Издателство „Лист” пуска „Татарската пустиня” от Дино Будзати – романа в поредицата си „Световна литературна класика”
Анотация
Младият офицер Джовани Дрого е изпратен да служи в отдалечен планински гарнизон с изглед към обширна северна пустиня. В началото отчаяно търси начин да избяга и да се върне към удоволствията на нормалния живот, но постепенно се оказва обсебен от магията на мястото и прекарва следващите трийсет години там, поддържан от напразната надежда, че един ден атакуващият враг ще му предложи миг на слава и удовлетворение.
Журналист, писател, поет, драматург, либретист, сценограф, художник и графичен дизайнер – Дино Будзати не е човек само с едно призвание. Роден през 1906 г., той живее бурно и умира тихо през 1972-а. Опознава ужасите на Втората световна война, но описва не само онова, което се случва на бойното поле, а и живота на моряците от военния флот, страховете и мечтите им.
Романът му „Татарската пустиня” излиза в Италия през 1940 г. Осем години по-късно е публикуван във Франция и оттам започва световната слава на Дино Будзати.
Сред произведенията му са сборниците „Шейсет разказа”, „Коломбър”, „Трудни нощи”, както романите „Големият портрет” и „Една любов”
За пръв път „Татарската пустиня” се появява на български език през 1981-а в превод на Хубан Стойнов. Сега, 35 години по-късно, новото издание на романа е със същия превод след сериозна редакция. Автор на корицата е корифеят в жанра Кирил Златков.
Според разказа на самия Будзати идеята за книгата се зародила на бюрото му в „Кориере дела Сера”. „От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен”, разказва авторът в едно интервю. Той е убеден, че капанът на еднообразието и трудността да излезеш от него е универсална тема – и може би е най-силно изразена при военните в отдалечените гарнизони, където дисциплината, караулите създават монотонност, която приспива, свикваш с ритъма и е почти невъзможно да се измъкнеш от удобната рутина на повтарящите се действия. Така измисля и своя герой – лейтенант Джовани Дрого, напуснал пълния със забавления град, за да поеме първата си служба.
ПОДРОБНОСТИ ОТ БИОГРАФИЯТА
Дино се ражда във вилата на семейство Будзати в Белуно в подножието на Доломитите през 1906 година. Живее с родителите и братята си в Милано и прекарва ваканциите си в планинската вила. Затова и бъдещият писател обиква Алпите за цял живот. Майка му произхожда от патрицианско семейство със седем върховни магистрати. Баща му, професор по международно право в престижен университет в Павия, е от старо белунеско семейство. Той умира от рак на панкреаса, когато Дино Будзати е на четиринадесет години.
През 1924 г. Дино се записва в Юридическия факултет на Милано, тъй като братята му избират различни професии от бащината, а се очаква, че все някой трябва да продължи традицията. Още преди дипломирането обаче, той започва работа в „Кориере дела сера” и повече не се връща към правото. Будзати издава пет романа, девет сборника с разкази и поезия и много театрални и радио пиеси. Има четири либрета за опери. Негови картини и рисунки са включвани в много изложби.
На 08 декември 1971 г. Будзати напуска дома си, за да отиде в болницата. С диагнозата и изхода е наясно още когато баща му умира от рак – Дино е убеден, че и той ще си отиде от същата болест. Затова в този зимен ден прави последна обиколка на стаите, а в кабинета си взима лист хартия и молив и скицира на празното си кресло.
Писателят не е религиозен и дори на смъртния си одър той не иска да се види със свещеник. Край него бдят само медицинска сестра и монахиня, която го запомня като тих, непретенциозен пациент, който нито веднъж не ги повиква да облекчат страданията му.
Към края Будзати казва на монахинята: „Имате късмет, защото имате вярата си”, а тя му отвръща: „Вие имате стремежа, а това е началото на вярата.” И тогава, в началото на 1972 година, идва смъртта, за която той пише цял живот. На нея посвещава най-важната си книга – „Татарската пустиня”.
