В понеделник излиза „Твърде много, никога достатъчно“ – невиждан досега портрет на 45-ия президент на САЩ Доналд Тръмп, разказан от собствената му племенница Мери.

По книжарниците можете да намерите „Твърде много, никога достатъчно: Как семейството ми създаде най-опасния човек на света“ от Мери Тръмп. Книгата е разказ от първа ръка за миналото и настоящето на една от най-широко обсъжданите фигури в съвременната история, заемал в продължение на четири години мястото на най-могъщия човек в света – Доналд Тръмп.

Правени са многобройни опити за характеризиране на 45-ия президент на САЩ от журналисти, психолози, експерти и политически коментатори. „Нарцисистично личностно разстройство“ и „зловреден нарцисизъм“ са някои от термините, срещани в медиите. Но тези етикети не ни водят далеч в опитите ни да повдигнем завесите към истината за Доналд Тръмп.

Мери Тръмп, племенница на Доналд и дъщеря на брат му Фреди, поставя началото на разговор, в който досега членове на семейството му не са участвали. Тя ни отвежда далеч в миналото в първите години на Доналд и детството му в сянката на доминиращия му баща със социопатични наклонности и физическото и емоционално отсъствие на майка му. От ранните детски години и адаптацията към прекомерните изисквания на богатото семейство, през проблемното му юношество във Военната академия на Ню Йорк, книгата разкрива в неочакван детайл механизмите, чрез които Доналд натрупва репутацията си на успешен бизнесмен, както и първите му стъпки в политиката.

Специално внимание Мери обръща на последната година от управлението на Доналд и кризата от COVID-19 – своеобразен синтез на токсичната среда на семейство Тръмп.

„Твърде много, никога достатъчно“ е жив, дишащ портрет на човек, който е оставил дълбока резка в американската политика, в обществото и дори разклатил самите устои на демокрацията. Портрет, който показва не само резултатите, но и причините, не само публичната персона, но и стаените, непреодолими страхове, които диктуват действията.

Мери Тръмп отправя стряскащи предупреждения за бъдещето и показва невиждана досега картина на миналото на човек, чийто политически път може би все още не е приключил.

Из „Твърде много, никога достатъчно”

Мери Тръмп

Овалният кабинет бе едновременно по-малък и доста по-неуютен, отколкото си го представях. Братовчед ми Ерик и жена му Лара, с ко­ято никога не се бях запознавала, чакаха до вратата. Обърнах се към тях:

– Здрасти, Ерик. Аз съм братовчедка ти. Мери.

– Разбира се, че знам коя си – каза той.

– Ами, доста време мина – казах. – Мисля, че последния път, ко­гато се видяхме, ти все още беше в гимназията.

Той сви рамене.

– Сигурно е така.

Двамата с Лара се отдалечиха, без да ни запознае. Огледах се. Мелания, Иванка, Джаред и Дони бяха пристигнали и стояха прави до Доналд, който продължаваше да седи. Майк Пенс все така се спотай­ваше в другия край на стаята с полуумряла усмивка на лицето си, като нежелан придружител, който всеки се стремеше да отбегне.

Втренчих се в него, надявайки се да отвърне на погледа ми, но той така и не погледна към мен.

– Извинете ме всички – каза приповдигнато фотографката на Бе­лия дом, дребна млада жена в тъмен костюм. – Съберете се един до друг, за да мога да направя няколко снимки, преди да се качим на гор­ния етаж.

Инструктира ни да наобиколим Доналд, който все още не бе станал.

Фотографката вдигна апарата си.

– Едно, две, три, усмихнете се.

След снимките Доналд се изправи и посочи към черно-бяла фото­графия на дядо ми, която бе поставена на маса зад бюрото.

– Мериан, това не е ли чудесна снимка на татко?

Това бе същата снимка, която бях виждала на малка маса в библи­отеката на дядо ми и баба ми. На нея се виждаше дядо, все още млад мъж, с оредяваща тъмна коса, мустак и заповеднически поглед, който остана с него чак докато деменцията не се намеси. Всички бяхме из­питвали този поглед хиляди пъти.

– Може би трябва да сложиш снимка и на мама – предложи Ме­риан.

– Това е чудесна идея – каза Доналд, като че никога досега не му бе хрумвало. – Някой да ми донесе снимка на мама.

Прекарахме още няколко минути в Овалния кабинет, редувайки се да седим зад голямото президентско бюро. Брат ми ме снима и ко­гато по-късно погледнах снимката, видях дядо ми, който се носеше като призрак зад мен.

Историкът на Белия дом се присъедини към нас в коридора и продължихме към резиденцията на президента на втория етаж. Обикол­ката щеше да бъде последвана от вечеря. Щом се качихме, се запътихме към Спалнята на Линкълн. Хвърлих бърз поглед и се изненадах да видя полуизядена ябълка на нощната масичка. Историкът ни разказа за случ­валото се в стаята през годините, Доналд махна завеяно с ръка по едно време и заяви, че стаята никога не била изглеждала по същия начин след Джордж Вашингтон. Историкът бе твърде възпитан, за да поясни, че домът е отворен след смъртта на Вашингтон. Групата се придвижи по коридора към официалния салон и трапезарията на президента.

Доналд стоеше на вратата и посрещаше хората. Аз пристигнах последна. Не го бях поздравила досега и когато ме видя, с изненадано изражение ме посочи и каза:

– Специално пожелах да присъстваш.

Това беше една от репликите му, с които често се опитваше да очарова хората, притежаваше таланта да я пригоди според случая, ко­ето беше още по-впечатляващо. Бях наясно с неистината в нея. Той разпери ръце и за пръв път в живота ми ме прегърна.

