„Тери Пратчет: Живот с бележки под линия“ от Роб Уилкинс е одобрена от самия автор преди смъртта му.

На български се появява „Тери Пратчет: Живот с бележки под линия“ от Роб Уилкинс – одобрената от семейството на писателя биография, дело на неговия личен асистент, пръв читател и близък приятел.

Ако животът е „като да гледаш филм, само дето ти се струва, че винаги влизаш 10 минути след началото и няма никой, който да ти обясни за какво става дума…“, то представете си какво ли е да се озовеш сред живота на гениалния сър Тери Пратчет – един от най-обичаните и продавани британски писатели.

Сега си представете какво е  да сте избран да разкажете историята на неоспоримия майстор на фентъзито, пред когото дори Смърт е безсилен?

Използвайки записките на Тери Пратчет, собствените си спомени и множество интервюта, взети от семейството и колегите на писателя, Роб Уилкинс създава жив портрет на човека зад твореца.

Каква е тайната на увлечението на Пратчет по нестандартните шапки? Какво пише в дневниците му? И как се опазват костенурки в дом с камина? Какво би казал учителят на Пратчет от началното училище, ако знаеше, че по-късно ученикът му ще получи професорско звание и множество докторски титли?

Какъв човек е писателят, който е променил представата за съвременно фентъзи?

Пред читателите ще се открие пълнокръвен образ на една личност, далеч надхвърляща стереотипните представи за усмихнат белокос мъж с шапка.

Напротив, сред страниците на тази книга се вихри не кой да е, а реалният Тери Пратчет – последният герой на своето време и истински властелин на доброто писане. И още – запален пчелар, хипи, отговорен гражданин и изпълнен със спортен хъс професионалист.

Почитателите ще открият и историята на зараждането на силното приятелство между сър Пратчет и друг майстор на фентъзито – любимия на няколко поколения Нийл Геймън, както и кратката (но емоционална) кореспонденция между младия Тери и Дж. Р. Р. Толкин.

Биография, разказана с много обич – „Тери Пратчет: Живот с бележки под линия“ от Роб Уилкинс е истинско пиршество на фантазията и литературата. Написана от първия читател на всички обичани творби, тази книга е посветена на живота на едно момче, превърнало се в рицар само благодарение на въображението си. И създател на Свят, в който отговорите на всички неща понякога се крият зад най-абсурдните ситуации.

 „Тери Пратчет: Живот с бележки под линия“ от Роб Уилкинс

 ВЪВЕДЕНИЕ

Пет месеца преди смъртта си Тери Пратчет написа пет писма, за­печата ги в пликове и ги заключи в сейфа в кабинета си, за да бъдат отворени след смъртта му. Ето какво пишеше в писмото, адресирано до мен.

Уилтшър

4 октомври 2014 година

Скъпи Роб,

И така. Няма ме. Имаше дни, когато имах чувството, че вече ме няма, затова сега не искам нищо друго освен една хладна, тиха стая и малко спокойствие, за да събера обърканите си мисли. Мис­ля, че бях добър, въпреки че можеше да съм по-добър, но Тери Прат­чет е мъртъв и няма повече думи.

Грижи се за Лин, моля те. Поръчай да изработят онези хуба­ви бижута по моя проект и ги подари на Лин, с цялата ми любов. Избирай подарък за всяка Коледа и рожден ден. Изпращай цветя. Организирай голяма вечеря всяка година и по-често, ако е необхо­димо или ако трябва да се отпразнува нещо, и вдигай наздравица с бренди за мен и щастливите дни.

Грижи се за бизнеса и той ще се погрижи за теб. За всичко, ко­ето направи, за всички дребни неща и всички много по-големи неща, и за заравянето на труповете… благодаря ти.

Научи се да летиш. Направи го веднага.

И внимавай накъде отиваш.

Стреми се!

Нека само да бъде ясно от самото начало: през всичките ми го­дини, в които работих с Тери Пратчет, нито веднъж не е имало дей­ствителни трупове за заравяне. Понякога Тери много се дразнеше на хората и (както хората често откриваха, че твърдят за него) определе­но не понасяше глупаци. Но никога не се дразнеше чак толкова много. Затова, почитатели на ексхумациите и неразкритите престъпления – книгата, която държите, не е такава.

От друга страна, в живота на Тери несъмнено се случиха много неща, които бях в уникална позиция да видя отблизо и да участвам в тях – „всички дребни неща и всички много по-големи неща“ според писмото на Тери, – и планът ми е книгата, която държите, да е точно такава.

И още нещо, което да бъде ясно от самото начало: следващите страници са опит да се разкаже цялата житейска история на Тери, а не само тази част от житейската история на Тери, на която присъствах аз. И определено не са опит да се разкаже моята житейска история. Но вероятно все пак се налага да отделя малко време тук, в началото, за да обясня кой съм, как поначало се озовах в една и съща стая с Тери и как стана така, че пиша тази биография за него.

И така, малко за мен: казвам се Роб Уилкинс и трябваше да съм някоя жена от селото. Поне дотолкова, доколкото си е представял определен тип човек, явно това си е представял Тери, когато е решил, че е време да си намери личен асистент.

