ОТ ТОМАС АХЧИЯН
Собствените ни действия са двигател на нашето ежедневие и живот. Те предопределят посоката, по която ще поемем сутрин рано или в кое заведение ще пием биричка след работно време. Всичко това се управлява от логиката, а тя от своя страна изгражда единство между решенията и последствията от тях. В случай, че липсва логика и най-големите умове не биха били това, което са. Пример за липсата на гореспоменатото е премиерната лента „Тайния живот на Уолтър Мити”.
Във филма ще проследите историята на Уолтър Мити, който работи като фоторедактор на известно списание. Интересното в характера му е, че периодично сякаш се изключва от реалния свят и преминава в свой. Изключително странен за всеки друг, но за него сякаш реален. В един момент се оказва, че Мити и негова колежка, към която не е безразличен са на път да загубят работата си, той трябва да се впусне в приключение при това истинско и реално.
Преди всичко бих искал да поясня, че лентата със сигурност има смисъл, който най-вероятно е дълбок и силен, но неговото проявление и разбиране или са скрити прекалено дълбоко или от идеята до реализацията на лентата всичко се е размило напълно. Другият вариант е да гледам прекалено повърхностно на филма и да не мога да вникна в него, но според това, което видях на екрана този вариант ме съмнява.
Не видях особено логично развитие в историята, която се разкрива на екрана. Всичко ми изглеждаше така сякаш е сглобени клипчета, в които участва главния герой. Комедията лично за мен е дразнеща заради плоския си хумор. Шегите са изтъркани до болка, но и в допълнение на това не успяват дори да разсмеят. Всъщност за да бъда честен, трябва да призная, че има два или максимум три момента, в които се появи усмивка на лицето ми, но за смях не може и да става дума.
Всичко е сякаш на откъси, които се сглобени. Много прилича на пъзел, който е сглобен от три различни такива. Бен Стилър е перфектен в известната поредица за запознанства с всякакви роднини, но тук е еднообразен и образът, в който влиза е познат до болка от всички негови филми. Казаното до тук не е единственото, което отегчава, но и абсурда на изкривените до невероятни висини ситуации и „перипетии” през, които преминава г-н Мити. Най-изнервящи в целия този абсурд бяха моментите, в които г-н Мити изпадаше в своите странни състояния, бягайки от реалността. В тях нямаше дори и малко чар, за да могат да изместят съжалението от гледането на лентата след 15-тата минута.
Най-добрата част от лентата не нейният край, но не само заради края на мъчението, но и заради заряда, който притежава. Ако имаше възможност филма да се продължителност само петнадесет минути и това бяха те, то със сигурност щеше да бъде номиниран за някоя престижна награда. Всичко останало от лентата със сигурност може да обере златните малинки.
Отново споделям мнението си, че този филм е грешка и просто не трябва да се появява по екраните, но е вече късно. Единственото, което можете да направите е да се спасите, подминавайки го. Ако все пак решите да му се „насладите”, то със сигурност в края ще разберете колко е издръжлива нервната Ви система.
