Премиера в България: 12.10.2018г.
Световна премиера: 05.10.2018г.
Жанр: Мистерия, Трилър
Продължителност: 141 минути
Формат: 2D
Сценарист: Дрю Годард
Режисьор: Дрю Годард
В ролите: Крис Хемсуърт, Дакота Джонсън, Ръсел Кроу, Джеф Бриджис, Кейли Спейни, Синтия Ериво, Джон Хам, Ник Оферман
Разпространител: Александра филмс / 20th Century Fox
Историята е за седем непознати, всеки със своите смущаващи тайни, чийто пътища се пресичат през 60-те години на миналия век край езерото Тахо в ”Ел Роял“ – хотел с лоша слава и още по-мрачно минало.Всеки от гостите в хотела не е това, за което се представя, и всички те се оказват замесени в една история, изпълнена с воайорство и насилие.
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПРОДУКЦИЯТА
Януари, 1969 г. Ричард Никсън встъпва в длъжност като 37-ия президент на САЩ. Започва ново десетилетие. А седем много различни, но напълно изгубени души се събират в „Ел Роял“, някога прочут хотел, чиято слава, точно като посетителите му, доста е позападнала.
Разположен на границата между Калифорния и Невада, „Ел Роял“ съчетава топлината и слънчевите лъчи на запада и надеждите и възможностите на изтока. Именно тук се сблъскват миналото и настоящето. Някога най-посещаваното място в Тахо, където най-прочутите звезди и политици в страната са се срещали в местното казино, бара, вилите и басейна, всичко това отдавна е забравено.
Както и самият „Ел Роял“. Сега в лобито на хотела, където блясъкът е избледнял, а смехът е заглъхнал, се събират отец Даниел Флин (Джеф Бриджис), соул певицата Дарлин Суит (Синтия Ериво), търговският пътник Ларами Сиймур Съливан (Джон Хам), хипарката Емили Съмърспринг (Дакота Джонсън), нейната сестра Роуз (Кайли Спейни), мениджърът на хотела Майлс Милър (Луис Пулман) и енигматичният Били Лий (Крис Хемсуърт).
В продължение на една съдбовна нощ всеки от тях ще има своя последен шанс за изкупление… преди всичко да отиде по дяволите.
Twentieth Century Fox представя „Тежки времена в „Ел Роял“, сценарист и режисьор Дрю Годард („Хижа в гората“), с участието на носителя на „Оскар“ Джеф Бриджис („Лудо сърце“), носителката на „Тони“ Синтия Ериво (постановката на Бродуей „Пурпурен цвят“), Дакота Джонсън (трилогията „50 нюанса“), носителя на „Еми“ Джон Хам („Момчетата от Медисън авеню“), Кайли Спейни („Огненият пръстен: Революция“), Луис Пулман („Битката между половете“) и Крис Хемсуърт („Отмъстителите: Война без край“).
Талантите зад камера включват номинирания за „Оскар“ оператор Шеймъс Макгарви („Най-великият шоумен“), художника Мартин Уист („Нощ в музея: Тайната на гробницата“), монтажистката Лиса Ласек („Отмъстителите“), номиниранирания за „Оскар“ дизайнер на костюми Дани Гликър („Милк“) и отличения с „Оскар“ композитор Майкъл Джиачино („В небето“).
„Тежки времена в „Ел Роял“ е продуциран от Джереми Лачам („Спайдърмен: Завръщане у дома“) и Годард, а изпълнителен продуцент е Мери МакЛейглън („Войната за планетата на маймуните“)
ЗА ИСТОРИЯТА
През 1958 г. в хотел „Ел Роял“ близо до езерото Тахо, един нервен мъж заравя вълнена чанта под дървения под на своята стая. По-късно същата нощ някой му идва на гости – и оставя след себе си един труп…
Десет години по-късно соул певицата Дарлин Суит (Синтия Ериво) пристига в „Ел Роял“ с куфар, изпълнен с премерен оптимизъм. Облечена с жълта рокля и прозрачен тренчкот, като че ли тя винаги е имала готовност неприятностите да се излеят отгоре й. Като една жена с достойнство и самочувствие, разорена, но съвсем непобедена, тя е с високо вдигната глава. „Палтото на Дарлин казва всичко за тази жена“, обяснява дизайнерът на костюмите Дани Гликър. „Тя се опитва да се предпази от заобикалящия я свят, но защитата й е прекалено слаба. Тя се появява от света на тези прекрасни женски групи като Supremes, които се обличаха с чувство на официалност и въздържаност. За тях не са толкова важни блясъка и показността; всичко е въпрос на женственост и елегантност. Когато виждаме за първи път Дарлин на паркинга, тя е една истинска дама. Но тя е също жена, която пътува сама, и с развитието на действието разбираме, че тя има доста травмиращи моменти в миналото. Нейната невероятно добре изглеждаща външност се опитва да прикрие нещо, което обаче може да излезе на бял свят“.