Жената трябвало да е такава, която би се обадила на обява, на­писана на листче на прозореца на селския магазин: най-вероятно пен­сионерка, която да може да идва по няколко дни в седмицата, за да помага с административната работа, да подрежда архива, може би да се пробва с връщането на ДДС – и може би, ако се стигне дотам, да проверява дали в хладилника в кабинета на Тери има мляко за чая, така че Тери, който винаги забравяше за тази подробност, да не тряб­ва да става от бюрото си и да ходи чак до къщата за мляко.

Трябвало да е жена (и това беше важно), която не е голям по­читател на книгите на Тери Пратчет, защото в такъв случай би имала въпроси или още по-лошо, предложения. Или още по-лошо, мнения. Защото, да се изразим по-любезно, това би го разсейвало, като по този начин би обезсмисляло цялата работа.

Отговорността за факта, че Тери изобщо започнал да мисли за лични асистенти, според мен трябва да се търси основно у Джили Купър. Двете звезди на британския литературен небосклон, Джили и Тери, се сблъскали до бюфета на едно издателско събитие в Лондон, както понякога се случва със звездите на литературния небосклон. И докато си говорели помежду си, Тери наострил уши, когато чул Джи­ли небрежно да подхвърля разни неща за „личната ми асистентка“ – жена, която явно се казвала Аманда, а Джили сърдечно я описвала като „божествена“ и „невероятно мила“ и недвусмислено я обявила за „най-добрата в бранша“.

Тери, който до голяма степен се отнасяше с безразличие към свет­ския живот, въпреки това притежаваше, подобно на повечето писате­ли, една тънка, но твърда като стомана състезателна жилка, която го пронизваше подобно на струна на пиано и понякога можеше да бъде докосната. Явно това е бил един от тези случаи. След като авторката на такива бестселъри като „Ездачи“, „Съперници“ и „Мъжът, който караше съпрузите да ревнуват“ официално е писателка на романи, ко­ято има нужда от лично асистиране, не следва ли, че Тери, който към този момент беше продал около петдесет милиона книги на двайсет и девет езика, също има нужда от личен асистент[1]?

Във всеки случай хвалебствените химни за Аманда докоснали нещо в душата на Тери и продължили да ехтят в нея, докато той – напълно лишен от личен асистент – собственоръчно шофирал колата си обратно към Уилтшър онази вечер.

Годината беше 2000. Тери бе на петдесет и две години. Живееше в нещо, което наричаше „именийце“, недалеч от Сейлсбъри. От едно десетилетие насам беше най-продаваният британски автор и едва на­скоро, с известна неохота, бе отстъпил тази титла на една друга писа­телка, наречена Дж. К. Роулинг. Поредицата за Света на Диска вече наброяваше двайсет и пет романа, напът да достигне общо четиресет и един, и освен това бе написал множество други книги, включител­но няколко невероятно успешни заглавия за по-младата читателска публика. Беше изключително продуктивен творец, който сякаш не бе страдал от писателски блокаж в продължение на повече от две минути (и вследствие на това се отнасяше с доста голямо презрение към идея­та за него и хората, които се оплакваха от такъв), пишеше по две кни­ги годишно и понякога намираше време и за трета. Книгите му бяха безкрайно популярни и легендарно повсеместни: често се казваше, че на нито един влак във Великобритания не се разрешава да потегли от перона, докато не се установи със сигурност, че поне един от пътни­ците в него чете книга от Тери Пратчет[2].

Този зашеметяващ успех неизбежно беше донесъл със себе си ан­гажименти, които надхвърляха основния ангажимент на Тери да пише нови романи. Основно място сред тях заемаха всички дела, свързани с онова, което Тери иронично наричаше „да бъдеш неписател“. Тери обясняваше, че работата на един неписател съществено се различа­ва от работата на един писател. В действителност неписателството, общо взето, включваше всички задължения, които възпрепятстват един писател да пише каквото и да било: в случая на Тери това бяха двете продължителни и феноменално посещавани турнета за автогра­фи всяка година във Великобритания и останалите в чужбина, за ко­ито се издокарваше с черната си шапка с широка периферия, черното си кожено яке Levi’s и черните си джинси Hugo Boss („представяне на новия албум на живо“, както го наричаше), както и участията му – в същото облекло – в препълнените зали на университети и фестивали, общият сбор от които към този момент вече поглъщаше все по-голямо количество от времето и силите му.

Но задълженията на неписател по необходимост намираха Тери и у дома, на бюрото му. Намираха го под формата на поща – цели чували с поща. Читателите на книгите на Тери не бяха забележителни само със своя брой, но и със силата и дълбочината на привързаността си към неговите произведения, и много от тях се чувстваха длъжни да му пишат. Освен тези писма имаше и по-официални, в които често го молеха за съвет или пари, или в случая на особено напористите коре­спонденти – съвет и пари. Беше се стигнало дотам, че само четенето и отговарянето на всички тези писма по начина, който според Тери бе въпрос на чест и дълг, щеше да бъде работа на пълен работен ден само по себе си, така че във въпросния работен ден нямаше да му остава никакво време, през което да прави нещо друго, например да напи­ше някоя книга. Или, в случая на Тери, няколко книги едновремен­но. Обичаше да пише едновременно две или дори три книги, докато някъде в сумрачните дълбини на съзнанието му често започваше да се оформя идеята за четвърта.

