Издателство ИБИС с ново заглавие от Сюзън Елизабет Филипс – „Танцувай с мен“!
Да избягаш би могло да е начин да откриеш пътя към себе си и любовта…
След всички изпитания, на които я е подложил животът, младата вдовица и акушерка Тес Хартсонг намира убежище в малко градче в планините на Тенеси. Тук, заобиколена от природата, тя се надява да излекува разбитото си сърце и да намери утехата, за която копнее. Но вместо с тишина и спокойствие Тес се сблъсква с подозрителните към всеки новодошъл жители на града, с група любопитни тийнейджъри и… с Иън Норт.
Иън е талантлив художник, дошъл в провинциалното градче с надеждата да възроди искрата на своето вдъхновение. Но вместо това се оказва забъркан в заплетена ситуация с едно малко бебе и запленяваща жена, каквато никога досега не е срещал…
„Емоционална и затрогваща история за разбитото сърце и надеждата за ново начало.“ – БУКЛИСТ
ЗА АВТОРА
Високо оценена от критиката и носителка на редица награди, Сюзън Елизабет Филипс има безброй почитатели по целия свят заради пленителните ѝ любовни истории, които с еднаква сила умеят да докосват чувствителните струни на човешката душа и в същото време да забавляват с неповторимия си хумор.
Тя е единствената четирикратна носителка на престижното отличие ЛЮБИМА КНИГА НА ГОДИНАТА, присъждано от Romance Writers of America, а книгите ѝ са преведени на над трийсет езика.
ОТКЪС
ПРОЛОГ
Момчето държеше спрея вертикално. Близо до оребрената стомана. Натисна го и загледа как ярката струя червена боя оформя буквата „И“.
Беше го направил. Беше белязал влак. Всеки можеше да бележи стена или спускаща се метална врата на евтин магазин, но само истинските смелчаци, само най-добрите художници на графити можеха да бележат влак от нюйоркското метро. А той бе едва на десет години.
Да се добере до тук от Горен Ийст Сайд, бе опасно като в проклетата Босна или в Ирак, или друго такова място. Първо прекоси Сентрал Парк в мрака. После пое с метрото на север с четири спрея „Крилон“ в раницата. Беше си сложил качулката на суитшърта, за да е невидим за пияниците и наркоманите, които пътуваха с него до крайната спирка на линията, на 207-а улица. Проклетият „Инуд“, едно от най-лошите места в Манхатън, където можеха да те убият и ограбят.
Придържаше се към сенките. Ето как успя да се изплъзне на охранителите в депото на 207-а улица, промъкваше се и криволичеше в тъмната джунгла от релси и метал, за да бележи първия си влак от метрото.
Нарисува няколко оранжеви и лилави стръкчета трева в дол-ната част на вагона. Добави готини демонични създания, които надничаха от тях. И сега, преди да са го забелязали, изписа знака си. ИХН4.
Това не беше измислен знак, каквито всички други използваха. Не и за него. Това бяха истинските му инициали, първите букви от трите му имена, същите като на баща му, дядо му и прадядо му. Само 4 си беше негово.
Единствено аматьорите изписваха всички букви с еднакъв размер, затова направи четворката голяма. Миналата година не знаеше това, когато беляза първата си сграда, кооперацията в Сентрал Парк, в която живееше. Вдигна се голям скандал сред управата. Никой обаче не подозираше него.
Почти никой.
Ако не се измъкнеше скоро от тук, щяха да го забележат. Добави черни цепнатини през буквите, сякаш се разпадаха. Жалко, че нямаше четка и време да го направи както трябва.
Сега оставаше само да снима. Проклетото метро имаше нова политика. Вадеха от употреба всеки белязан вагон и го чистеха. Единственият начин артистът да докаже творбата си беше със снимка. Ако не направиш снимка, творбата не съществуваше.
Той зарови в раницата си, извади апарата „Олимпус Стилус“, който икономката им му подари за рождения ден. Отстъпи назад и се опита да хване в кадъра възможно най-голяма част от вагона. Светкавицата можеше да го издаде, но трябваше да поеме този риск. Без снимка не можеше да твърди, че го е белязал.
– Не мърдай!
Натисна бутона. Светкавицата светна в мига, в който пазачът го хвана за ръката и съсипа снимката.
* * *
Баща му го взе от полицейския участък. Той беше голяма клечка в града и през цялото време се държеше добре, опитваше да се разбере кротко с ченгетата. Но след като излязоха от участъка и тръгнаха по разнебитения паркинг, баща му го хвана и го притисна към новото си порше 911.
– Шибан загубеняк!
Замахна и го зашлеви силно. От дясната страна на главата. После от лявата. С юмрук.
В колата диамантените обици на майка му проблеснаха, когато тя се извърна на другата страна.
Баща му го хвърли на миниатюрната задна седалка. Но докато бършеше с ръкав кръвта от носа си, Иън мислеше само за това, че не бе успял да направи снимката. Беше свикнал с побоищата на баща си. И този път щеше да го преживее. Но снимката.
Снимката щеше да го направи бог.