За Ериво жълтата рокля символизира нейната същност: „Жълтото е толкова светъл цвят и мисля, че е почти като нейната аура. Това е нейният вътрешен цвят, все едно е изкарала сърцето си на показ. Тя е имала своите тежки моменти и има нужда от нещо, което да я накара да се почувства самоуверена отново – да разбере коя е самата тя, да запази любовта си към музиката, защото именно тя я е мотивирала да продължи напред. Музиката поддържа нейната душевна чистота“.
Когато Дарлин преминава от паркинга и влиза в хотела, като така прекосява и границата между Калифорния и Невада, тя се натъква на свещеник, отец Даниел Флин (Джеф Бриджис), който изглежда изгубен и объркан. „На пръв поглед“, казва Бриджис, „виждате типичния свещеник за ония години. Но има някои детайли, които са незабележими в началото, например че якето и панталоните ми не си отиват съвсем с яката ми. Не съм точно този, за който се представям. Има няколко знаци за това, които няма да забележите, ако не внимавате добре“.
На рецепцията Дарлин и Флинт срещат търговския пътник Ларами Сиймур Съливан (Джон Хам), груб южняк, пременен с риза и лъскава вратовръзка под карирано сако, които са отражение на дар словото му. (И не е изненада, че той настоява да наеме точно толкова бляскавия апартамент за младоженци, макар че е ерген.) Чрез неговия несвързан монолог научаваме, че някога „Ел Роял“ е бил най-посещаваното място в Тахо. Най-прочутите звезди и политици са се отбивали в околностите на местното казино, в бара, вилите и басейна.
Но както важи и за самото десетилетие, добрите времена са към края си. „Ел Роял“ губи лиценза си за хазарт, знаменитостите отиват другаде и всичко пропада с шеметна скорост. Сега във фоайето на хотела, където блясъкът е избледнял с годините, а смехът е заглъхнал, Флин, Суит и Суливан са посрещнати от 20-годишния мениджър и единствен служител в хотела Майлс Милър (Луис Пулман). С риза, която не му е по мярка, и сако, като че ли втора употреба, Милър изглежда като сглобен от различни части, оставен тук от някой, който е забравил да уведоми семейството му.
„Майлс е малко странна птица“, казва Пулман. „Той се чувства некомфортнo в собствената си кожа, нервен е и му личи, че е тотално превъртял. Не е ясно откога той е тук или защо изобщо е дошъл в „Ел Роял“. Все едно е в някакво чистилище и очаква неизбежното да се случи. А с развитието на действието той се превръща в нещо като руска матрьошка. Постоянно разкривате нови пластове от този герой и неговата история“.
Докато Флин и Дарлин решават в коя стая и съответно в кой щат ще отседнат, на паркинга се чува резкия звук от спирачки на кола. В хотела бързо се шмугва хипито Емили Съмърспринг (Дакота Джонсън), чийто дрехи и маниери намекват, че тя е жена, изцяло приела втората вълна на феминизма. „Емили е въплъщение на самостоятелната жена от 1969 г.“, отбелязва дизайнерът Дани Гликър. „Тя има собствена мисия. Цял живот се е борила да отстоява себе си и затова обича да се перчи; тя не се притеснява да изглежда предизвикателно“. Облечена с тесни джинси, елек без ръкави и кожено яке, „тя изглежда невероятно жизнена, едновременно силна и възбуждаща“. Емили иска стая, хвърля парите на рецепцията, грабва ключа и изчезва със същата скорост, с която нахлува в хотела.
