вярваше на онзи онлайн тест, който си направих преди две седмици, бях от онези, които искат да угодят на всички. Не ме биваше да сипя заплахи.
Очите на мъжа се присвиха и аз отказах да забележа сексапилните бръчици в крайчетата им.
– Вече го оплаквам, също като всички в града. Само защото си си сменила прическата, не означава, че ще забравя всички неприятности, които забърка. А сега си разкарай задника оттук и да не си се върнала.
– Мисли, че си Тина – обади се Джъстис.
Не ме беше грижа дали този задник си мисли, че съм сериен убиец канибал. Той стоеше между мен и моя кофеин.
Русокосият звяр обърна глава към Джъстис.
– Какви, по дяволите, ги дрънкаш?
Преди симпатичният ми приятел с кафето да успее да обясни, аз забих пръст в гърдите на викинга. Не стигна особено далеч благодарение на неприлично дебелия слой мускули под кожата. Погрижих се обаче да си послужа с нокътя си.
– Сега ти ме чуй – заявих. – Не ме е грижа дали си ме взел за сестра ми, или за онзи задник, който завиши цената на лекарствата против малария. Аз съм човешко същество, което има наистина лош ден след най-лошия ден в живота му. Точно днес не съм в състояние да потискам всички тези емоции. Така че те съветвам да се махнеш от пътя ми и да ме оставиш на мира, викинге.
За частица от секундата той придоби озадачен вид.
Приех, че това означава време за кафе, така че го заобиколих, взех чашата, подуших деликатно, а после заврях лице в димящата, гореща животворна течност.
Отпих голяма глътка, заповядвайки на кофеина да си свърши магическата работа, докато вкусове изригваха върху езика ми. Почти бях сигурна, че неблагоприличният стон, който чух, излезе от собствената ми уста, само че бях прекалено уморена, за да ме е грижа. Когато най-сетне свалих чашата и избърсах уста с опакото на ръката си, викингът все още стоеше там и ме зяпаше.
Обърнах му гръб и като дарих моя герой Джъстис с усмивка, плъзнах двайсетдоларовата банкнота за спешни кофеинови случаи върху плота.
– Вие, сър, сте човек на изкуството. Какво ви дължа за най-невероятното лате, което някога съм опитвала?
– Като се има предвид каква сутрин преживяваш, миличка, заведението черпи – отвърна той и ми върна шофьорската книжка и парите.
– Ти, приятелю, си истински джентълмен. За разлика от някои други. – Хвърлих яростен поглед през рамо, където викингът все още стоеше, скръстил ръце на гърдите си. Отпих още една глътка от кафето и мушнах двайсетачката в буркана за бакшиши. – Благодаря ти, че беше мил с мен в най-лошия ден от живота ми.
– Мислех, че е било вчера – намеси се смръщеният исполин.
Обърнах се бавно към него с уморена въздишка.
[1] Исландски пътешественик и изследовател, за когото се смята че пръв достига до бреговете на Северна Америка в края на Х век. – Б. пр.
