„Стъпки от огън“ на Нора Робъртс

ИК БАРД пуска нов тираж на „Стъпки от огън“ от Нора Робъртс

Любовта живее в съседната къща!

Пожарът, избухнал през една гореща августова нощ в семейната пицария, променя живота на малката Катарина Хейл. Балтиморската полиция ще арестува подпалвача. Но след като Рина става свидетел на бруталната красота на огъня, съдбата й поема по друг път. Тя решава да стане следовател по пожарите.

Рина обаче не е единствената, запленена от красотата на пламъците. Още някой е обсебен от това могъщество – но е обзет от желанието не да се бори с него, а да го притежава, да го използва за отмъщение…

След години обучение Рина най-сетне става член на специалния отряд за разследване на палежи. Силата и уменията й постоянно са поставени на изпитание. Понякога работата пречи на личния й живот. Но тя не може да обвинява мъжете – жена, покрита със сажди, която издава заповеди и мирише на пушек, не е най-привлекателната партньорка. Докато накрая среща Бо Гуднайт, който изглежда различен. Той се е опитвал да я намери години наред и сега, когато тя е толкова близо до него – живее в съседната къща – няма намерение да я изпусне.

Нито пък мъжът, който започва да я преследва със заплашителни среднощни обаждания и поредица от ужасяващи престъпления. Докато се опитва да открие причината за обажданията, за пожарите, за омразата, насочена към нея, Рина ще се озове в най-ужасния ад, който някога е могла да си представи.

ОТКЪС

На моя личен дърводелец

Точка на възникване

Специфичното място, откъдето започва един пожар.

Роденото във зло от зло укрепва.

Шекспир, „Макбет“, трето действие, втора сцена

Пролог

Пожарът започна с горещина, дим и светлина. Като свръхестествен звяр, проправяйки си път от утробата с нокти и зъби, той избухна за живот с крясък, който прерасна в оглушителен ропот.

И промени всичко за един великолепен миг.

Също като този звяр пожарът пропълзя по дървото и беляза с черните си, властни пръсти онова, което допреди малко беше чисто и светло.

Пожарът имаше очи – червени и всевиждащи, и разум, който бе толкова всепроникващ, така всеобхватен и могъщ, че запомняше всичко в орбитата си.

Той го виждаше като някакво живо същество – един позлатен, тъмночервен бог, който съществува само за да руши. Бог, който взема онова, което иска, без разкаяние, без угризения, без милост. С истинска пламенност и жар.

Пред него всичко падаше на колене – коленичещи молители, които го боготворяха, дори когато биваха изяждани.

Но той беше този, който го създаде. Така че той беше богът на огъня. По-силен от пламъците, по-хитър от топлината, по-зашеметяващ от дима.

Огънят не съществуваше, преди той да му даде живот.

Наблюдавайки го как приближава, той се влюби.

Светлината трепкаше по лицето му, танцуваше в омагьосаните му очи. Взе си една бира и се наслади на свежата й студенина в гърлото си, докато по кожата му се разливаше топлина.

В корема му се надигаше възбуда, а в мозъка – учудване. Възможностите проблясваха във въображението му, докато пожарът се катереше по стените.

Беше прекрасно. Беше опияняващо. Беше забавно.

Докато гледаше как пламъците идват към него, той се изпразни. И в този миг съдбата му бе предопределена, жигосвайки с печата си сърцето и душата му.

1.

Балтимор, 1985

Детството на Катарина Хейл свърши през една августовска нощ, няколко часа след като „Ориоулс“* разбиха „Рейнджърс“ на стадиона „Мемориал“, ритайки тексаските им задници – както се изрази баща й, – с девет на едно. Родителите й бяха си взели една свободна вечер, нещо, което си позволяваха изключително рядко, за да заведат цялото семейство на мача, а това направи победата още по-сладка. Повечето вечери единият от тях, а най-често и двамата, прекарваха дълги часове в „Сирико“ – пицарията, получена в наследство от бащата на майка й. Там преди осемнадесет години родителите й се бяха срещнали. Майка й била млада, трептяща от живот осемнадесетгодишна девойка – така разказва историята, – когато баща й, двадесет и две годишният Гибсън Хейл, влязъл важно, за да си вземе парче пица.

„Влязох за една пица – обичаше да казва той, – а получих италианска богиня.“

* Бейзболен отбор; означава също птица авлига, златен кос. – Б. пр.

Баща й често говореше по този странен начин, но на Рина й харесваше да го слуша.

