Добре дошли в „Градина „Крисмъс Трий“ – спирка номер 3 в поредицата на сладкодумната разказвачка Гилмор за града на мечтатели, в който любовта разцъфва на най-неочакваните места.

В тази зимна приказка с дъх на джинджифилови курабийки намусеното градско момиче среща лъчезарното момче в малкия град – а останалото е история, която стопля сърцето като запалена домашна камина.

Кира Норт мрази Коледа и не го крие. По ирония на съдбата обаче след една недообмислена покупка на имот в Дрийм Харбър младата жена се оказва собственичка на къща с изоставена градина за… коледни елхи.

На всичкото отгоре отоплението не работи и новият дом на Кира заплашва да се превърне в същинско замръзнало кралство. А понеже тези беди явно не стигат – тя трябва да се разправя и с един мъж, който разхожда кучетата си в градината ѝ!

Натрапникът е Бенет Елис – чаровният брат на слънчевата Джийни от „Кафене „Пъмпкин Спайс“. Услужливият Бен предлага да помогне с къщата, а Кира няма друг избор освен да приеме.

Тя е ледена скулптура, а той е уютно домашно огнище. Но няколко чаши горещ шоколад, една градска мистерия и една снежна буря, в която се оказват заседнали, ще накарат противоположните им характери да затанцуват заедно. И да осъзнаят, че най-голямото коледно чудо се крие там, където най-малко очакват.

Пъстра като коледна елха, „Градина „Крисмъс Трий“ е история в стила на чаровните филми на Hallmark, но поръсена със забавните и пиперливи подправки, от която всяка романтична комедия се нуждае.

Лори Гилмор за пореден път доказва, че уютната атмосфера и вълнуващите описания на малкия град са нейната запазена марка. А „Градина „Крисмъс Трий“ е коледен дар, който да сложите под елхата и да приютите в сърцето си този празничен сезон.

Из „Градина „Крисмъс Трий“
от Лори Гилмор

ГЛАВА ПЪРВА

Кира Норт мразеше Коледа. Крайно неприятно с оглед на обстоятелството, че в момента беше горда собственичка на градина за коледни елхи в прекрасно, сякаш излязло от картичка градче, с жители, които явно не можеха да схванат намека и да я оставят на спокойствие.

Тя затвори вратата след последния си посетител и въздъхна ядосано. Някакъв тип на име Джордж, който ѝ беше оставил коледни джинджифилови сладки от пекарната в града като безплатна мостра заедно с визитка и доста намеци за възможности за съвместен бизнес. Той беше третият за този уикенд.

Вчера заместник-кметът Минди Уолш се беше отбила от името на градския съвет, за да ѝ връчи листовка за ежегодното запалване на светлините на градската елха следващата седмица. Кира вече беше видяла половин милион такива всеки път, когато ходеше до града за храна. Тази сутрин пък дойде цяло семейство с облечени в еднакви коледни пуловери деца, които попитаха дали могат да си отсекат елха. Кира ги отпрати с отказ и се престори, че не е видяла сълзите в очите на децата.

Всичко това беше малко прекалено. Тя седна на пода, опря гръб на вратата и разкъса червено-зеления целофан, в който бяха опаковани бисквитките, взе си една с формата на Дядо Коледа и отхапа главата му. За съжаление, беше зашеметяващо вкусен, истинско блаженство с дъх на индийско орехче и канела. Проклетник такъв!

Докато довършваше Дядо Коледа хапка по хапка, по гърба ѝ премина студ. Вратата беше ледена. Подът беше леден. Цялата разнебитена стара къща, в която се беше нанесла преди три месеца, беше ледена. Кира облегна глава назад на вратата с лек удар и се опита да си внуши, че всичко е наред. И то наистина беше. Просто щеше да си сложи още един пуловер, въпреки че вече беше облякла два. Беше си обула и чифт дебели чорапи. Случва се човек понякога да носи у дома си и шапка, нали?

Старият радиатор до вратата сякаш изстена в знак на признато поражение.

Така. Беше време Кира да се изправи. Да се изправи и да се върне към работата си, защото „кокетната къща“ в имота, който беше купила без оглед на място, всъщност се оказа порутена и стара с отоплителна система на последни издихания. „Декарите живописна земеделска земя“ в действителност се оказаха любима за местните хора, но изоставена на произвола на съдбата градина за коледни елхи. Кира се беше заклела да не я отваря отново, но обстоятелствата налагаха да го направи, за да си осигури приходи, с които да направи ремонт. Тя беше вложила в покупката всички пари, с които разполагаше.

Ако искаше да преживее зимата и да не бъде открита замръзнала до смърт от някой добронамерен любопитен съсед, Кира трябваше да се заеме с ремонта. И то бързо. Беше неделя след Деня на благодарността и ако се съдеше по семейството, което беше разочаровала тази сутрин, хората вече бяха в настроение за украсяване на коледни елхи.