Четирима гости, един странен домакин – а предстои да бъдат представени още двама герои. Заедно с още много изненади, обрати и тайни. Тежките времена в „Ел Роял“ тепърва предстоят…
ЗА ПРОДУКЦИЯТА
„В детството ми пътувахме навсякъде с кола“, разказва Джон Хам. „Живеехме в Мисури, точно в средата на Америка, и беше лесно да ходим навсякъде. Пътуването със самолет беше много шикозно и скъпо, така че просто се натоварвахме в колата и заминавахме за Флорида. После за Юта. След това отскачахме до Тексас, после до Уискънсин и Чикаго. Спомням си, че отсядахме в много хотели, точно като „Ел Роял“, и изживяването беше вълнуващо. Всъщност си беше истинско приключение. А и като малко дете въобще не обръщаш внимание на мизерната страна на нещата. Всичко беше много забавно, все пак ходихме на много нови места, с надеждата, че ще има басейн“.
За Хам сценарият е повод за приятни спомени, но друг член от актьорския състав Луис Пулман се намира точно в такъв хотел, когато му се обаждат за ролята. „Явих се на прослушване“, споделя Пулман, „но трябваше да произнеса само един монолог, така че нямах представа за какво става дума във филма. След това Дрю ми изпрати сценария под засилени мерки за сигурност. Пътувах до Калифорния заедно със сестра ми и отседнахме в един хотел, заобиколен от секвои, който съвсем не беше в цветущо състояние; но беше перфектното място да се потопя в сценария. А той беше феноменален. Никога не съм чел подобно нещо. И не мога да го сравня с нищо друго. Беше страхотен“.
„Страхотна“ е и определението на Джеф Бриджис за историята. „Случва се от време на време като прочета един сценарий, да си кажа: „Уау, никога не съм гледал подобно нещо. Това е филм, който искам да гледам“. И след това разбрах, че авторът на сценария Дрю Годард е и режисьор на филма, което беше голям плюс“. За Бриджис „една от прекрасните изненади, защото рядко се опитват подобни неща, беше това, че някои дубли продължаваха по 10 минути. Това даваше възможност на актьорите да се потопят в сцената и да изпъкнат още повече. Именно това привлича интереса на публиката, а не камерата да сменя снимачните ъгли непрекъснато“.
За дебютантката Кайли Спейни, която е в ролята на Роуз, петият гост в „Ел Роял“ през тази нощ, сложността на сценария и нейната роля доста я обезсърчават в началото. „Това беше нещо, което не съм правила никога досега и не знаех дали ще се справя. Но когато се запознах с Дрю, той беше най-искреният и най-милият човек, когото съм срещала“.
Крис Хемсуърт вече е работил с Годард преди и е негов голям почитател, но въпреки всичко актьорът споделя, че сценарият „е едно от най-добрите неща, които някога съм чел. Той е невероятно свеж, уникален, изпълнен с драматични моменти и черен хумор, с невероятно сложно и на различни пластове действие. Хаосът непрекъснато нараства и всичко е абсолютно непредсказуемо и невероятно напрегнато“.
А такъв, разбира се, е и неговият образ във филма. „Мисля, че никога не съм се забавлявал толкова“, смее се Хемсуърт. „През по-голяма част от кариерата си съм влизал в кожата на героя, а за това си има определени правила, към които трябва да се придържаш, и подобни роли са много предвидими. Така че да имаш възможността да си непредвидим, да държиш публиката под напрежение, беше изненадващо забавно“.
По време на снимките Кайли Спейни си намира и нов приятел и ментор в лицето на Дакота Джонсън. „Кайли е великолепно малко създание“, споделя Джонсън. „Тя е невероятна актриса и интелигентна личност. Сближихме се и аз я обичам. Много е специално, когато преживееш подобно нещо. Не ми се е случвало често да се сближa истински с някого на снимачната площадка и отношенията ни да се пренесат и извън нея. Тя е изключително талантлива и мисля, че може да покори целия свят, ако пожелае“.
Може би най-голяма е изненадата за Синтия Ериво, в ролята на Дарлин. „Нямахме достъп до целия сценарий, а само до части от него, така че не разбрах колко голяма е ролята ми“, спомня си Ериво. „Знаех само, че ще трябва да пея, затова си направих запис с идеята, че най-вероятно ролята е малка, но пък ще е страхотно да участвам. След това имахме прекрасна работна среща с Дрю и Кармен, кастинг режисьорката, и си спомням, че си тръгнах, мислейки си, че който и да получи ролята, ще си прекара невероятно. По-късно, когато уточнявахме договора, си казах „Това е толкова щедро от тяхна страна. Защо им е да правят нещо такова за мен?“. А и агентът ми не сподели нищо. Така, че го попитах: „Май ролята е по-голяма, отколкото очаквам?“ „Да, Синтия“, отговори ми той. Беше голяма изненада. Искаше ми се някой да ме беше снимал, защото до този момент бях в абсолютно неведение, че Дарлин всъщност е главната героиня“.