ГЛАВА 1
Тес танцуваше в дъжда. Танцуваше по бикини и старо потниче, беше обута с оръфани стари, някога сребристи пантофки. Подскачаше по хлъзгавите, покрити с мъх плочи под капещата от дъжда хикория, която от много години заслоняваше планинската хижа. Днес танцуваше хип-хоп, вчера беше реге, а предишния ден – може би беше гръндж, или не, стига да е достатъчно силно, за да съответства на гнева ѝ, да заглуши мъката, която никога, никога не си отиваше. Така силно, както не бе възможно в Милуоки, но тук, в планината Рънауей, където най-близките съседи бяха елени и миещи мечки, тя можеше да надуе музиката колкото си иска.
Студеният влажен вятър на февруари в Източен Тенеси носеше миризмата на гниещи листа и скункс. Не беше подходящо време да си навън само по бельо, но тя можеше да се спаси от влагата и студа, но не и от мисълта за мъртвия си съпруг.
Носът на едната пантофка попадна в процеп в плочите, пантофката излетя и тупна в тревата. Сега беше само с една обувка. Изпращаше всичките си емоции към краката. Остър камък се заби в петата ѝ, но тя не спря, гневът гореше в нея. Принуждаваше хълбоците си да се движат, мяташе глава така, че мократа ѝ сплетена коса летеше. По-бързо и по-бързо. Не спирай. Не смей да спираш. Спреш ли…
– Глуха ли си?
Тя застина, когато един мъж изтича по паянтовия дървен мост над Пуърхаус Крийк. Човек от планината, с рошава тъмна коса, гърбав нос и челюст като чук. Огромен – висок като чинар и нехаещ за дъжда, – облечен с незапасана памучна риза на червено-черно каре, опръскани с боя ботуши и работни дънки. Беше чела за тези горски мъже – отшелници, които се завираха в пущинака с глутница свирепи кучета и арсенал бойни пушки. Те можеха да изкарат с месеци без човешки контакт – с години, – докато не забравят кои са.
Тя стоеше неподвижна, със старите бикини и мокрото бяло памучно потниче, изопнато на гърдите ѝ. Без сутиен, яростна, самата тя почти подивяла и много, много самотна.
Той тичаше към нея, без да обръща внимание на дъжда, паянтовият дървен мост се люлееше под него.
– Изтърпях тая гадост вчера следобед и вечерта, и в два часа сутринта, но няма да търпя повече!
Тя го възприемаше на серия от бързи впечатления. Непокорните вълни на рошавата, твърде дълга коса, която се къдреше от влагата по врата му. Работните дрехи бяха смачкани, боя в десетина различни цвята бе опръскала напуканите кожени ботуши. Наболата му брада не беше достатъчно дълга за луд отшелник, но все пак изглеждаше като такъв.
Тя нямаше да се извини. Още у дома беше приключила с извиненията за бремето, което мъката ѝ стоварваше върху приятели и колеги, нямаше да го прави и тук. Беше избрала планината Рънауей не само заради името, но и заради изолацията – място, където можеше да бъде нелюбезна и съсипана от мъка, толкова гневна, колкото си искаше.
– Спри да ми крещиш!
– А как иначе ще ме чуеш?
Той грабна блутут колонката ѝ от сухото място под останките от масата за пикник.
– Остави я!
Той натисна бутона за изключване с голямата си груба лапа и спря музиката.
– А какво ще кажеш за малко любезност?
– Любезност ли? – Тя се радваше, че има отдушник за несправедливостите, които животът ѝ бе стоварил. – А какво ще кажеш за това, че нахлуваш тук като някакъв дивак?
– Ако изобщо проявяваш някакво уважение към всичко това… – Той описа с жест дърветата и Пуърхаус Крийк, суровите черти на лицето му приличаха на изрязани с трион. – Ако имаше някакво уважение, нямаше да се налага да нахлувам тук!
И тогава тя го видя. Мига, в който той осъзна, че не е облечена. Сивите очи плъзнаха с презрение по нея. Презрение към какво? Към мократа ѝ оплетена коса? Към тялото ѝ, по-пълно, отколкото трябваше да бъде, защото се опитваше да се задуши с твърде много храна? Краката ѝ? Парцаливото бельо? Или може би заради безочието ѝ изобщо да заема някакво място на тази планета?
Кого заблуждаваше? С изпъналите мокрото потниче гърди сигурно приличаше на гротескно клише на пияна колежанка на пролетна ваканция в Канкун. Главата ѝ се маеше от прилива на гнева.
– Трябваше само да ме помолиш възпитано!
Погледът му я пронизваше, гласът му беше ниско, дълбоко ръмжене.
– Да, сигурен съм, че щеше да свърши работа.
Тя определено беше виновна, но не ѝ пукаше.
– Кой си ти?
– Някой, който иска малко спокойствие и тишина. Две думи, които ти явно не разбираш.
Никой не ѝ се беше карал след смъртта на съпруга ѝ. Всички се държаха, все едно още са в погребалното бюро с меката мебел и противната миризма на лилии. Сега беше някак болезнено опияняващо да има мишена за гнева си.
– С всички ли си така груб? – възкликна тя. – Защото, ако си…
Точно тогава една горска фея прелетя по тесния мост, като без усилие прескачаше липсващите греди. Стъпките ѝ бяха така леки, че мостчето почти не помръдваше.