Кира мина покрай дивана, взе от него едно одеяло и отиде до старата трапезарна маса, където беше сложила лаптопа си. Тя ѝ беше наследство от предишните собственици, които бяха оставили и много други вещи, предимно боклуци. Кира непрекъснато откриваше стари писма, натикани по всевъзможни места, но така и не си направи труда да ги отвори. Масата обаче беше хубава и се вписваше добре в естетиката на къщата.

Кира отвори компютъра си и установи, че все още нямаше уай-фай. Интернет връзката спря при прекъсването на тока миналата седмица и оттогава не работеше.

По дяволите.

Как можеше да наеме хора, да направи уебсайт и да създаде профили в социалните мрежи за това място без уай-фай и със страшно ненадеждна мобилна връзка? И то само за два дни? Кира се стовари на най-близкия стол и положи усилие да не заплаче. Ако се стигнеше дотам, сълзите сигурно щяха да замръзнат на лицето ѝ. Тя ги преглътна и се опита да не мисли колко жалка изглежда в момента, увита в износена завивка, с няколко слоя дрехи върху себе си и нос, зачервен от студ и плач.

Не трябваше да става така.

Преди всичко тя не трябваше да е сама. Сестра ѝ трябваше да дойде и да е тук заедно нея. Те бяха като две половини от едно цяло. Сестра ѝ беше много по-компетентната, разумна и уравновесена половина. Нейната близначка и най-добра приятелка от раждането ѝ насам. Клоуи никога не би купила това място просто така. Клоуи никога не би се съгласила на покупка без посещение и оглед на място. Клоуи щеше да задава въпроси, като например „Защо искаш да живееш в земеделски имот в Нова Англия, въпреки че нямаш понятие от земеделие, не можеш да готвиш и всъщност не си способна да свършиш каквото и да било сама?“. Въпроси, на които Кира нямаше желание да отговаря.

Защото целият този план беше не толкова прищявка, колкото отчаян опит да започне отначало. Да избяга колкото се може по-далеч от стария си живот, от старото си аз. Не беше прищявка, а по-скоро радикално преосмисляне на това коя иска да бъде.

Клоуи обаче я изостави, избяга и се омъжи. И се премести да живее в Дания. Дания! От всички други възможни места по света. И какво трябваше да направи човек като Кира, след като нейната сродна душа, нейната половинка си беше намерила друга половинка?

Тогава Кира започна да прекарва много време в социалните медии, където четеше предимно колко хубав е животът на земеделците, и реши, че е способна да се справи, и използва парите от доверителния си фонд, за да си купи този имот… и да си съсипе живота. Добре де, този план може и донякъде да е бил прищявка…

И ето че сега Кира беше сама. Нещастна и сама. И освен всичко друго ѝ беше ужасно студено.

Тя избърса страните на лицето си с опакото на ръката си. Това беше нелепо. Кира трябваше да предприеме нещо, иначе наистина можеше да завърши живота си замръзнала в собственото си легло. Тя напъха в устата си още една бисквитка, за да се подкрепи, взе телефона си, уви се още по-плътно с одеялото и се отправи към задната врата. Там тя обу новите си ботуши и излезе от къщата. Стори ѝ се, че навън е по-топло, отколкото вътре. Слънцето в края на ноември не грееше силно, но все пак се усещаше.

Ако искаше да оцелее, щеше да се наложи да свикне със зимните условия на север. Все още не беше паднала дори снежинка, а Кира се чувстваше ужасно неподготвена. Температурата в Джорджия рядко падаше под десет градуса, особено през деня. Тук сега беше не повече от нула.

Кира се беше прецакала здраво.

Не, сега не беше време за сълзи. Техният ред щеше да дойде по-късно, когато се сгуши в одеялата в леглото, а не тук, в задния двор, където всеки жител на Дрийм Харбър можеше да се появи и да я види.

Кира вдигна телефона си нагоре и започна да се разхожда измежду дърветата точно зад малкия двор. Ако стигнеше достатъчно далеч, със сигурност щеше да хване някакъв сигнал. Можеше да отиде и в града и да работи в библиотеката или в онова кафене, което всички явно обожаваха, но това означаваше да се покаже пред хора. Нещо, на което не се чувстваше способна в сегашното си състояние на психически срив. Ето защо не ѝ оставаше друго, освен да се скита из полетата, облечена с карирано долнище на пижама, излинели стари пуловери и увита в прокъсана завивка.

Дръвчетата се простираха в спретнати редици пред нея. Те бяха с различна височина – някои стигаха едва до кръста ѝ, а други бяха доста по-високи от нея. За щастие, липсата на стопанин през последните няколко години не им се беше отразила. Дръвчетата имаха нужда от известно подрязване и оформяне, но общото им състояние беше добро. Плевнята обаче беше пред срутване, а къщата трябваше да се ремонтира основно.