ИК БАРД представя „Тайната съпруга“ от Джил Пол

Руска велика княгиня и английска журналистка,
свързани чрез една от най-големите световни мистерии…

 Две жени. Една история. Любов, прекосяваща вековете!

1914

Русия е на ръба на разрухата, а Романови са изправени пред ужасяващата несигурност на бъдещето. Великата княгиня Татяна се влюбва в кавалерийския офицер Дмитрий Малама, но настъпва катастрофален обрат, който поставя голямата им любов и живота им в смъртна опасност…

 2016

 Кити намира утеха в отдалеченото, запустяло бунгало на прадядо си в Америка, след като драматично разкритие я подтиква да избяга от дома си в Лондон. Там, на брега на езерото Аканеби, тя намира медальон със скъпоценни камъни, който ще я отведе по следите на отдавна погребана семейна тайна…

Магична, вълнуваща и красиво написана, „Тайната съпруга“ се превръща в естествена пресечна точка на два века, в която миналото се преплита с настоящето в незабравима история за любов, загуба и сила на духа.

Съвършеният избор за почитателите на Кейт Мортън и Дина Джеферис.

ОТКЪС

Пролог

Езерото Аканеби, щата Ню Йорк,

19 юли 2016

Бяха изминали двайсет и девет часа, откакто Кити Фишер напусна съпруга си, през което време бе пропътувала почти шест хиляди километра. Според списанието в самолета разстоянието между Лондон и Ню Йорк беше 5570 километра, а пък таблото в наетата кола показваше, че след като напусна летището бе изминала 405 километра. Цял океан и половин щат я деляха от Том. Очакваше да е разстроена, вместо това усети истинско равнодушие.

В Англия вече наближаваше четири и половина, бе неделя следобед и тя се зачуди какво ли прави Том. После, като си го представи как се мотае из къщата по шорти и тениска, се намръщи. Колко ли време щеше да мине преди да се досети, че жена му е отлетяла за Америка да търси бунгалото край езерото, което бе наследила от прадядо си?

Специално се постара да не оставя никакви следи след себе си, за да не научи адреса ѝ. Нека малко се поизпоти. Заслужаваше го, заради изневярата си. Думата я накара да потръпне и в главата ѝ неволно изникна съобщението на телефона му. Още беше в шок. Всичко изглеждаше нереално. „Спри да мислиш за това!“

Гласът от навигационната система прозвуча успокоително и уверено:

„След сто и осемдесет метра завийте наляво по Биг Брук Роуд“. Стана ѝ приятно някой да ѝ казва какво да прави. Тъкмо от това се нуждаеше, когато целият ѝ живот се разпадаше. След няколко минути жената-глас изглежда се обърка: „Достигнахте крайната дестинация“, съобщи тя, но Кити виждаше само гъста гора от двете страни на пътя. Продължи напред, а гласът настойчиво ѝ нареди: „Обърнете посоката“.

Кити слезе от колата, за да огледа наоколо. Между сплетените клони на дърветата забеляза пътека, обрасла с трева до кръста. Погледна картата, изпратена ѝ с документите за собственост на бунгалото, и реши, че това трябва да е мястото. Ако навлезеше с колата, клоните щяха да надраскат боята, затова реши да тръгне пеш, проправяйки си път с ръце през гъсталака. Посрещнаха я рояк насекоми и силно ухание на влажна зеленина, като от окосена трева след дъжд. След още няколко крачки зърна металносивата повърхност на езерото Аканеби, по която танцуваха проблясъци светлина. Когато достигна брега, спря и се огледа, после пак сведе поглед към картата. Бунгалото трябваше да е някъде там.

И тогава, на около четиристотин метра, забеляза една купчина, превзета от пълзящи растения. От трийсет години никой не бе живял там и Кити очакваше да завари само развалини. Вместо това гората сякаш грижовно бе обгърнала постройката в пашкул, за да я предпази от външни влияния. Бурени пълзяха около основата, провираха се навътре през изпочупените прозорци и се стелеха по покрива като плащ. Входната врата едва се забелязваше през гъстата, преплетена зеленина. Но местоположението на бунгалото, сгушено на малко възвишение само на няколко метра от каменистия бряг, беше зашеметяващо.

Тя се приближи, за да го огледа отблизо. Малък кей, който някога се бе простирал над водите на езерото, отдавна се бе разпаднал и от него бяха останали само няколко самотни дървени пилона. Стволът на младо дърво, поникнало изпод верандата, бе избушил дъските и стърчеше между стъпалата, а плъзналите му преплетени корени приличаха на змийско гнездо. Но покривът от гофрирана стоманена ламарина изглеждаше непокътнат и предпазваше стените. „Бетонови основи“, каза си тя.