„Исках да работя с мечтания актьорски състав“, добавя сценаристът-режисьор Дрю Годард. „Затова знаех, че трябва да създам нещо, което ще ги привлече. Имаше моменти, в които стоях и наблюдавах Джеф и Синтия, и Крис, Джон, Дакота; гледах тези големи звезди и си мислех „как стигнах до тук?“ Не разбирам как ме озари такова щастие. Дори за миг не забравих колко е специално всичко за мен“.
Според Джеф Бриджис усещането е взаимно. „Дрю Годард е невероятен режисьор и сценарист. Режисьорите, с които обичам да работя, са тези, които създават истинско свободно и приятно настроение на снимачната площадка. И Дрю определено направи това. Чувството за съвместна работа, нежност, лекота, които накараха всички да се отпуснат. А когато си спокоен, може да изкараш най-доброто от себе си и си готов да експериментираш с различни начини, за да постигнеш нещо. Беше много окуражаващо да го чуеш да казва „Какви са твоите идеи? Как виждаш това?“ Обожавам работата с него. Вече е един от моите любими режисьори“.
За „Тежки времена в „Ел Роял“, споделя Годард „може да се каже, че е истински проект от сърце. Написах го за себе си. Работих върху много филми с голям бюджет, неща с много сложни визуални ефекти и се оплаквах на жена ми една вечер. Казах й: „Толкова съм изморен от всичко това. Следващият ми филм ще бъде за група актьори, които си говорят в една стая“. Първоначално се шегувах, но поставянето на ограничения може да е полезно за един сценарист. Затова се предизвиках да създам конструкция, в която имаме няколко души, ограничени в едно пространство. Как да направиш този сюжет интересен? Как да развиеш историята, макар че по-голямата й част се развива на едно място? Как локацията ще се промени с течение на времето? Всички тези въпроси направиха писането трудно, но и истински забавно. А и аз обожавам хотели. Харесва ми, че те са места, в които хората идват за кратко и се срещат случайно. Исках да разработя тази идея, че една вечер в един хотел може да промени живота на всички“.
„Има една реплика в света на сценаристите“, добавя Годард. „Просто напишете това, което искате да гледате. Затова се заключих в хотелска стая и написах филма, който искам да гледам. Започнах с моята любов към ноар и криминалните филми и към класическите ансамблови ленти, в които не си съвсем наясно кой е главният герой и в които наблюдаваш куп филмови звезди в едно ограничено пространство. И след това убедих Fox да заснемем филма и ето ни сега тук“.
Годард базира историята си през 60-те години на 20 век, перфектният период за филм, който постепенно разкрива слоевете както на героите, така и на действието. „През 60-те години са се усещали дух на сексуалност, на топлота и на веселие“, добавя Годард. „Но под повърхността на всичко това е бушувала параноя. Всичко под целия този блясък е било обект на наблюдение“.
„Ел Роял не е място, което съществува“, казва художникът Мартин Уист. „Не сме правили възстановка, но всичко е като истинско. Ще повярвате, че то съществува. Че е комфортно в него. В същото време, хотелът сега е свръхголям, защото е бил построен за много хора, но в момента само малцина го посещават едновременно. Кадрите напомнят уестърн жанра. Един човек тук, друг там, и трети още по-далеч, като може да видите всички тях в един кадър. Като че ли интериорът се превръща в екстериор. Усещането е зловещо, лъха на самота и изоставеност. В крайна сметка ще бъдете измамени“.
Странното разделение на границата между Калифорния и Невада създава метафора, която се усеща през целия филм. „Топлота и слънце на запад, надежда и възможности на изток“, обяснява Годард. „Калифорния е топлота и слънце, което привлича хората като зов на русалка. Това е място, към което се стремите. Невада е мястото, където може да промените живота си. Идеята, че може да влезете в едно казино и да излезете съвсем различен човек. Тя е обещанието за надежда, комбинирано с факта, че Невада в миналото е била щатът на разбойниците, който бавно се е превърнал в символ на капитализма“.
Но докато Невада обещава да ви промени, тя може да не ви промени към по-добро, или пътят към подобрение може да бъде опасен. Тъкмо там отец Флин кани Дарлин от Калифорния. „Невада е светът на хазарта“, казва Ериво. „По-занемарено е там. В момента, в който стъпите в Невада, сте наясно, че нещата ще се влошат за всеки, който прекрачи границата“.
