ИК Хермес представя „С обич, Александър“ от Катя Караиванова – роман за въображаемото и реалното, за приятелството и за любовта, която прави живота по-красив!

За книгата 

         Като деца Елза, Маги, Светла и Александър са съученици и приятели. Почти двайсет години по-късно трите момичета, макар и пораснали, все още са близки. Елза се е посветила на книгите, приютени в нейната малка книжарница. Светла и Маги са изцяло отдадени на децата си и семействата си.

         Александър, заминал отдавна за чужбина, се е реализирал успешно професионално. Той e мъж, който не си задава екзистенциални въпроси, а оставя животът просто да му се случва.

         И все пак и на четиримата нещо не им достига, за да са щастливи. Александър, който се е прибрал за погребението на баща си, случайно разбира, че покойният си е писал в продължение на месеци с Елза, като се е представял за него. И последната му молба към Александър е да предаде на младата жена един плик.

За автора 

         Катя Караиванова е филолог по образование. Автор е на повече от 10 пиеси, сред които са „Истината и само истината“ – поставена и излъчена от програма „Христо Ботев“, и „Камериерки“, отличена и издадена от Театър „София“. Работила е като радиоводещ и журналист и като помощник-режисьор в ДТ „Стоян Бъчваров“. От 1997 г. Караиванова живее в България и Монреал, Канада. „С обич, Александър“ е първият й роман.

Катя Караиванова споделя за писането и за любовта – към хората и книгите

         „С обич, Александър“ е дебютният ви роман. Може ли да ни разкажете малко повече за книгата, за героите?

         Да пишеш или говориш за собствената си книга в известен смисъл е по-трудно, отколкото да я напишеш, поне за мен. Напомня ми времето на учителстването ми преди много години, когато трябваше да обяснявам на учениците си „какво е искал да каже авторът“. Но все пак, ако бих обсъждала книгата с тях, щях да им кажа, че за мен главният герой е Александър-баща, въпреки че присъства опосредствано, само чрез писмата си. Защото той помага, макар и с лъжа, на Елза да се намери, той е причината синът му Александър да се запита: „Ако съм доволен от живота си, щастлив ли съм?“. Той е фокусът и на сюжета, и на развитието на героите, и на развръзката. Получи се, без да съм го мислила предварително – нещо като Бог-отец, Бог-син и Светия дух, като последният е въплътен в трите женски образа. А четвъртият, може би най-важният, е този на Любовта. Тази към другите, към себе си, към самата Любов, което е най-хубавото, което може да ни се случи.

         Всяка от трите героини има различен „глас“ в книгата, а разговорите им са представени по много жив и автентичен начин под формата на имейли. Защо избрахте да структурирате така текста? Черпихте ли вдъхновение от реални случки и събития, докато пишехте?

         Книгата писах в продължение на десетина години, с прекъсвания. Може би защото още в самото начало знаех как ще свърши, а когато цялата история е сглобена, губиш част от любопитството си и остава работата, която изисква труд, постоянство, дисциплина, внимание към детайла. Трябва да представиш истинни, оригинални, добре създадени образи, които да говорят със свой, а не с твоя глас. Необходимо е да има интрига, развитие, изненада, обрати, за да бъде текстът интересен за четене.

         Героите нямат прототипи, нито един от тях. Всеки се роди и се разви според своята си логика, а дългият процес на писане беше в резултат и на търсене на подходяща форма, в която да се разкаже историята. В началото имах вариант, в който авторът разказва и представя героите си. Но се отказах и избрах размяната на имейли и съобщения, за да ги направя и по-живи, и по-съвременни.

         Отредили сте важна роля в романа на любовта към книгите и четенето. Какво значение носят те за вас?

         Естествено, че съм „вградила“ и себе си в разказа, индиректно във всеки от персонажите, без да се идентифицирам изцяло с нито един от тях. Книгата е посветена на моя приятелка, заради която всъщност реших да я предложа за издаване. Тя не е вече между нас, но тъй като думите са енергия, вярвам, че поверявайки текста и на други хора, ще стигне и до нея. С нея говорехме непрекъснато за книги, така се и сприятелихме, когато бяхме още съвсем деца. Живеехме в съседни жилища и разговаряхме от двете страни на една каменна ограда. В нея липсваше голям камък, което ни позволяваше да се виждаме. Може би това е причината такава ограда да се появи и в книгата. Харесвахме „Стани и ходи“ от Ерве Базен, без да имаме обяснение защо толкова много ни допада, но така е с хубавите книги. Обсъждахме и филми. Те, както и книгите, са тези убежища, тези придобити гени, които ни досъздават и заради които сме това, което сме.

         С какво послание бихте изпратили книгата при читателите й?

