„Тайни и загадки на „Тихия фронт““ на Венелин Митев

Издателство Книгомания  и Венелин Митев

Ви канят на премиера на книгата

„Тайни и загадки на „Тихия фронт“

Животът на големите български разузнавачи

Книгата ще представят проф. Бончо Асенов, генерал-майор Тодор Бояджиев и полк. Чавдар Борачев,
а водещ на събитието ще бъде Ники Кънчев. 

26.09.2019 г. – 17:00 ч. Централен военен клуб (Малка зала), бул. Цар Освободител № 7

Венелин Митев е автор на книгите Големите любови на български поети и писатели (2012), Големите любови на български артисти, музиканти и художници (2014), Големите любови на български царе, министри и авантюристи (2015), Прогонените гении на България (2016), Българи, за които говори светът (2017), които се превърнаха в бестселъри.

Ако прочетете Тайни и загадки на „Тихия фронт“, ще разберете защо най-великият литературен и филмов шпионин Джеймс Бонд не става за разузнавач. Животът на агент 007, изпълнен с ръкопашен бой и романтични истории с красиви жени, няма дори далечно сходство с дейността на истинските разузнавачи – мъже на дълга, надарени с остър ум, стоманени нерви, бързи и точни реакции и безпогрешна интуиция. Героите на тази книга – известни български разузнавачи и контраразузнавачи – имат висока степен на емоционална интелигентност, ценят работата в екип,  винаги спазват закона и не страдат от липса на морал, за разлика от филмовия герой.

Много страници са посветени и на топченгетата на Царска България, сред които особено се откроява митичният Никола Гешев, както и на трима от разкритите в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век шпиони, работили срещу България.

ПРЕДГОВОР

Преди да започнеш да четеш тази книга, уважаеми читателю, бих искал да споделя, че идеята да се захвана с нея, зрееше у мен от дос­та години, така че не можех да не я напиша. И то по две причини. Първата е, че цял живот съм се вълнувал от забуления в тайнстве­но-романтичен ореол живот на разузнавачите, изпълнен с толкова приключения и опасности. А втората е, че през последните годи­ни на българските специални служби бяха нанесени непоправими щети, които представляваха сериозен риск за националната ни си­гурност. Размахването на досиета, поставянето на знак за равенство между оперативното понятие „сътрудник“ и моралната категория „доносник“, непрекъснато внушаване на обществото, че разузнава­нето и контраразузнаването са мръсни думи и ненужно зло. Едва ли има друга държава по света, която така безотговорно и безнаказано да се е отнесла към съдбата на своите разузнавачи, които са ѝ слу­жили достойно зад граница, и на своите контраразузнавачи, които са пресичали шпионската дейност на чужди държави.

В продължение на близо половин век журналистическата ми професия ми даде възможност да се срещна у нас и по света със забележителни мъже, посветили живота си на разузнаването. Ня­кои го смятат за втората най-древна професия, но според мен то е дори първата, защото знанието за това къде се намира врагът, и нуждата от самосъхранение и оцеляване са над всички останали потребности.

Други наричат разузнаването „тих фронт“, „малка война“, „ве­чен бой“, „противоборство между умове“, „изкуство за мъдреци“, „професия на максималните усилия за получаване на минимални резултати“, „политика плюс конспирация“, „нещо като учени под прикритие“, „денонощен, опасен, изнурителен, непосилен човеш­ки труд“, „игра без правила и норми“ и т.н., но никой не е успял изчерпателно да дефинира що е това разузнаване. Факт, който сам по себе си говори, че то е много сложна материя.

Рицарите на плаща и кинжала, както традиционно наричат разузнавачите още от древността, са с остър ум, стоманени нерви, бързи и точни реакции и безпогрешна интуиция. Те са много добри психолози и великолепни актьори, но не са словоохотливи и обик­новено отнасят най-големите си тайни в отвъдното. Затова, когато разказвам в тази книга за някои от тях, си давам сметка, че съм се докоснал само до малка част от техния живот. Надявам се обаче да ви увлека в техните приключения и да ви накарам да се уверите, че тяхната професия заслужава огромно уважение.

