Когато дебютният ти роман се превърне в световен бестселър със закупени права за екранизация, завладял читателския клуб на Рийз Уидърспун и класациите на „Гудрийдс“, „Ню Йорк Таймс“, „Ел Ей Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“, напрежението, че продължението му няма как да достигне същия успех, би могло да те съсипе. Би могло да съсипе почти всеки писател. Но не и Алка Джоши.
Авторката разказва, че преди винаги се е дивяла на умението на писателите да карат герои да оживяват на страниците на романите им. „Петдесет години по-късно – казва тя, – седя с лаптоп в скута и описвам сцена между двама герои, когато Малик, находчивият помощник на Лакшми от „Изрисувано с къна“, ми споделя, че иска да разкаже историята си. Той вече не е на осем, а на двайсет години. Известно време не му обръщам внимание, но той е настоятелен и убедителен. Невероятно симпатичен и предан герой, който спечели сърцата на хиляди читатели из цял свят. В крайна сметка зарязвам проекта, по който работя, и оставям Малик да разказва. Верен на себе си, той ми споделя история, изпълнена с приключения и опасности, но и с любов към жена с уникална същност – също като Лакшми.“
В „Пазителят на тайни от Джайпур“ е изминало малко повече от десетилетие от преместването на Лакшми, Радха и Малик в Шимла и животите и на тримата са се променили и поели всеки в свое направление. Лакшми вече е омъжена за доктор Кумар и ръководи Лечебната градина в болницата „Лейди Брадли“, Радха се е преместила в Париж заедно със съпруга си Пиер, а Малик е завършил частно училище. На двайсет, той тъкмо е срещнал красивата Нимми – млада вдовица от хималайските планински племена, – когато му се налага да замине на стаж в Службата по строителството в двореца в Джайпур. В Розовия град той разбира, че почти нищо не се е променило – властта и парите все така са концентрирани у представителите на висшата класа, а дворецът все още се отплаща щедро за добре опазените си тайни. Когато откриването на кино „Роял Джуъл“ – последния важен проект на Службата – завършва трагично, обвиненията за това се отправят към най-удобните замесени. Малик обаче има много по-мрачни подозрения и се захваща с разкриването на истината зад инцидента. Младият мъж няма представа, че любимата му Нимми се е забъркала в не по-безопасно начинание, което също може да завърши фатално.
Джоши не разочарова почитателите си: втората история от поредицата е също толкова красива, атмосферна, ароматна, цветна и вълнуваща, колкото и първата. Авторката отново изпълва романа си с ярки сцени от Индия, които разкриват едновременно екзотичната ѝ красота, но и бедността и все така властващата класова структура.
Изглежда покоряващото умение на Джоши да разказва истории и да омайва читателите си като една съвременна Шехерезада, става все по-неустоимо: цял свят вече тръпне в очакване на третата ѝ книга – The Perfumist of Paris, която се очаква да излезе в началото на 2023 г. в САЩ.
Тази история ще задоволи сетивата ви на всички нива.
Library Journal
Джоши е майстор в създаването на силни персонажи. И Нимми не прави изключение.
Booklist
*За „Изрисувано с къна“*
Пленителна от първата глава до последната страница.
Рийз Уидърспун
Възхитителен дебют… трогателна история… Джоши майсторски балансира между копнежа за самооткриване и необходимостта от семейна любов.
Publisher’s Weekly
За авторката
Родена в Джодхпур, Раджастан, Индия, Алка Джоши живее в САЩ от деветгодишна възраст. Има бакалавърска степен от университета „Станфорд“ и магистърска степен от Калифорнийския колеж по изкуствата. Преди да се захване с творческо писане, Алка движи собствена агенция за маркетинг и реклама в продължение на 30 години.
Дебютният ѝ роман „Изрисувано с къна“ се превърна в бестселър на „Ню Йорк Таймс“, „Ел Ей Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“, беше дискутиран в читателския клуб на Рийз Уидърспун и попадна в класациите на „Гудрийдс“ за най-добрите книги на 2020 г. В процес на разработване е сериал по книгата с участието на Фрида Пинто.
В инстаграм профила си @thealkajoshi и ютюб канала си, Алка интервюира вдъхновяващи писателки, редакторки и режисьорки.