Освен това телефонът в кабинета му не спираше да звъни – обаж­даха се хора във връзка с гореописаните книги, турнета и фестивали или с молба за интервю или коментар, или за участие в рубриките на седмичните издания на вестниците, които Тери наричаше „Любимата ми лъжица“. А Тери, започнал кариерата си в журналистиката – първо във вестниците, а след това от другата страна на оградата от бодлива тел, във връзките с обществеността, – беше физически неспособен да не вдигне телефон, който звъни. Ако пропуснеш обаждането, пропу­скаш историята. (Както ще видим, вестникарската школовка на Тери до голяма степен бе оформила отношението му към работата.)

И освен това имаше лицензирани продукти от Света на Диска[3]. Към този момент това вече представляваше съществен страничен бизнес, но Тери настояваше да продължава да одобрява лично все­ки лицензиран продукт от Света на Диска, от фигурките до свещите, от подложките до изтривалките, от пощенските картички до бижута­та. Според Тери тези неща бяха продължение на света, който беше създал в своите книги, и той не искаше никой да обърка нещо или да си позволява неразрешени свободи, заради които този свят да бъде представен по погрешен начин, като по този начин разочарова или, още по-лошо, се възползва от неговите читатели. Това беше благо­родна позиция от негова страна, особено когато човек разбере какви суми – „числа, от които ти се насълзяват очите“, както ги наричаше Тери – му предлагаха различни компании, за да отскубнат правата за лицензиране на продукти от Света на Диска от хватката му. Но цената на тези високи принципи нямаше как да не бъде висока сама по себе си и се заплащаше под формата на административна работа. Както каза Тери в едно интервю за Science Fiction Book Club през 1996 го­дина: „Ако ти паднат ушичките на Мики Маус, любезният господин Дисни не се притеснява особено за това. Ако някой си купи тениска на Света на Диска и тя избелее в пералнята, аз получавам имейл“[4].

И така, едно-друго, Тери бе достигнал до онзи преломен момент, когато дейността му като Тери Пратчет заплашваше да му попречи да продължи да се занимава с онова, заради което поначало беше станал Тери Пратчет. Междувременно онова, което бе започнало буквално като надомна работа – Тери, който отива в стаичката за гости в мал­ката къща в Съмърсет, където живее с жена си, и упорито натраква по четиристотин думи вечер след работа на компютъра си Amstrad CPC 464, – беше надхвърлило и най-дръзките очаквания на своя създател, като се бе превърнало в международен мултимилионен бизнес. И все пак международен мултимилионен бизнес, който продължаваше да се отличава с донякъде хаотичния характер на надомната работа.

Например по онова време Тери имаше навика да пише на дис­кети и в края на работния ден, преди да си тръгне от кабинета си и да влезе обратно в къщата за вечеря, да извади въпросните дискети от компютъра си и да ги пъхне в джобчето на ризата си, където да бъдат на сигурно място. Но както се случва, тази риза след това можеше да се озове в коша за пране. А от коша за пране обяснимо можеше да стигне до пералнята. Следователно съвсем не беше нечувано черно­ва на роман на стойност един милион лири да мине през опасния цикъл от изпиране на шейсет градуса и центрофуга на максимални обороти. А веднъж по пощата пристигна чек с приходи от продажби на стойност почти четвърт милион лири, който беше прибран някъде и някак си се стопи във въздуха, преди да бъде осребрен. Но тази исто­рия ще бъде разказана по-подробно, когато му дойде времето.

Засега нека просто да кажем, че на Тери му беше ясно какво му трябва. Трябваше му някоя жена от селото.

[1] Докато пиша това, през 2021 г. общият тираж на продадените му книги се върти около 100 милиона.

[2] Освен това често се казваше, че Тери има честта да бъде авторът с най-много книги, откраднати от книжарниците във Великобритания – обвинение, подхвърлено с лека ръка в един случай, което продължи да го следва завинаги. По този въпрос няма надеждна статистика, но Тери сякаш нямаше нищо против. Според него към момента, в който хората получат възмож­ност да крадат книгите му от книжарницата, той вече беше получил заплащане за труда си.11

[3] 3„Мърчандайзинг“, но не можах да се накарам да го напиша. – Б.пр.

[4]  Или както се изрази в едно друго интервю, с Дейвид Лангфорд за Ansible през 1999 г.: „Когато ти падне острието на светлинния меч от „Междузвездни войни“, Джордж Лукас дори не разбира за това. Но ако някоя свещ не е в този цвят, който трябва, аз получавам проклетите имейли“. Друга поредица, същата теза, макар и изразена с една допълнителна ругатня.13