В историята на шпионажа, както във всички тайни служби по света, обаче има и хора, които се поставят в услуга на чужда дър­жава или чужда организация, за да събират и издават информация, представляваща държавна тайна за страната, в която живеят. При­чините? Главно идеологически. Но много често и съвсем банални – пари. Нерядко – жалка авантюра, в която проиграват на дребно съдбата си с едно погрешно хвърляне на зара. Предателите на ро­дината винаги намират оправдание за своето падение.

В края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век у нас бяха разкрити петима големи шпиони, работили срещу Бълга­рия. И понеже предателите винаги се наказват по-сурово, отколко­то явните врагове, всичките бяха осъдени на смърт. В тази книга разказвам за трима от тях, най-интересните – Иван-Асен Георгиев, Радан Сарафов и Хенрих Шпетер. Чрез тях искам да отдам своето уважение към българското контраразузнаване, което е действало много професионално, за да разкрие и неутрализира шпионската дейност на тези предатели.

Надявам се, уважаеми читателю, да ти бъдат интересни и стра­ниците, посветени на топченгетата на Царска България, сред които особено се откроява митичният Никола Гешев.

Книгата е предназначена за широк кръг читатели и най-вече за младите хора.

Приятно четене!

ВЕНЕЛИН МИТЕВ

Още в „Тайни и загадки на „Тихия фронт“ от Венелин Митев ще прочетете:

Никола Гешев – суперполицаят на цар Борис III

Андрей Праматаров – легенда в шпионския занаят

Димитър Генчев – организаторът на модерното царско разузнаване

Първан Драганов – най-довереният човек на монарха

Васил Зикулов – най-дългогодишният шеф на военно разузнаване в цяла Европа

Владо Тодоров – единственият генерал от ДС, лежал и във „фашистки“, и в „демократичен“ затвор

Ангел Марков – с черен печат от турската държава

Пеньо Пенев – разменен срещу девет турски шпиони

Тодор Бояджиев – разузнаването е повече бъдеще, отколкото минало

Димитър Вандов – 40 години във външнополитическото разузнаване

Димо Станков – човекът, взривил много от представите за българското разузнаване

Пеню Костадинов – единственият български разузнавач, лежал в американски затвор

Иван-Асен Георгиев става шпионин на ЦРУ „от яд и злоба“

Радан Сарафов – агент на четири разузнавания

Хенрих Шпетер – 27 години информатор на ЦРУ и Мосад

НИКОЛА ГЕШЕВ ИЗУМЯВА ДОРИ АСОВЕТЕ НА СКОТЛАНД ЯРД

Бавно и методично, година след година Гешев издига управлението и полицейските методи на разследване на европейско равнище, на което може да завиди и Скотланд ярд. Той забранява ориенталските начини на разпит и използва по-рафинирани и модерни методи за изтръгване на признания. Именно той внедрява свръхсекретни агенти във всички партии, организации, съюзи, синдикати, щабове, министерства, та чак и в двореца. Агентите, на брой около сто души, познава само той, няма никаква документация, те донасят лично на него, чрез тях той знае всичко. Тази тайна агентурна мрежа като невидима паяжина оплита цялата държава.

Изумени от таланта на Гешев са даже асовете от легендарните британски тайни служби. Близкият до тях журналист Стоуърс Джонсън в книгата си „Необикновени разузнавачи”, която излиза скоро след войната, цитира шефа на Управлението за специални операции Сетън Уатсън, който казва: „Не може да бъде! Такъв човек не съществува! Невъзможен е! Измислен е!“.

За да прикрие агентите си и да довзриви нелегалните организации отвътре, Гешев прилага и следната хватка: при масови арести неочаквано освобождава някого от най-важните функционери, та върху него да падне съмнението за предателство. Други пък кани в кабинета си на чашка, за да ги злепостави пред другарите им. Като например члена на ЦК на БРП (к) Антон Иванов-Старика. А после се хвали: „С Антон Иванов Козинаров си пиехме ракията в моя кабинет. Допадна ми. Изповяда се: „Цял живот съм се борил за свободата на тоя народ”. И аз се смея в лицето му: „Е, аз съм полицай бе, Козинаров, а вие още не сте на власт. За мен ти си разбойник!”  Разбира се, и него изпратих на разстрел. Но с неудоволствие”.

