Маршъл Зайглер никога не се е интересувал от процъфтяващата художествена галерия на баща си. До деня, в който научава, че Оуeн Зайглер е затънал в дългове и трябва да се раздели с делото на живота си. Скоро след това уважаваният галерист е брутално убит, а Маршъл открива, че баща му не е бил такъв, за какъвто се е представял. В бясна надпревара със сериен убиец Маршъл трябва да проникне в затворения свят на търговията с картини и да разбули вековна тайна. Невероятни перипетии и опасности ще го отведат до шокиращо разкритие. Дали ще успее да победи убиеца? На кого може да се довери? Ще посмее ли в името на справедливостта да срине репутацията на един от най-великите художници на всички времена?
Александра Конър е британска художничка и писателка. Била е и фотомодел, кино мениджър и личен асистент на световно известен сърдечен хирург.
Работила е и в художествена галерия на Бонт Стрийт. Член е на кралското общество за изкуствата. Автор на исторически романи и изследвания.
Александра Конър прекарва дълги години в изучаване на техниките на рисуване на Старите Майстори на четката.Взимайки уроци от много добри художници и специалисти реставратори тя усвоява техники за рисуване използвани през 15 век. Тези знания и умения тя успешно прилага в своите собствени работи. В много от нейните портрети като основа тя използва яйчна темпера, която придава лъчезарност. Върху тази основа тя прилага наслояване на маслен пигмент за блясък и подчертаване на цвета и истинността на изображението.
Александра Конър е била много окуражавана от италианския художник Пиетро Анигони. Един цитат от негово писмо до нея винаги я е вдъхновявало: ”Невероятно е това, което успяваш да постигнеш. Продължавай напред и работи усилено.”
По поръчка на Кралската Шекспирова Компания Александра Конър рисува портрети на забележителни актьори като: Кенет Брана, Брайън Блеса, Антъни Шер, Франк Мидълмас, Кен Дод и други. Портретите са изложени в Кралският Шекспиров театър и Кралската художествена галерия.
Портретите на Александра Конър са познати и оценени в Европа, САЩ и Япония.
Много статии за Алекс Конър и нейните художествени произведения като картини, исторически романи, трилъри са написани в „Times”, “Telegraph”, “Observer”, “Le Figaro” и ”La Sicilia”.
Алекс Конър е била винаги очарована и завладяна от тъмната страна на историята на изкуството, от разкриването на досега неизвестни факти и непубликувани любопитни исторически истории. Поради което, романите и обединяват живи съвременни истории с исторически факти – много от които са оставали скрити през годините. Тази симбиоза на минало и настояще правят романите на Алекс Конър забележителни, уникални и вдъхновяващи.
ОТКЪС ОТ „ТАЙНАТА НА РЕМБРАНД“:
Амстердам
Тялото му бе превито, коленете – свити, а главата – потънала в гърлото на тоалетната чиния. Смъкнати панталони, кръв, стичаща се между бутовете, следи от силни натъртвания по горната част на месестите бедра. На пода, до подпухналото му дясно коляно, лежеше четка за тоалетна с окървавена дръжка. По долната част на гърба му имаше множество следи от порязвания, а по кожата на скротума – следи от изгаряне. Макар главата да бе напъхана в тоалетната, вратът бе отвън и по него ясно личаха следи от пръсти. Китките му бяха завързани с канап, който се използва за окачване на картини.
Беше умрял много бавно. Беше положил отчаяни усилия да освободи китките си и канапът се бе врязал дълбоко в плътта, на места почти до костите. Многократно бяха напъхвали главата му в пълната с вода тоалетна, после я бяха издърпвали навън и отново я бяха потапяли. Когато накрая водата бе проникнала в дробовете, тялото му бе реагирало и по ъглите на устата му се бе събрала разпенена слюнка. Доста по-късно тя се бе изляла от мъртвото тяло, образувайки бяла мъртвешка пяна. Водното налягане бе разтворило широко очите му, а ирисите след няколко часа се бяха превърнали в мътни дискове, взрени сляпо в дъното на тоалетната.