Десет години по-късно той също така m,rof/r и пицарията, когато дядо й и баба й решиха, че е време да обуят своите обувки за пътешествия. Бианка, най-младата от техните пет деца и единствената им дъщеря, я получи заедно със своя Гиб, след като нито един от братята й не я пожела.

Цели четиридесет и три години „Сирико“ се намираше на едно и също място в балтиморската Малка Италия. Възрастта й надхвърляше годините на баща й, един факт, който я удивляваше. Сега нейният татко, който нямаше нито капка италианска кръв във вените си, управляваше ресторанта заедно с майка й, която пък бе италианка до мозъка на костите.

В „Сирико “ почти винаги беше препълнено и имаше много работа, но Рина не се оплакваше, когато трябваше да помага. По-голямата й сестра Изабела хленчеше, защото понякога я караха да работи в събота вечер, което й пречеше да излиза на срещи с момчета или приятелки. Но Бела се оплакваше почти през цялото време и от всичко.

Най-много я беше яд, че най-голямата им сестра Франческа си имаше собствена стая на третия етаж, докато тя все още спеше с Рина. Ксандър също си имаше собствена стая, защото беше единственото момче в семейството, макар и най-малкият.

Да живее в една стая с Бела беше хубаво, дори забавно, докато сестра й не навърши тринадесет и не реши, че вече е голяма, за да се занимава с нещо друго, освен да говори за момчета, да чете модни списания и да си играе с косите си.

Рина бе на единадесет и пет шести. Това пет шести беше съществено допълнение, защото означаваше, че само след четиринадесет месеца и тя щеше да стане на тринадесет. Напоследък това бе нейната най-пламенна амбиция, надвишаваща предишните й, като например да стане монахиня или да се омъжи за Том Круз.

През тази гореща и душна августовска нощ, когато бе на единадесет и пет шести, тя се събуди в тъмното от остри болки, които прорязваха корема й. Рина се сви на кълбо и прехапа устната си, за да спре стенанието, което напираше да излезе. В другия край на стаята, толкова далеч, колкото предполагаше новото положение на сестра й, която се интересуваше повече от дългата си коса, отколкото да бъде кака, се дочуваше тихото похъркване на Бела.

Рина потърка корема си, за да прогони болката, и си помисли за хотдога, пуканките и бонбоните, които бе излапала по време на мача. Мама я предупреди, че ще съжалява, и ето, че пак позна.

Не можеше ли поне веднъж да сгреши?

Рина се опита да се помоли, както я учеха монахините, така че някои малки прегрешения да й бъдат простени. Но болката продължаваше!

Може би не беше заради хотдога. Може би я болеше от удара, който Джоуи Пасторели й нанесе в корема. Но той си получи заслуженото заради това, че я удари, скъса блузата й и я нарече с едно име, което тя не разбра. Господин Пасторели и баща й се скараха много грозно, когато баща й отиде у тях, за да „обсъдят ситуацията“.

Чу ги как си викат един на друг. Баща й никога не повишаваше тон – е, съвсем рядко, когато беше много ядосан. На майка й се случваше по-често, тъй като бе стопроцентова италианка и имаше гореща кръв и огнен темперамент.

Но този път баща й направо крещеше на господин Пасторели. И я прегърна много силно, когато се върнаха вкъщи.

А после отидоха на мач.

Да не би пък да беше наказана, защото малко злорадстваше, че на Джоуи Пасторели ще му дърпат ушите? Или защото прие като нещо добро факта, че той я събори на земята и скъса блузата й, тъй като след това всички отидоха на мача и гледаха как авлигите размазаха рейнджърите?

Възможно ли бе да има вътрешни наранявания?

Знаеше, че човек може да получи вътрешни наранявания и да умре, бе видяла това в „Спешно отделение“ – един от любимите сериали на Ксандър.

Мисълта, че може да умре, предизвика силен спазъм, от което очите й се напълниха със сълзи. Рина понечи да стане от леглото – искаше да отиде при майка си, когато почувства нещо мокро между бедрата си.

Подсмърчайки от болка, объркана и засрамена, че може би се е подмокрила като някое бебе, тя се измъкна тихо от кревата и прекоси коридора към банята. Влезе в помещението, с розови плочки и вана и вдигна тениската, с която спеше. На нея бяха щамповани „Ловците на духове“.

Когато видя кръвта по бедрата си, по тялото й преминаха горещи вълни. Ето на! Наистина умираше! Ушите й започнаха да звънят, обхвана я безсилно отчаяние. Когато следващият спазъм сграбчи корема й, тя отвори уста да извика.