Че двамата са си „пиели ракийката”, разказва пред следователите по време на Народния съд през 1945 г. и Андрей Праматаров, началник на отделение „Б” на Държавна сигурност. Чудно ли е тогава защо след време се изписват един куп измислици, че Антон Иванов е предал Цвятко Радойнов и Трайчо Костов! И защо в ареста останалите осъдени на смърт – Антон Попов, Никола Вапцаров, Петър Богданов, Георги Минчев и Атанас Романов – странят от него, дори минути преди разстрела му не се смиляват над него, а Антон Попов не го кани да присъства на сватбата му с Росица Манолова на Гарнизонното стрелбище. Когато военният прокурор прочита смъртните им присъди и свещеникът ги кани да се изповядат, но всичките отказват, Антон Иванов казва: „Цял живот съм се борил за свободата на този народ!”. Прокурорът обаче го прекъсва и заявява, че такива декларации в момента не са уместни…

Има и случаи, когато, за да прикрие свой агент-провокатор, Гешев му издейства интерниране в концлагер или нещо друго, за да може след време това да му служи като трамплин за скорострелно издигане в йерархията на компартията. Такъв е случаят с Петър Семерджиев, чийто агентурен псевдоним е Скарфас. Да, същият като на най-известния американски гангстер Ал Капоне, което означава „белязан”, понеже по време на ранните си престъпни подвизи Ал Капоне получава дълбок белег на лявата си буза.

Любопитното е, че още 17-годишен, когато е ученик в ямболската мъжка гимназия, Семерджиев пише молба до полицейския началник в града:

„Господин Началник,

Бях подведен от комунистите и увлечен в престъпна дейност срещу Държавата. За това се разкайвам. Обещавам да отдам целия си живот за Царя и нашата Татковина – България. Ще служа на полицията и съм готов по всяко време да изпълнявам техните задачи в борбата против комунизма и враговете на Царя и Отечеството“. 

Така още тогава Семерджиев става платен секретен сътрудник на царската полиция. А после, вече като студент в Историко-философския факултет на Софийския университет, е прехвърлен на пряко подчинение на Гешев. Именно по негово нареждане Белязания става член на Българската работническата партия, за да може да слухти сред функционерите на левите движения, а после два пъти е „интерниран” и накрая се озовава като  партизанин в отряд „Хаджи Димитър”. Така напълно логично, с такава борческа биография, на 9 септември 1944 г. Семерджиев е издигнат за секретар на Сливенския околийски комитет на БРП и става най-деен участник в налагането на новата власт. После е взет на работа в апарата на ЦК, където отговаря за политическата агитация, а по-късно става кандидат-член на ЦК. През 1950 г. е разкрит като агент-провокатор, осъден е и лежи в затвора, но е пуснат през 1956 г., след Априлския пленум. Да, това е същият Петър Семерджиев, който през 1973 г. емигрира в Израел заедно със съпругата си, психоложката проф. Ема Герон, и после дълги години клеветеше България по радио „Свободна Европа” и Би Би Си.

20 АГЕНТКИ НА ФБР АРЕСТУВАТ РАЗУЗНАВАЧА

ПЕНЮ КОСТАДИНОВ В МАНХАТЪН

Пеню Костадинов е единственият български разузнавач, лежал в американски затвор. Арестуван е на 23 септември 1983 г. и остава в ареста до 11 юни 1985 г., когато е включен в най-голямата размяна на шпиони по време на Студената война.

При двата си престоя в САЩ (1972–197 и 1979–1983) той официално има за задача да съдейства за активизиране на търговията между двете страни и приемане на български научни дейци в американски университети в рамките на културния обмен. Но това е прикритие на службата му в Научно-техническото разузнаване към Първо главно управление на Държавна сигурност. Сега, от дистанцията на времето, може да се каже, че той е сред най-добрите професионалисти и на него България дължи много от внедрените най-съвременни технологии в различни производства.

Какво точно се случва на злополучния 23 септември 1983 година?