Съблазънта на Калифорния, според художника Уист, е нарочно коварна. „Когато хората видят калифорнийската страна на хотела, те ще си помислят колко оптимистична, топла и приветлива е тя. Но всъщност тя представлява злото. Защото под този щастлив пласт прозира корупция, мрак и липса на доверие“.
Духовната тема на изкуплението прозира и в структурата на главната сграда. „Исках да пресъздам духа на църковен кораб в нея“, добавя Уист. „Архитектурата може да ви извиси. Идеята да влезеш в катедрала с джубокс в нейния край. Това е отправната точка на всичко“.
За да създаде музикалния фон, който желае, Годард наема музикалния продуцент Харви Мейсън. За първата си среща с Годард и продуцента Джеръми Лачам Мейсън си спомня: „Дрю имаше много силно изградено мнение за това, което искаше да чуе във филма. Очевидно песните вече бяха написани, но те бяха избрани, защото текстовете подхождат на историята и чувството, което Дрю искаше да пресъздаде. Те придвижват историята. Дрю се справи чудесно с избора на песни и начинът, по който ги вплете в сценария е уникален. Почти като в мюзикъл“.
„Работата ми беше да направя музиката автентична и уникална за филма. Не желаехме караоке версии на песните. Искахме нещо, което да се впише в тази великолепна среда, но и да остане вярно на оригиналите. Затова трябваше да намерим тънката граница между това да отдадем почит на оригинала, но и да останем във времевия период“, добавя Мейсън.
Единият начин да постигнат тази свежест е да запишат Ериво, пеейки на живо на снимачната площадка. „Това не беше просто отваряне на устата, а представление на живо“, казва Мейсън. „Използвахме записана предварително музика, но вокалите бяха изпълнени на живо. Обикновено да правиш музикални записи на снимачната площадка не е нещо, на което хората са готови. Но ние разполагахме със страхотен режисьор и екип, и със Синтия, която може наистина да пее. Тя има изключителен опит от изявите си на Бродуей. Гласът й е много силен и пее страхотно точно. В състояние е да изпълни нещо отново и отново и всеки път с чувство. Толкова е добра. Най-разумното нещо е да се възползваме от таланта й. Струваше си.“
Ериво също харесва този подход и с право е горда с постижението си. „Всеки път, когато ме видите да пея във филма, пея на живо“, спомня си тя. „Разбира се имаше предизвикателства. Една сцена я заснехме над 20 пъти, което е четири минутно парче, което трябваше да изпълня отново и отново. Изморяваш се, но измисляш начин да не развалиш качеството на звука. Бях решена да го постигна. Всички ми помагаха и ми осигуриха нещата, които ми бяха необходими за запазя гласа си. Разполагах с достатъчно вода, чай, овлажнител на въздуха, а температурата беше правилната, за да мога да продължавам да пея“.
А когато Ериво пее, атмосферата става наелектризираща. „Когато имате изпълнител като Синтия, ви очаква нещо страхотно“, спомня си Джеф Бриджис. „Останалите от екипа и аз самият бяхме щастливи да работим около нея. По цял ден слушахме тези красиви мелодии, излизащи от нея. Просто попадаш в друго измерение. Толкова, толкова красиво. Каква прекрасна актриса“.
Чувайки комплиментите на Бриджис, Ериво ги приема с усмивка, добавяйки: „Джеф е наистина добър, добър човек. Очаквах с нетърпение да съм на снимачната площадка с него и да го прегърна. Той е толкова щедър и създава тази страхотна енергия, докато снимате сцени заедно. Може да ги заснемете по милиони различни начини и винаги усещането ще е за нещо истинско“.
Дизайнерът на костюмите Дани Гликър също дава своя принос за изпълнението на актьорите. „Ел Роял“ бе уникална възможност да представя всеки герой с детайлите и вниманието, които историята изискваше, и които да ги превърнат в личности през целия филм“, казва Гликър. „За дизайнера образът е всичко. Беше опияняващо преживяване да отделим толкова време с Дрю за всеки герой, да се фокусираме върху всеки актьор и специфичната им роля. Най-много ми хареса възможността, че трябва хем да покажем истинската същност на героите, хем и тяхната лъжлива страна, начина, по който те искат да ги виждаме в началото на филма“.