Живяла е във Франция и Италия, а в момента със съпруга ѝ са се устроили на крайбрежието в Северна Калифорния.
Снимка: Garry Bailey
ОТКЪС
ПРОЛОГ
МАЛИК
Май 1969 г.
Джайпур
Вечерта на откриването е и кино „Роял Джуъл“ блести ярко като скъпоценен камък. Хиляди светлини искрят по тавана на огромното фоайе. Бели мраморни стълби, отвеждащи към горния балкон, отразяват светлината на стоте свещника по стените. Дебел аленочервен мокет приглушава звука от хиляди стъпки. А вътре в салона всяка една от хиляда и стоте тапицирани с мохер седалки е заета. Покрай стените са се наредили и много правостоящи, дошли специално за премиерата.
Това е големият ден на Рави Сингх като водещ архитект на престижния проект, възложен от махарани Латика на Джайпур. Кино „Роял Джуъл“ е доказателство за това какво може да създадат заедно съвременната изобретателност и западното образование. Рави Сингх го е проектирал по модела на кино „Пентейджъс“ в Холивуд, намиращо се на тринайсет хиляди километра оттук. За това най-важно събитие той е уредил в киното да се прожектира „Крадецът на бижута“ – филм, който всъщност излезе по екраните преди две години. Няколко седмици преди откриването Рави ми каза, че е избрал популярния филм заради асоциацията с името на киното[1] и защото в него участват двама от най-известните индийски актьори в момента. Той знае, че индийската публика е луда по киното и е свикнала да гледа многократно един и същи филм, заради което повечето киносалони сменят програмата си на няколко месеца. Така че дори жителите на Джайпур да бяха гледали филма преди две години, те пак щяха да дойдат. Освен това Рави бе уредил на тържественото откриване да присъстват звездите от филма Дев Ананд и Виджаянтимала, както и една от по-младите актриси, Дипти Капур. Пресата също е тук, за да пише за откриването на кино „Роял Джуъл“, да разкаже за членовете на висшето общество на Джайпур, накипрени в красивите си дрехи и бижута, а също и да зяпа боливудските знаменитости.
Докато оглеждам съвременната архитектура и елегантните завеси от червено кадифе, закриващи екрана, и попивам осезаемата атмосфера на очакване, изпълнила залата, аз изпитвам искрено възхищение от това, което е постигнал Рави – макар да има други неща в него, които ме притесняват.
Ману и Канта Агарвал, моите домакини, са поканени да правят компания на семейство Сингх и семейство Шарма на балкона, където са най-скъпите места в салона. Аз пък седя до семейство Агарвал като техен гост (иначе щях да съм на по-евтините места долу, по-близо до екрана; все пак съм само един незначителен обучаващ се към двореца в Джайпур). На балкона е позволено да седят и деца, но Канта е оставила своя син Ники у дома с нейната саас[2]. Когато по-рано тази вечер пристигнах в дома на семейство Агарвал, за да ги придружа на откриването на киното, видях колко съкрушен беше Ники.
– Това е събитието на века! Защо не мога да отида?! Всичките ми приятели ще бъдат там. – Лицето му беше почервеняло от гняв. На дванайсет той бе способен да зареди думите си със силно чувство за несправедливост.
Ману, както винаги спокоен насред емоционалните изблици на съпругата и сина си, отвърна:
– Всъщност, Никхил, независимостта на страната ни беше събитието на века.
– Е, аз не съм бил роден тогава, пападжи. Но сега съм тук! И не разбирам защо не мога да отида. – Той погледна към майка си с надежда да получи подкрепа.
Канта потърси погледа на съпруга си, сякаш питаше: Още колко време можем да държим сина си далеч от светски събития, на които присъстват семейство Сингх? Ники беше вече достатъчно голям, за да пита защо му е позволено да присъства на някои събития, а на други не. Канта погледна към мен, сякаш казваше: Ти какво мислиш, Малик?