Тази мека есенна вечер Пеню Костадинов е поканен на вечеря от един американски младеж в скъп ресторант на върха на кулата в югозападния край на нюйоркския „Сентръл парк”. Младежът е студент  последна година в местен престижен университет, слабичък, среден на ръст, облечен скромно. Вече е разказал за себе си, че е роден в малък град в един от далечните щати на юг.

С него го запознава наш специализант в Ню Йорк и след няколко срещи Костадинов му дава списък на общодостъпни публикации, които студентът да му осигури, за да го тества. Студентът се съгласява, понеже за услугата ще вземе пари. След това двамата се виждат още десетина пъти.

Около масата им в ресторанта пърхат красиви сервитьорки. Кой би могъл да предположи, че всичките – до една, са агентки на ФБР! Едната от тях, Сюзън Саймънс, по-късно в клетвена декларация ще заяви, че лично е видяла как американският младеж дава на Костадинов документ, озаглавен „Инспекционен доклад за оперативния център „Невада”. Документът е класиран като „строго поверителен” и се отнася до процедурни правила и разпореждания във връзка с ядрените съоръжения.

Агентките на ФБР твърдят също, че са видели как Костадинов дава пари на младежа и списък със заглавия на документи, които иска да му ги достави, включително и класираните като поверителни.

Да, вярно е, дебелата папка, която студентът дава на Костадинов, е „Доклад за инспекцията на „Невада” с информация за ядрени съоръжения, който според американците е с гриф „секретна информация, касаеща националната сигурност”. Едва по-късно Костадинов ще разбере, че документът, който му пробутват чрез това момче, за да го заловят, не е строго секретен. Той не го разглежда, но го взима и си тръгва. На излизане от ресторанта обаче изведнъж чува: „На колене, ръцете горе!”. Арестуват го 20 агентки на ФБР. Натискат главата му надолу, изпразват джобовете му от всичко в тях, щракват белезници на ръцете му, натикват го в колата и го откарват в офиса на ФБР, където му взимат отпечатъци от пръстите. А после го откарват в затвора „Метрополитън корекшънъл сентър” – това е предварителен арест. Там отново го оковават с белезници и го оставят сам. За пазач на стаята поставят един огромен двуметров американец, физически много силен мъж.

Разиграва се класически екшън. Едно ексклузивно „шоу”, предавано на живо от големите американски телевизии. Само за час събитието се превръща в световна новина.

Защо ФБР използва жени при ареста на мъже?

Това е психологически похват – така е по-ефектно. „Мъжете винаги се страхуват от мъже и с пускането на жени, изглежда, целта е била да бъде притъпена чувствителността на обекта. Това всичко беше подготвено. По-вероятно е момчето да не е знаело какво предстои. Като ме арестуваха, го извикаха отстрани  и повече не го видях. Беше пълно с журналисти, които предварително бяха уведомени за акцията”, връща се назад в спомените си Костадинов.

В затвора Костадинов лежи година и половина, без да му бъде предявено обвинение. Докато един ден при него идва известният немски адвокат д-р Волфганг Фогел, който от 1964 г. посредничи за освобождаването и размяната на 156 шпиони от 23 страни, не само между САЩ и СССР.

Преговорите между заинтересованите страни са продължителни и много тежки. Игра на нерви. Пазарят се за всяко име. Най-сетне на 10 юни 1985 г. са уточнени всички подробности. Решава се размяната да стане на моста „Глинике” в Берлин.

Според уговорката между преговарящите страни освен Костадинов разменят още трима разузнавачи от социалистическите страни, които излежават присъди в американски затвори. Разменени са за 25 американски шпиони, задържани в източноевропейски страни.

„Боже, какви хора им даваме, а каква измет получаваме!”– не се сдържа пред д-р Фогел един от охранителите, който е с висок ранг и знае какво получава за нашите хора.

Размяната на моста Глинике е филмирана. Днес документалният филм от преминаването на двете групи шпиони се намира в архивите на ЩАЗИ. Четиримата разменени в онзи ден са наградени за особени заслуги. По този повод вътрешният министър на ГДР Ерих Милке заявява, че той би разменил Пеню Костадинов за 100 американски шпиони.