И изведнъж разбра.

Не, не умираше. Не страдаше от вътрешен кръвоизлив. Просто беше получила първия си цикъл.

Мама й бе обяснила всичко – за яйцеклетките, за циклите и за това, че така се става жена. И двете й сестри всеки месец имаха цикъл, а също и майка й.

В шкафчето над мивката имаше „Котекс“. Мама й бе показала как да го използва, а един ден тя се бе заключила в банята, за да се упражнява. Рина се почисти и се опита да не бъде мамино детенце. Онова, което я притесняваше най-много, не бе кръвта, а мястото, откъдето идваше.

Но вече беше голяма, достатъчно пораснала да се погрижи за себе си, така както мама й каза. Това бяха естествени, женски работи.

Тъй като се разсъни, а и сега вече беше жена, Рина реши да слезе в кухнята и да си вземе малко джинджифилова бира. В къщата бе непоносимо горещо – татко наричаше тези дни от август „горещници“. Пък и имаше толкова много неща да премисли сега, когато вече й идваше. Взе чашата си, за да излезе навън и да седне на белите мраморни стъпала.

Беше съвсем тихо. Можеше да чуе как кучето на Пасторели лае ожесточено, сякаш някакъв болен старец кашля. Светлините на уличните лампи премигваха. Това я накара да се почувства като единствения човек на земята, който е буден. Всъщност беше единствената на света, която знаеше какво става вътре в тялото й.

Рина изпи питието и си помисли какво ще стане, когато след месец отново тръгне на училище. Колко ли от момичетата щяха да са получили своя месечен цикъл през лятото?

Сега щяха да започнат да й растат гърди. Тя погледна към гръдния си кош и се зачуди какви ли ще бъдат. Как ли щеше да се чувства? Човек не усеща как расте косата му, нито ноктите на ръцете, но може би чувства как растат гърдите му.

Странно, интересно.

Ако започнат да растат още сега, докато стане на тринадесет, вече щеше да има гърди.

Рина седеше на мраморните стъпала, все още плоскогърдо момиче с нежно коремче. Ръкойката от медноруса коса се бе овлажнила от нощната влага, засенчените й с дълги мигли кафяви очи започваха да натежават. Над десния ъгъл на устната й имаше малка бенка, а на зъбите – скоби за изправяне.

В тази знойна нощ настоящето изглеждаше абсолютно сигурно, а бъдещето бе като замъглен сън.

Тя се прозя и премигна сънено. Когато се изправи, за да се прибере, погледът й се плъзна надолу по улицата към „Сироко“, което е било там още преди баща й да бъде роден. В първия миг реши, че трептящата светлина, която танцува в големия преден прозорец, е отражение, и си помисли – красиво е.

Устните й се извиха в усмивка, докато наблюдаваше сиянието, но изведнъж цялата се напрегна от учудване. Не изглеждаше точно като отражение, а все едно някой бе забравил да загаси лампите, когато е затворил.

Изненадана, тя слезе на тротоара все още с чашата в ръка.

Прекалено заинтригувана и без да си помисли, че майка й ще й се кара, ако излезе съвсем сама посред нощ на улицата, пък макар и съвсем наблизо, Рина продължи да върви по тротоара.

И сърцето й започна оглушително да думка, когато през завесата от сънливост започна да проумява какво става. През предната врата на ресторанта, която не бе затворена, а зееше като черна дупка, излизаше дим на талази. Светлините, които виждаше, бяха пламъци.

– Пожар! – прошепна тя, сетне започна да крещи. И не спря да крещи, докато тичаше обратно към къщи.

Никога нямаше да забрави тази нощ. Никога през живота си нямаше да забрави как стоеше заедно с цялото си семейство, докато „Сирико“ гореше пред очите им. Ревът на огъня, който се промушваше през счупените прозорци и се изстрелваше като светкавични златни кули в тъмното небе, беше като постоянно думкане в ушите й. Пищяха сирени, струите вода от огромните маркучи свистяха, чуваха се викове и плач. Но звукът на пожара, неговият могъщ глас надвишаваше всичко.

Рина можеше да го почувства вътре в корема си като спазъм. Учудването и ужасът, както и смразяващата му красота пулсираха в нея.

Какво имаше там вътре, в огъня? Там, където влизаха пожарникарите? Горещо и тъмно? Плътно и ярко? Някои от пламъците изглеждаха като гигантски езици, които се извиваха и сякаш се опитваха да оближат и вкусят онова, до което се докопат.