         Макар и да имам много приятели, не съм споделила с никого и само семейството ми знае за книгата. Не мога да обясня причината, но вярвам, че този, на когото би харесала, ще я открие сам. Моята работа е завършена, вашата, на издатели – също. Иска ми се сега да я оставим сама да си намери сродните души и ако зависеше от мен, бих я наредила на щанда с нови книги без никаква предварителна кампания, за да проверя как сама се справя. Или бих оставила няколко в метрото, по пейки в парка или в пощенските кутии на произволни  хора с молба, оставайки анонимни, да споделят дали и защо са я харесали или не. И точно от техните отзиви бих сглобила визитката й за представяне. Мисля, че на самата книга това би й приличало и харесало.

Откъс от „С обич, Александър“

Мислеше да изключи лаптопа, но се сети за писмата, които копира от пощата на баща си. Отвори първо получените, след малко – в друг прозорец – и изпратените, налагаше се да ги чете последователно. Прочете първото, от декември, след това второто, третото. Имаше и няколко писма от приятелките на Елза, навремето трите бяха неразделни. Маги беше хубаво момиче, което умееше да организира целия клас, а Светла беше вече изявен лекоатлет. Имаха клуб, който трябваше да спасява хора в беда, дори и той беше участвал в няколко акции. Разбра, че ще му трябва нещо по-силно за пиене. На няколко метра от хотела имаше денонощен магазин, беше го видял тази сутрин. Върна се след половин час с бутилка уиски, за което продавачът се закле, че е оригинално.

С Елза бяха съученици в основното училище, до седми клас, след което се разделиха – той продължи в математическа гимназия, тя, доколкото си спомняше, беше приета в езиково училище. Беше от онези момичета, които момчетата на четиринайсет не харесват – малко отнесена, особнячка, суетата й беше абсолютно чужда. За разлика от останалите момичета в класа, тя не се опитваше да спечели вниманието на момчетата, нито ги удостояваше с такова. Повечето я приемаха за високомерна и често ставаше обект на нападки. Спомни си, че веднъж се сби с едно от момчетата, което я беше обидило грозно. „Дали не съм бил и малко влюбен?“ – запита се, опитвайки се да възстанови чувствата, които изпитваше тогава. Не, не беше любов, по-скоро беше усетил, че тя има нужда от закрила, а и че заслужава такава. Живееха наблизо и често се прибираха заедно след училище. Той носеше раницата й, винаги пълна с някакви тежки, умни книги, за които тя непрекъснато му говореше. Баща му се беше запознал с нея, отивайки в книжарницата й. Беше точно преди да замине за Америка и тъй като плановете им бяха той да остане за постоянно, беше решил да дари книгите от голямата им семейна библиотека. Елза беше отишла до апартамента им, за да ги вземе, и там видяла снимката му. Така се бяха открили отново, след двайсет и пет години. След това баща му беше ходил още няколко пъти в книжарницата, Елза му беше разказала за годините в училище и приятелството им. Дори му беше помогнала за багажа и го беше изпратила до летището. Баща му й беше благодарен и го беше помолил да й благодари и той лично, защото беше наясно, че е направила всичко това заради приятелството си с Александър. Ето защо това, че беше изпратил първото си писмо от негово име, не го изненада особено. Но защо, по дяволите, бе продължил да си пише с Елза?

Телефонът му звънеше вече от минута. Беше Кристин, беше я забравил. Поколеба се дали да й отговори, но все пак го направи.

– Добре ли си? Звънях ти няколко пъти.

– Тъкмо мислех да ти се обадя.

– Какво правиш?

– Запознавам се с баща си.

Мълчанието отсреща му подсказа, че трябва да продължи.

– Извинявай, но е трудно за обяснение, и аз още го осъзнавам.

– Нормално е да се чувстваш така, не бива да те учудва.

– Нямах това предвид.

Той се колебаеше, но реши все пак да обясни.

– Управителката на хосписа ми даде бележка от баща ми и…

– И?

– Моли ме да предам едно писмо.

– Какво писмо?

– До моя съученичка, мисля, че съм ти споменавал за нея.

– Да, сещам се.

– А в електронната му поща намерих десетки писма до нея. Всъщност, докато е бил при мен, а и след като се върнал тук, си е писал почти всеки ден с нея.

– Беше му скучно, знаеш. Тук не говореше езика, а и там едва ли е имал много контакти. Не е толкова странно.

– Странно не е точното определение, защото ги е писал от мое име.

– От твое име? Искаш да кажеш, че…

– Да, представял се е за мен, а тя е мислела, че този, на когото пише, и този, който й отговаря, съм аз.

– Какво ще правиш?

– Не зная…