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ ЛИКВИДИРА

НАУЧНО-ТЕХНИЧЕСКОТО НИ РАЗУЗНАВАНЕ

Читателите от по-старото поколение сигурно си спомнят, че веднага след промените у нас, в началото на 1990-а в България пристигна на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър. Малцина обаче знаят, че още на другия ден след като той си заминава, тогавашният премиер Андрей Луканов вика ръководството на научно-техническото разузнаване (НТР) и му  съобщава, че Бейкър твърдо му е заявил, че ако в най-кратък срок българското НТР не бъде разформировано, на страната ни ще бъде нанесен „непоправим удар“. Шефовете на НТР се противопоставят, обясняват, че това е суверенен проблем и едва ли има държава, която би се отказала от такава високоефективна национална структура. Луканов обаче отсича: „Разберете, славното време приключи“ и се разпорежда да пристъпят към незабавно ликвидиране на службата и да му докладват за изпълнението.

Ето по такъв начин бе решена съдбата на българското НТР, при положение че приносът му за икономиката на страната е неизмерим. Добре запознати специалисти твърдят, че приходите от осигуряваната в резултат на дейността на НТР информация далеч надхвърлят общите разходи за българското разузнаване. На практика разузнаването се самоиздържа. По придобити от НТР данни и технологии в България се създават модерни предприятия, откриват се десетки хиляди нови работни места и се обновяват цели клонове на индустрията.

Дейността на НТР  има много широк обхват: електроника, комуникации, биотехнологии, роботика, химия, лазерна техника, фармация. Именно тогава в областта на електронноизчислителната техника България става третата страна в света, след САЩ и Япония, която произвежда записващи устройства с особено висока плътност на записа.

Благодарение на НТР страната ни се снабдява с множество нови технологии и  нови сортове житни култури, понякога по доста куриозен начин. Като например този: В една западна държава, известна с много високите си добиви, разрешават на наши хора да посетят техни полета, но категорично им забраняват да снимат или да вземат каквито и да е образци. Първо им предлагат семена, но на баснословна цена, която нашата страна  не може да плати. Намира се обаче един изобретателен човек, чиито  панталони са с по-широки маншети. И както си върви, той тръска класовете и зърната падат в маншетите му. Събират се достатъчно. Но този човек казва това на още двама души от делегацията. И става същото, както някога с Марко Поло, който преди осем века пренесъл бубено семе в тояжката си, с която се е подпирал по пътищата.

През 1972 г. в гигантски фармацевтичен завод край Лондон гостува българска делегация и един от нейните членове, оперативен работник от НТР, изостава и потапя носната си кърпа в съд с пеницилин “Г 43 000” единици, неизвестен дотогава у нас. По това време България произвежда пеницилин до 20 000 единици. Човекът от делегацията се връща в посолството и пеницилинът бързо заминава с дипломатическа поща за България. У нас той успешно е възпроизведен, внедрен и заводът в Разград започва неговото производство.

       В един секретен навремето документ от 1982 г., публикуван в сборника „Държавна сигурност и научно-техническото разузнаване”, четем: „В резултат на успешна агентурно-оперативна дейност в периода 1977–1981 г. бяха придобити технологии за производство на пеницилин, амоксицилин, утицилин, стерилен амоксицилин, ампицилин, тубоцин, тетрациклин и други антибиотици. Тези технологии са внедрени в редовно производство…“

       Дейността на НТР е тясно свързана с работата на висококвалифицирани специалисти от различни научни институти – 900 доценти и професори, 5000 хабилитирани научни работници и около 10 000 дипломирани инженери. За съжаление, след 10 ноември 1989 г. мнозина учени заминаха зад граница. Над 5000 души българи с ниво от доктор на науките нагоре работят в Съединените щати. Като се има предвид, че стойността на производство на един доктор на науките там е минимум 1 млн. долара, като ги умножим, получаваме 5 млрд. И това е минимум – само за подготовката им.

ХАЧО БОЯДЖИЕВ ОСЕМ ГОДИНИ

СЕ Е ПОДВИЗАВАЛ НА „ТИХИЯ ФРОНТ”

Не е за вярване, но известният телевизионен, театрален и кинорежисьор проф. Хачо Бояджиев в младежките си години е бил вербуван от Държавна сигурност и дълго време е бил нелегал.