Убиецът се бе постарал тази смърт да ужаси не само хората, които щяха да намерят тялото на Стефан ван дер Хелде, но и неговите сътрудници и бизнес партньори. Чрез содомията бяха извадили на показ прикритата му хомосексуалност, бяха унижили и дискредитирали един от най-големите експерти в бизнеса с произведения на изкуството. Но не бе само това. Имаше и друга причина, поради която смъртта на Стефан ван дер Хелде щеше да се помни дълго. Когато направиха аутопсия на мъртвото му тяло, патологът откри в стомаха му камъни. Явно в продължение на няколко часа го бяха принуждавали да поглъща късчета чакъл – едно подир друго, всяко по-голямо от предишното, докато се е задавил. Бяха го принуждавали да ги поглъща дори и след като е получил спазми на хранопровода, гърлото му на места бе издрано от тях.
В стомаха на Стефан ван дер Хелде намериха двадесет камъчета. Намериха водата, която го бе удавила, и двадесетте камъчета. Патологът нямаше представа какво означават те. Полицията – също. Докато разберат, светът се сгромоляса в рецесия, аукционните къщи губеха цели състояния от свиването на продажбите, фалираха дилъри и посредници, изискваха се лоши дългове и се търсеше отплата за отдавнашни услуги. След година на несигурен и клаустрофобичен възход бизнесът с предмети на изкуството навлезе в депресия, каквато никой не бе предвидил и за която никой не се бе подготвил. Иззад елегантните фасади и лъскавите репутации започна да прозира продажният корумпиран търбух на арт бизнеса. За броени месеци финансовият колапс на пазара бе съпроводен от морална разруха, от която никой не остана незасегнат. А после умряха още четирима търговци.
Някои биха нарекли това прочистване.
Лондон
В наши дни
Албъмарл Стрийт се крие дълбоко в сърцето на големия град, в плетеницата, заобикаляща артерията „Пикадили“. Всяка сграда на тази улица се различава от останалите – витрините на някои магазини греят с позлатени надписи на модерни фирми, а портиери с черни погребални костюми отварят вратите им с еднаква почтителност пред туристи и съпруги на руски олигарси. Други магазини са там от векове – потънали в праха на снобизма, те привличат погледа на минувачите с изработени по поръчка обувки или ръчно свити пури. Там, сгушена между табелите на кралските доставчици и сините като яйце на червеношийка кутии на „Тифани“, се намира галерия „Зайглер“.
Тя бе отворила врати през 1845 година, без да привлече ничие внимание. Няколко пъти минавала в други ръце и затворила за кратко по време на Втората световна война. Изоставена и с разсъблечени от платната стени, тя продължила да се бори докрай, докато горният етаж останал празен. Но наемите били много високи, а хазяинът – твърде алчен. В разгара на войната в галерията избухнал подозрителен пожар. Според някои той бил причинен от скитник, потърсил там приют и заспал с незагасена цигара. Само дето никой не намерил нито угарка, нито самия скитник. А скоро след това се случило нещо наистина странно. В задната част на галерията, скрито сред купчина празни сандъци, било намерено тяло на мъртъв войник – отпускар. Войникът нямал документи, нито опознавателна значка, и останал неизвестен, а убийството му – неразкрито. Смъртта на безименния войник покрила галерията с плаща на тайнствеността и ù донесла славата на обитаван от духове дом. За нея тръгнали слухове.
През 1947 г. галерията била отворена отново от поляк на име Корсовски. Принуден да напусне Варшава, изоставяйки семейството и богатствата си, той се опитвал да си създаде име в Лондон. В своята страна бил доста известен, но в суровите години след войната не успял да постигне значим успех на новото място. Наложило му се да продава евтини репродукции, за да плаща наема. Скоро стигнал дотам да търси всякакви източници на средства и с настъпването на 1949 година бил принуден да напусне. Последвали го двама други търговци, също без особен успех, и постепенно галерията придобила славата на урочасана. Докато съседите ù процъфтявали, тя запустяла. Имала само един кратък успешен период, и то като кафене. Скоро обаче звънтенето на посуда и глъчката затихнали и мандалото на вратите на галерията отново паднало.