Поласкан съм, че те се чувстват свободни да водят тези разговори пред мен. Аз не съм свързан с тях по роднинство, а само от факта, че бившата ми настойница Лакшми (или Шефката, както я наричам аз) е тяхна близка приятелка. Познавам семейство Агарвал от съвсем малко момче и затова съм наясно, че Ники е осиновен – макар самият той да не го знае. Давам си сметка също, че в момента, в който семейство Сингх видят тези негови необичайни за Индия синьо-зелени очи, ще си припомнят за недискретните постъпки на своя син. Искам да кажа, че Радха, сестрата на Шефката, не беше първото момиче, което бе забременяло от Рави, преди той да се ожени за Шийла. Да са наясно обаче с недостатъците на сина си е едно, но да се изправят пред резултата от тези постъпки от плът и кръв е съвсем друго. И това ще притесни и Самир, и Парвати Сингх.
В крайна сметка Ману и Канта нямаха нужда от мен за решаването на въпроса, което беше истинско облекчение. Спорът бе разрешен от майката на Ману, заета до този момент с броеницата си от сандалово дърво.
– Няма да ходиш, защото всичките ония песни и танци във филмите покваряват хората! Хайде, Ники, помогни ми. Отиваме в моя храм.
Ники изпъшка. Той беше добре възпитано дете и искане от страна на баба му не подлежеше на обсъждане.
Сега, сред оглушителните аплодисменти в кино „Роял Джуъл“, махарани Латика – четвъртата и най-млада съпруга, понастоящем вдовица на махараджата на Джайпур – се качва на сцената, за да поздрави всички любители на киното. Това е първият важен проект, който тя ръководи след смъртта на съпруга си. Махарани Латика е шефът на Ману; нито една от другите съпруги на махараджата не искала да се занимава с финансите. Ману е директор на Службата по строителството в двореца в Джайпур и ръководи проекти като този, а Шефката ме изпрати при него да изуча занаята му.
– Тази вечер празнуваме откриването на най-голямото кино, което някога е съществувало в Раджастан, кино „Роял Джуъл“. – Махарани изчаква аплодисментите да стихнат, преди да продължи. Обиците ѝ с рубини и диаманти и бродираното със злато паллу[3] на сарито от червена коприна, внос от Банарас, пръскат хиляди искри към публиката, докато тя оглежда препълнения салон с блажена усмивка на лицето. – Това е историческо събитие за Джайпур – родно място на известна по цял свят архитектура, ослепителни платове и бижута, както и, разбира се, дал батти[4] на Раджастан! – При споменаването на прочутото местно ястие тълпата избухва във възторжен смях.
Нейно Височество отдава дължимото на работата на Ману по проекта, прави комплимент на архитектите на „Сингх-Шарма“ и завършва речта си, като извиква актьорите от филма на сцената. Излизат Ананд и Виджаянтимала, а после сред свиркания и викове Ваах! Ваах! дефилира и очерталата с черен молив очите си Капур, облечена в сари с пайети. Публиката обсипва и тримата с рози, франджипани и чамели[5], както и с бурни ръкопляскания. Когато бяхме малки, Радха, сестрата на Шефката, беше по-запалена по филмите от мен. Но тази вечер дори и аз се увличам от трескавото вълнение, оглушителните аплодисмени и свиркането на публиката.
Най-после завесата на сцената се вдига и в залата става тихо. На екрана започват да текат началните надписи и обозначението за допустимата възраст. Дори рикша-валите[6] и шивачите, заели евтините места на първите редове, се смълчават.
Индийските филми са дълги почти три, а понякога и четири часа, и имат пауза в средата. По време на почивката ние излизаме от сградата – заедно с по-голямата част от публиката – и отиваме на улицата, за да се подкрепим с храна и напитки. Уличните продавачи са подготвени. Те са се подредили от двете страни на улицата пред киното. Ароматът на печени фъстъци с чили, панипури[7], лучени пакори[8] и картофени самоси[9] е нещо, на което трудно може да се устои. Купувам малки чаши с чай за всички и ги раздавам. Самир купува голяма чиния качори[10] и алу тикки[11] за цялата ни група.
Месец май е и в Джайпур вече е много горещо. В киносалона има климатична инсталация, но въздухът навън е по-свеж от миризмата на хилядата тела, притиснати едно до друго вътре в сградата. Шийла, съпругата на Рави, отказва чая и храната с оправданието, че е прекалено горещо, за да се яде. Малката ѝ дъщеричка е заспала на рамото ѝ и топлината на телцето ѝ кара Шийла да извива тяло от жега. Тя издува бузи и се приближава до сергия, която предлага ветрила кхас-кхас[12]. Капка пот се плъзва надолу по шията ѝ и изчезва в дълбокото деколте на копринената ѝ ярко-розова блуза. Насилвам се да отвърна поглед.