Ако не знаете какво е „нелагал“, ще кажа, че това е оперативен работник или агент на разузнаването, който пребивава със съответни задачи в друга държава под чужда самоличност и е легендиран като местен или гражданин на друга страна.

Животът на нелегала е изпълнен с необикновени приключения, той е принуден да преодолява най-различни пречки и да се измъква от безнадеждни ситуации, които разни специални служби му устройват. Той няма дипломатически паспорт. Ако загази, консулът няма да дойде да го спаси. Държавата няма да се намеси. Той е извън закона. Действа сам и няма на кого да разчита.

Хачо попада в разузнаването в годината, когато завършва ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Личните му качества, богатата култура и езиците, които знае, го правят подходящ за нелегален разузнавач. Известният разузнавач Димитър Вандов, който по това време работи в най-дълбоко засекретения отдел на външното разузнаване, започва проучването му с всички средства, с които ДС разполага. Налага се да отиде в Нови Пазар, където е преминало детството и юношеството на Хачо. Отзивите за него са повече от положителни. От регистрите на общината научава, че Хачо е извънбрачно дете. Роден е в София на 20 януари 1932 г. от майка чужда гражданка, тогава едва 18-годишна. Тя живее у нас, след като родителите й – фалирали фабриканти – се преселват в България. Хачо е роден с името Имре Соколов и когато е само на двайсет дни, го осиновява семейство Бояджиян. Този факт го прави още по-подходящ за нелегален разузнавач, защото по линия на родната си майка има право на чуждо гражданство и чужд задграничен паспорт. По-късно Вандов установява и кой е бащата на Хачо. Оказва се, че това е известен български спортист – Димитър Соколов, републикански и балкански шампион по автомобилизъм и мотоциклетизъм през 30-те години на XX век.

Още при първата си среща с Хачо Вандов му говори откровено, ясно и конкретно. Казва му, че подробно го е проучил и че има всички качества да стане нелегален разузнавач. Обяснява му и в коя страна възнамеряват да го изпратят. Посочва му също, че семейство Бояджиян, които са го отгледали, не са рождените му родители. Назовава имената на истинските му майка и баща и обещава да го запознае с тях. По-късно такава среща наистина е уредена. Казва му също, че може да получи гражданството на майка си и да вземе чужд задграничен паспорт, който да използва.

По законите на конспирацията нелегалите не трябва да влизат в сградата на разузнаването, за да не бъдат разкрити дори от колегите, затова Вандов му осигурява тайна квартира, където го подготвя за нелегален разузнавач.

Подготовката продължава три години. През това време Хачо изучава страната, чийто паспорт ще притежава, и държавата, където ще разузнава. Подробно се запознава с „легендата” на новата си самоличност, с официалните мотиви за пребиваването си във въпросната страна, чието име Вандов не разкрива по обясними причини. Хачо усвоява и основните тънкости на работата – как се създават връзки с интересни лица, как се вербуват агенти, и то главно под „чужд флаг”, как се организира връзка с Центъра и т.н. Специалисти го подготвят по радиовръзка, микрофотография и тайникови операции. В подготовката му има и много часове за овладяване на чужди езици.

За междинна страна по извеждането му е използвана Австрия. Няколко пъти го командироват във Виена вече с новата самоличност и чуждия паспорт. Задачата му е да установи делови контакти с фирми, от които ще получава стоки за своя бизнес в страната, където ще разузнава. Дават му и пари, които той внася във виенска банка. С тях трябва да развива бизнеса си и да посреща оперативните и личните си нужди.

Когато подготовката му вече е завършена, го изпращат в „тила на врага”, където много бързо се ориентира в обстановката, устройва се съобразно легендата, че е бизнесмен, и започва активна разузнавателна дейност. В тази страна той работи четири години. След това го прехвърлят във втора натовска държава, където при нелегални условия работи още четири години. И в двете държави е много активен, настъпателен, дисциплиниран, точен и ефективен, бързо създава подходящи връзки, точно оценява кои от тях могат да бъдат вербувани и кои могат да бъдат използвани „на тъмно”. Успява да привлече няколко ценни агенти и получава от тях строго секретна информация.