„Тим“ от Колийн Маккълоу

ИК БАРД представя „Тим“ от Колийн Маккълоу

Роман за неподправената любов и истинския смисъл на живота…

 Мери Хортън е доволна от комфорта на уединения си живот… докато не среща Тим. Млад мъж с външния вид на древногръцки бог и ума на дете. Нежен изгнаник в един жесток и неумолим свят, красивият млад мъж озарява дните на Мери с момчешката си невинност. Той ще разбие подредения и порядъчен живот на самотната жена на средна възраст със забраненото обещание за една много специална любов.

Колийн Маккълоу е написала затрогващ и красив роман с изключителна емоционална дълбочина. Майсторското боравене с думите открива тайни за живота, които всеки е знаел, но до този момент не е могъл да изрази.

ОТКЪС

1.

Хари Маркъм и неговите хора пристигнаха на работното място точно в седем часа този петък. Хари и майсторът Джим Ървин бяха в кабината, а тримата работници бяха настанили задниците си на по-равните места в откритата каросерия на пикапа. Къщата, която ремонтираха, се намираше в северната част на Сидни, в предградието Артърмън, съвсем до пустите тухларни. Работата не беше много дори и за дребен предприемач като Хари: просто да се измажат червените тухлени стени и да се пригоди задната веранда за спане – работа, която Хари приемаше от време на време, за да попълни празнотата между по-големите поръчки.

Ако можеше да се съди по петъчното утро, уикендът щеше да бъде горещ и слънчев. Мъжете се изсипаха с недоволно мърморене от пикапа, шмугнаха се в мрачното място край пътеката, оградена от дървета, и започнаха да се събличат машинално и без капка свян.

Обути в работните си къси панталони, те се появиха зад ъгъла на къщата точно когато Старото момиче се тътреше през задния двор. Облечена с избелелия си плюшен халат, купен около 1950 година, тя носеше внимателно едно порцеланово нощно гърне, пищно декорирано с цветя, а главата ѝ представляваше разбъркана маса от коса и метални ролки, също от времето на петдесетте. Никакви префърцунени модерни ролки за госпожа Емили Паркър, не, много благодаря. Дворът постепенно се спускаше в песъчливата бездна на глинения каньон, който някога беше източник на значителна част от тухлите в Сидни. Сега той бе станал подходящо място, където Старото момиче да изпразва съдържанието на нощното си гърне всяка сутрин, тъй като тя упорито се придържаше към обичаите на своя селски произход и държеше на своето гърненце нощем.

Докато съдържанието на гърнето се отправяше във вид на солидна дъга от блед кехлибар към дъното на тухларната, тя обърна глава и изгледа мрачно полуголите мъже.

– Добър ден, гус’жа Паркър! – извика Хари. – Шъ трябва да свършим туй днес, струва ми се!

– Крайно време е май, мързеливи паразити такива – процеди Старото момиче, докато се катереше наведена обратно, и продължи невъзмутимо: – Колко неща трябваше да изтърпя заради вас! Снощи госпожица Хортън ми се оплака, че нейният гераниум е покрит с прах, а цялата ѝ папрат се е сплескала, когато някакъв ненужен кретен метнал тухла през оградата ѝ вчера.

– Ако госпожица Хортън е оная пурпурна стара мома от съседната къща. – промърмори Майк Девин към Бил Найсмит, – хващам се на бас, че нейната скапана папрат не се е сплескала от тухла вчера, а е умряла преди много години, щото не е имало кой да я опраши!

Като продължаваше да се оплаква на висок глас, Старото момиче изчезна в къщата заедно с празното си нощно гърне. Няколко секунди по-късно мъжете чуха енергичните звуци от миенето на нощното гърне в тоалетната на задната веранда. Те бяха последвани от свистенето при изпразването на тоалетното казанче и звънтенето на порцелана, когато гърнето беше поставено на дневната си кука над ортодоксалното хранилище за човешки изпражнения.

– Господи, Хенри, басирам се, че гадната трева там долу, в тухларната, е зелена – обърна се Хари към хората си, които се подсмихваха.

– Страшно чудо е, че не я е наводнила още преди години – изхихика Бил.

– Бе, ако питаш мен, не е съвсем с всичкия си – каза Майк. – В тези дни и в тоя век, с два нормални кенефа в къщата да продължава да пикае в гъзунда.

– Гъзунд? – повтори Тим Мелвил.

– Да, гъзунд, приятелю. Гъзундът е нещото, дето се гъзундва до леглото всяка нощ и дето си напъхваш затопления крак винаги когато бързаш да станеш от кревата – обясни Хари. Погледна си часовника. – Всеки миг бетоновозът трябва да пристигне, струва ми се. Излез отпред, Тим, и го чакай. Вземи голямата количка от пикапа и започни да ни караш тая гадост веднага щом се появи кучият син, разбра ли?