И така до едно мразовито утро през 1963 г., когато млад мъж, минаващ по „Албъмарл“, спрял пред надписа „Продава се“ на витрината ù. Заинтригуван, Оуен Зайглер се навел и надникнал вътре. Единственото, което успял да види, бил пуст интериор със стълба в единия край и тавански прозорец в дъното. Натиснал дръжката на вратата, но тя била заключена. Тогава отстъпил назад – почти под колелата на минаващ автомобил, – за да погледне към горния етаж. Прозорците не издавали нищо, но Оуен се почувствал привлечен от нещо в къщата, без да може да определи точно какво. Натиснал отново дръжката на вратата и чак тогава забелязал бележката с името и адреса на агенцията за недвижими имоти.
Следобед посетил господата Лайтън и Голдторн, за да научи подробности за галерията. Надушили потенциален купувач за имота, който считали за безнадежден, те се постарали да разпалят интереса му. Всъщност г-н Лайтън веднага закарал Оуен до галерията, отключил вратата и поканил перспективния клиент вътре. Кратък сондиращ разговор информирал г-н Лайтън, че Оуен произлиза от сериозно семейство и че баща му е търговец в Ист Енд[1]. Това, което Оуен не казал на г-н Лайтън, било, че Невил Зайглер не е търговец на изящни изкуства, а на различни „колекционерски предмети“. Евреин, дошъл в Лондон преди войната; евреин, научил бизнеса по трудния начин. Но и евреин, достатъчно умен да развие нюх към продаваемото, а после и към истински ценното. През годините Невил култивирал у сина си невероятна амбиция. Водил Оуен на Бонд Стрийт и Корк Стрийт, показвал му галериите и му внушавал, че един ден сред съцветието от култура и пари трябва да разцъфти една галерия „Зайглер“. С жестока упоритост, която би могла да обезсърчи друго дете, Оуен успял да превърне естественото си умение да оценява в майсторство. Дългите часове труд на Невил в Ист Eнд позволили на Оуен да получи университетско образование – нещо, за което синът богато се отплатил след време.
Когато се появил на арената на света на изкуствата, Оуен Зайглер бил умен, вещ и уверен в себе си. Можел да мине за възпитаник на елитен университет, естествен наследник на кариера в областта на културата. Вродените му заложби разкривали пред него неограничени възможности за развитие и успех. Но това, което хората не познавали, била другата страна на Оуен Зайглер. Страната, наследена от бащата евреин, заедно с безценната проницателност за бизнеса.
Окуражаван от овдовелия Невил, познаващ добре състоянията, натрупани в света на изкуството, Оуен бил напътстван да мълчи за произхода си и да се изкачва нагоре.
– Ти си стъпил в двата лагера – казвал му Невил. – Имаш знания и за културата, и за уличните трикове. Използвай ги. И не забравяй – на върха има много свободно място.
Г-н Лайтън, естествено, не знаел нищо за това, но бил впечатлен, когато Оуен се появил на следващия ден. Бил проучил трънливия път, изминат от предишните наематели на галерията, знаел за злокобната ù репутация и използвал това знание като аргумент в сделката. Накратко, след две седмици Оуен вече бил собственик на галерия. А само след още една седмица тя била боядисана отвътре, горният етаж – обзаведен, а отпред имало нов надпис.
Така се родила галерията „Зайглер“. Оуен успял да направи официалното откриване още през същата мразовита зима. Съседите дошли да позяпат и да злословят. Някои предричали поредната катастрофа, но дилърите от Довър Стрийт и Бонд Стрийт осъзнали, само минути след като прекрачили прага, че се е появил техен съперник. Пазарът по онова време бил наводнен от френски платна, импресионистите и фриволните селски сцени можели да се видят навсякъде и повторенията им били направо отегчителни. Затова Оуен решил да избере друг профил – холандските майстори. Не гръмки имена като Рембранд или Вермеер – не можел да си позволи техните цени, – но някои техни по-малко прославени ученици, а също така и живи художници.