Парвати гордо показва четиригодишната си внучка Рита на дамите от висшето общество, които са дошли да я поздравят. „Тумхара наам батао, бети“[13] – нарежда тя.
Канта бъбри весело с приятелки. Самир и Ману приемат поздравления за работата си по киното от представители на елита на Джайпур, дошли за тържественото събитие. Оглеждам се за Рави, който беше с тях по-рано, и се чудя защо би пропуснал чудесната възможност да се озове под светлината на прожекторите. Това не е в негов стил.
Както винаги, наблюдавам и слушам – нещо, което Шефката ме научи да правя изкусно. В следващото ми писмо до нея и до Нимми в Шимла ще мога да им разкажа как посетителите в киното са оценили прическата на главната героиня или цвета на нейното сари (обзалагам се, че Нимми никога през живота си не е гледала филм!). Ще мога също да им споделя, че повечето от дамите на Джайпур биха се оженили за красивия Дев Ананд, без изобщо да се замислят.
Виждам, че Шийла се връща при нас и вее с ветрилото пред лицето си. Парвати вдига ръка, за да прибере влажни къдрици от челото на спящото бебе. Шийла гледа зад свекърва си. Изведнъж изражението ѝ става мрачно. Проследявам погледа ѝ до ъгъла на киното. В този момент забелязвам Рави, който дискретно придружава по-младата актриса, излизаща от страничната врата на сградата. Очите на Шийла се присвиват, когато съпругът ѝ и актрисата изчезват в тъмнината далече от тълпата. Знам, че там има товарна рампа, до която стоят шофьорите на махарани и на актьорите и чакат да ги отведат. Може би Рави я придружава до колата ѝ.
Чуваме звънеца, който обявява, че почивката почти свършва. Втората половина на филма ще започне всеки момент. Поглеждам часовника си. Вече е девет и половина. Момичетата на Шийла трябва да са в леглата си, но Рави е настоял цялото семейство да присъства, за да могат всички да ги видят в този тържествен момент. Сигурен съм, че Шийла не е била съгласна. Тя предпочита за децата да се грижи тяхната ая[14].
Тълпата се връща във фоайето и започва да влиза през отворената врата на залата. Подавам празните чаени чаши на чай-валите[15], които ходят напред-назад сред публиката. По земята са разпилени банановите листа, върху които продавачите слагат чаат[16]. Във въздуха се носи мирисът на сервирана и изядена храна – не съвсем неприятен. Вдигам Рита, другата дъщеря на Рави, чиито очи са започнали да се затварят, и я качвам на раменете си.
После тръгвам към фоайето заедно с останалата част от групата.
Преди да успеем да влезем през вратата обаче, чуваме ужасно скърцане, последвано от стон и накрая грохот от стотици килограми цимент, тухли, арматура и гипсокартон, които се срутват с пълна сила. След секунди от всички страни се понасят писъци от болка и ужасени викове на фона на оглушителния шум от сгромолясващата се сграда.
[1] От англ. „royal jewel“ означава „кралски скъпоценен камък“, „кралско бижу“. – Б. р.
[2] Свекърва. – Б. а.
[3] Украсен край на сарито, обикновено надиплен на рамото. – Б. а
[4] Пържени топчета от пшенично брашно, които се ядат с леща. – Б. а.
[5] Тропическо цвете. – Б. а.
[6] Човек, който кара рикша. – Б. а.
[7] Солена закуска. – Б. а.
[8] Зеленчуци, потопени в тесто от нахут и изпържени. – Б. а.
[9] Пържена закуска с пикантна плънка от картофи/грах. – Б. а.
[10] Пържен в много мазнина хляб. – Б. а.
[11] Пикантна картофена палачинка. – Б. а.
[12] Ветрило от тревата ветивер. – Б. а.
[13] Кажи им името си, дъще. – Б. а.
[14] Бавачка. – Б. а.
[15] Човек, който продава чай. – Б. а.
[16] Пържени закуски. – Б. а.