Кити се примъкна и се изкачи на верандата, от чийто покрив висяха ръждясали вериги и подсказваха, че някога там е имало люлка. Тя си представи прадядо си, седнал на нея, зареял поглед в красивата панорама напред, може би с бира в ръка. Разбута сплетената растителност, за да се добере до вратата, и откри, че не е заключена. Вътре беше мрачно и миришеше на плесен, на мокра, гъбясала стара дървесина. Рояци прашинки танцуваха на светлината, процеждаща се през капаците на прозорците. Когато очите ѝ привикнаха към сумрака, Кити установи, че се намира в голямо помещение с ръждясала печка, старо метално легло с плесенясал дюшек, дървено бюро и камари боклуци навсякъде: пожълтели вестници, стари консервни кутии и чифт овехтели гумени галоши.

Тя внимателно прекоси стаята. Видя врата към баня с вана на ръждиви петна, мивка и тоалетна. Самотната четка за бръснене на полицата бе омотана с паяжина. За нейно учудване, когато дръпна ръчката, в тоалетната потече вода, а след кратко свистене от чешмата шурна тъмна струя. Предположи, че сигурно са свързани към водоизточник на хълма отзад и че има подземна септична яма, която трийсет години не е била почиствана.

Върна се в голямото помещение и реши да обиколи, за да провери състоянието на стените и тавана. За щастие подът изглеждаше стабилен. Помисли си, че би могла да пренощува там, ако изчисти боклуците и окастри джунглата, за да си осигури свеж въздух.

Излезе на верандата и се захласна по гледката. Две сребристи брези се извисяваха между бунгалото и брега, плискан от малки вълни. Не се виждаше никаква следа от човешко присъствие; отсрещният бряг, на около километър и половина, тънеше в гъста растителност. Бяха само тя, дърветата и езерото, и усещането беше неописуемо.

Кити се върна до колата за багажа си и помъкна чантите по пътеката, оставяйки диря от стъпкана трева. Изяде сандвича с осолено говеждо и кисели краставички, който бе купила на летището, изпи кенчето „Севън ъп“, измъкна здравите платнени ръкавици и се залови да скубе пълзящите буренаци, задушаващи бунгалото. Мина ѝ през ума, че вече го чувстваше като свое. Влюбваше се в това място.

Разпозна едно от растенията – онова, което в гимназията тайно си лепяха по гърбовете. От друго се разлетяха спори, които раздразниха гърлото ѝ. Внимаваше листата на плевелите да не докосват кожата ѝ, защото беше чувала, че в Америка имат отровен бръшлян, макар да не знаеше как изглежда. Рояк дребни черни мушици полетяха във въздуха и бяха отнесени от бриза. Кити работеше с яростна решимост, с надежда, че изтощението ще заглуши паническите мисли, които се надигаха в съзнанието ѝ. „Не мисли за Том. Спри да мислиш за него.“ Беше си взела мобилния телефон и лаптопа по силата на инерцията на двайсет и първи век, но и двете устройства си стояха изключени. Не би понесла да слуша извиненията и оправданията му, изобщо не искаше да има нищо общо с това.

След като изскуба по-голямата част от растителността наоколо, установи, че овехтялата дървена облицовка правеше бунгалото да изглежда като органична част от пейзажа. Стаята, макар и единствена, беше доста голяма – приблизително шест метра дълга, с прозорци от всички страни, а на покрива стърчеше малък комин. Тя влезе вътре и събра боклуците в плътни найлонови чували, които бе донесла, като току се спираше да прочете някое заглавие от пожълтелите вестници: авария в ядрената електроцентрала в Чернобил, Русия; експлозия на космическия кораб „Челинджър“. Пружината на леглото отдавна беше провиснала, затова я извлече навън и реши да се заеме с нея по-нататък, после разгъна спалния чувал, който предвидливо бе взела, и го разположи в единия ъгъл.

Приключи, когато слънцето се снишаваше над езерото, птиците мощно пееха в захлас в последен прилив на енергия за деня. Тя приседна на верандата и се заслуша. Обади се американски козодой. Никой не можеше да сбърка флиртаджийското му подсвирване. Прилепи се стрелваха наоколо като сенки, а от далечината долиташе жабешки хор.

Внезапно погледът ѝ беше привлечен от нещо проблясващо в корените на дървото, което зърна между процепите на разнебитените дървени стъпала. Легна по корем и провря ръка, за да го хване, и се изненада от тежестта на предмета. Измъкна го и видя златен овал, дълъг около два сантиметра, обсипан с разноцветни скъпоценни камъни – син, розов и златист – положени сред филигран от златни стръкчета като увивни растения. Изглеждаше скъп. На задната страна личеше надпис, поизтъркан от годините. В най-горния му край имаше дупка и тя предположи, че е бил носен на синджир. Някой трябва тежко да е преживял загубата на толкова скъп медальон. Никога не бе виждала подобен накит.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

59 − 54 =