Тим Мелвил се усмихна, кимна и изтърча натам.

Като го гледаше отнесено, все още размишлявайки за щуротиите на старите момичета, Майк Девин започна да се хили.

– О, господи! Хрумна ми нещо върховно! Слушайте, момчета, като хапваме тази сутрин, просто ме гледайте какво правя и може би ще научим Тим едно-друго за гъзунди и други подобни.

2.

Мери Хортън нави дългата си и много гъста коса на обичайния кок отзад, добави още две фиби и погледна отражението си в огледалото без радост или съжаление, а всъщност и без голям интерес. Огледалото беше качествено и представяше образа ѝ без ласкателство или изкривяване. Ако се бе вгледала по-внимателно, щеше да види една ниска, доста набита жена, навлизаща в средната възраст, с бяла коса, безцветна като току-що отчупен кристал, но с лице с правилни черти. Не носеше грим, тъй като го смяташе за загуба на време и пари, които суетата не заслужава. Очите ѝ бяха тъмнокафяви и искрящо живи, будни очи, които допълваха решителните, малко груби черти на лицето ѝ. Беше облечена с нещо, което колегите ѝ отдавна бяха определили като униформа – снежнобяла блуза, закопчана догоре, върху която падаше гладко горната част на строго скроен ленен костюм. Полата ѝ завършваше благоприлично под коленете и бе достатъчно широка, за да не се повдига нагоре при сядане. Краката ѝ бяха защитени разумно с плътен клин. Носеше черни обувки със стегнати връзки и дебели токове.

Обувките бяха излъскани до блясък, нямаше точица или петънце, които да накърняват белотата на блузата ѝ, дори една гънка не разваляше съвършенството на ленения костюм. Да бъде винаги абсолютно безукорна, беше мания на Мери Хортън. Младата ѝ помощничка в офиса се кълнеше, че е виждала как госпожица Хортън си сваля дрехите и ги поставя на закачалка, преди да влезе в тоалетната, за да не се изцапат или измачкат.

Удовлетворена, че отговаря напълно на своите непроменящи се изисквания, Мери Хортън постави черна сламена шапка върху горната част на кока си, забучи с едно движение иглата за шапки, постави си черните ръкавици от ярешка кожа и придърпа огромната си дамска чанта към ръба на тоалетката. Отвори чантата и методично провери дали вътре има ключове, пари, носна кърпичка, пакетче салфетки, писалка и бележник, дневник за срещите, лична и кредитни карти, шофьорска книжка, пропуск за паркинга, безопасни игли, карфици, игла и конци, ножици, принадлежности за маникюр, две резервни копчета за блуза, отвертка, два вида клещи, фенерче, метална ролетка в сантиметри и инчове, кутия с патрони 38-и калибър и полицейски пистолет.

Тя беше майстор стрелец. Част от задълженията ѝ в „Констабъл Стийл енд Майнинг“ включваха работа с банката и откакто прилежно простреля един бандит, който офейкваше със заплатите на фирмата под мишница, в Сидни вече не можеше да се намери престъпник с достатъчно кураж, за да се изпречи на госпожица Хортън на връщане от банката. Тя беше предала куфарчето си толкова хрисимо, с такова самообладание и липса на протест, че крадецът се почувствал в пълна безопасност. После, докато се обръщал да избяга, тя отворила чантата си, извадила пистолета, прицелила се и стреляла. Сержант Хопкинс от полицейското управление по балистика в Ню Саут Уелс твърдеше, че тя е по-бърза с пистолета от Сами Дейвис-младши.

Останала да се грижи сама за себе си на четиринайсет години, тя бе живяла в една стая заедно с други пет момичета в Асоциацията на младите християни и бе работила като продавачка в „Девид Джоунс“, докато завърши вечерен курс за секретарки. На петнайсет години бе започнала работа като машинописка в обща канцелария на „Констабъл Стийл енд Майнинг“. Била толкова бедна, че носела едни и същи съвестно изгладени пола и блуза всеки ден, кърпела памучните си чорапи, докато те събрали повече кръпки, отколкото оригинална тъкан.

За пет години нейната работоспособност, ненатрапчивост и изключителна интелигентност я извели от общата канцелария до поста лична секретарка на Арчибалд Джонсън, управителен директор, но през първите десет години във фирмата тя продължила да живее в общежитието, да кърпи чорапите си отново и отново, да спестява много повече, отколкото харчи.