Първото нещо, което забелязах в трапезарията, беше нейната кра­сота. Тъмното дърво бе безупречно полирано, картончетата с имената ни и менюто бяха перфектно разположени и калиграфски изписани на ръка (салата айсберг, картофено пюре – запазена марка на семейство Тръмп – и телешко филе Вагу). Второто нещо, което ми направи впе­чатление, бе подредбата на местата. В моето семейство човек винаги можеше да прецени своята значимост според това къде е мястото му на масата, но нямах нищо против. Всички хора, с които се чувствах комфортно, брат ми и снаха ми, доведената дъщеря на Мериан и ней­ният съпруг, бяха настанени до мен.

Всеки сервитьор носеше по една бутилка червено и една бутилка бяло вино.

Истинско вино, не вино с етикет на Тръмп. Това беше неочаква­но. През целия си живот не бях виждала алкохол на масата по време на семейните сбирки. В къщата на дядо ми се сервираше единствено кола и ябълков сок.

По средата на вечерята Джаред влезе в стаята.

– Вижте – каза Иванка и плесна с ръце, – Джаред се върна от Близкия изток.

Каза го така, сякаш преди малко не го бяхме срещнали в Овалния кабинет. Той се приближи до жена си, целуна я набързо по бузата и се наведе над Доналд, който седеше до Иванка. Говориха тихо за някол­ко минути. После Джаред си замина. Не обърна внимание на никого, дори и на лелите ми. Докато прекрачваше прага, Дони скочи от стола си и се впусна след него като въодушевено кученце.

По време на десерта Робърт се изправи с чаша вино в ръка.

– За нас е чест да сме тук, заедно с президента на САЩ – каза той. – Благодаря Ви, господин президент, че ни удостоихте с възможност­та да празнуваме рождените дни на сестрите си тук.

Сетих се за последния път, когато семейството се бе събрало да празнува Деня на бащата в Питър Лугър Стекхаус. Тогава, както и сега, Доналд седеше до Роб, а аз бях точно срещу тях. Изведнъж До­налд се бе обърнал към Роб:

– Виж. – Оголи зъбите си и посочи към устата си.

– Какво? – попита Роб.

Доналд просто продължи да разтяга устните си и да сочи все по-настървено.

Роб започваше да се смущава. Нямах никаква представа какво се случваше, но се наслаждавах на гледката, докато отпивах от колата си.

– Виж! – процеди Доналд през стиснатите си зъби. – Какво мислиш?

– Какво трябва да мисля? – Неудобството на Роб се усещаше във въздуха. Озърна се набързо, за да е сигурен, че никой не го гледа, и прошепна:

– Да не би да има нещо по зъбите ми?

Купите спанак със сметана по цялата маса определено криеха тази опасност.

Доналд отпусна устните си и спря да сочи. В презрителния по­глед, който се изписа по лицето му, можеше да се прочете цялата исто­рия на отношенията им.

– Избелих си зъбите. Какво мислиш? – попита той рязко.

Сега, след включването на Роб, Доналд му хвърли същия омерзи­телен поглед, който бях видяла в ресторанта преди повече от двадесет години.

С чаша диетична кола в ръка той отправи няколко повърхностни слова за рождените дни на лелите ми и посочи към снаха си.

– Ето я Лара – каза. – Честно казано, почти нямах представа коя по дяволите е тя, преди да държи такава страхотна реч в Джорджия по време на кампанията.

По това време Ерик и Лара бяха заедно от почти осем години и се предполагаше, че Доналд се е запознал с нея по време на сватбата. Той обаче звучеше като че ли е узнал коя е тя единствено след като бе казала нещо ласкателно по негов адрес по време кампанията му. Както обикновено, за Доналд разказът имаше много по-голяма стойност от истината, която бързо можеше да бъде жертвана, особено ако лъжата можеше да накара историята да звучи по-добре.

Когато дойде ред на Мериан, тя каза:

– Искам да ви благодаря, че пропътувахте до тук, за да празнува­ме заедно. Изминахме много път от онази вечер, в която Фреди изсипа купата с картофено пюре върху главата на Доналд, задето се държеше като пикльо.

Всеки, който беше запознат с пословичната история с картофе­ното пюре, се засмя – всички освен Доналд, който слушаше с плътно скръстени ръце и намусена физиономия, както всеки път, когато Ме­риан споменеше за нея. Разстройваше се, все едно още беше онова седемгодишно дете. Очевидно все още усещаше обидата от онова тол­кова старо унижение.

Дони, който се беше отказал от това да гони Джаред по ко­ридорите, се изправи без предупреждение. Вместо да вдигне тост за лелите ни, той произнесе нещо като реч в предизборна кампания.

– Миналия ноември американският народ стана свидетел на нещо специално и гласува за президент, за когото знаеше, че го разбира. Видяха какво велико семейство е семейство Тръмп и се свързаха с нашите ценности.

Погледнах към брат си и завъртях очи. После привиках единия от сервитьорите.

– Може ли още вино?

Той бързо се върна с две бутилки и ме попита дали предпочитам бяло или червено.

– Да, моля – отговорих му.

Веднага щом свършихме с десерта, всички се изправиха. Бяха минали само два часа, откакто бяхме влезли в Овалния кабинет, но вечерята бе привършила и беше време да си ходим. Бяхме останали в Белия дом почти два пъти по-дълго, отколкото в къщата на дядо ми по празници като Деня на благодарността или Коледа. И все пак бяхме прекарали по-малко време с Доналд, отколкото Кид Рок, Сара Пейлин или Тед Нюджънт щяха да прекарат с него две седмици по-късно.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 87 = 93