Издателство Ибис представя „Стоте: Завръщане у дома“ от Кас Морган
Седмици след кацането си на Земята Стоте вече са успели да създадат ред в дивата и хаотична обстановка. Но това, което не са очаквали, е, че планетата все още се обитава от хора – земнородните. А те искат да изгонят новодошлите на всяка цена.
Но деликатното равновесие се срива напълно, когато на Земята от космическата станция пристигат последните колонисти и въоръжен отряд, начело с двуличния вицеканцлер Роудс.
Време е Стоте и останалите да се обединят и да се борят за свободата, която са намерили на Земята, или рискуват да загубят всичко и всички, които обичат…
ОТКЪС
Глава 1
ГЛАС
Ръцете на Глас лепнеха от кръвта на майка ѝ. Осъзнаването я споходи бавно, като през гъста мъгла – сякаш ръцете ѝ принадлежаха на някой друг и кръвта беше излязла от кошмар. Но ръцете бяха нейни и кръвта беше истинска.
Глас можеше да усети, че дясната ѝ длан е залеп-нала за подлакътника на седалката ѝ на първия ред на транспортния кораб. Можеше да долови и как някой стиска настойчиво лявата ѝ ръка. Беше Люк. Не я беше пуснал, откакто бе издърпал Глас от тялото на майка ѝ и я бе отнесъл до мястото ѝ. Пръстите му се бяха вкопчили в нейните толкова здраво, все едно се опитваше да изтръгне пулсиращата болка от тялото ѝ и да я складира в своето.
Глас се мъчеше да се съсредоточи върху топлината на ръката върху нейната. Концентрира се върху силата на хватката му, върху това как не даваше никакви признаци да я отпусне дори когато транспортният кораб започна да се тресе и да се спуска по принудителната си траектория към Земята.
Преди не повече от няколко минути Глас седеше на седалката до майка си, готова да се изправи заедно с нея пред новия свят. Сега обаче майка ѝ беше мъртва, застреляна от побъркан пазач, отчаяно борещ се за място на последния космически кораб, с който можеше да избяга от загиващата Колония. Глас стисна очи в опит да попречи на сцената отново да се разиграе в съзнанието ѝ: как майка ѝ пада безмълвно на земята. Как Глас се свлича на пода до нея, докато тя се задъхва и стене, неспособна да направи каквото и да било, за да спре кървенето. Как Глас придърпва главата на майка си в скута си и се бори с риданията, за да ѝ каже колко много я обича. Как гледа тъмното петно на роклята ѝ да се разраства, докато животът в нея избледнява. Как наблюдава отпускането на чертите на лицето ѝ точно след като чу последните ѝ думи: Толкова се гордея с теб.
Нямаше начин да възпре образите, както и нямаше начин да промени реалността. Майка ѝ беше мъртва, а Глас и Люк профучаваха през Космоса на кораб, който всеки момент щеше да се блъсне в Земята.
Транспортният кораб се тресеше шумно и се мяташе във всички посоки. Глас почти не забелязваше случващото се. Имаше смътно усещане за колана, който се впиваше в ребрата ѝ, докато тялото ѝ следваше движенията на кораба, но болката от смъртта на майка ѝ дълбаеше по-дълбоко от металната катарама.
Винаги си беше представяла скръбта като тежест – тоест когато изобщо си бе мислила за нея. Предишната Глас не беше прекарвала много време в размисли за страданията на другите. Този факт се промени, след като майката на най-добрия ѝ приятел почина и Глас бе гледала как Уелс обикаля прегърбен из кораба, сякаш носеше огромно невидимо бреме. Сега обаче се чувстваше по различен начин – издълбана, куха, като че ли всички емоции са били изстъргани от нея. Единственото, което ѝ напомняше, че все още е жива, бяха успокояващите ръце на Люк, докосващи нейните.
Хора се притискаха в Глас от всички страни. Всяка седалка беше заета, а мъже, жени и деца бяха запълнили всеки свободен сантиметър от кабината. Пазеха равновесие, като се държаха един за друг, макар да беше невъзможно някой да падне – бяха се натъпкали твърде плътно, бяха люлееща се маса от плът и тихи сълзи. Някои шепнеха имената на онези, които бяха оставили, докато други мятаха яростно глави в отказа си да приемат, че са се сбогували с любимите си хора.
Единственият човек, който не изглеждаше изпаднал в паника, беше мъжът, седнал от дясната страна на Глас – вицеканцлерът Роудс. Той се взираше право напред – беше забравил или нехаеше за съкрушените лица около себе си. За миг искра на възмущение притъпи болката ѝ. Бащата на Уелс, канцлерът, щеше да направи всичко по силите си, за да утеши останалите. Не че изобщо би се съгласил да получи място в пос-ледния транспортен кораб. Глас обаче далеч не беше в позиция да съди. Беше се добрала до транспортния кораб единствено защото Роудс беше взел нея и майка ѝ със себе си, докато си проправяше път към борда със сила.
Мощно раздрусване запрати Глас към облегалката на седалката ѝ, когато транспортният кораб се наклони настрани, а после се килна под почти четиресет и пет градусов ъгъл, преди да си възвърне правилното положение с преобръщащо стомаха спускане. Детски писък проряза всеобщото ахване. Няколко души изкрещяха, когато металният корпус на транспортния кораб започна да се огъва, сякаш бе попаднал в челюстите на огромна риба. В кабината проехтя пронизително механично стъргане, което заплашваше да взриви тъпанчетата им, и удави плача и ужасените им викове.
Глас сграбчи подлакътника на седалката си и стисна ръката на Люк в очакване страхът да я залее. Той обаче така и не дойде. Знаеше, че трябва да е уплашена, но беше претръпнала заради събитията от последните няколко дни. Достатъчно трудно ѝ беше да гледа как домът ѝ се разпада, докато на Колонията ѝ свършваше кислородът. Достатъчно трудно беше да поеме на рискован, безумен, неразрешен космически обход, за да се озове от „Уолдън“ на „Феникс“, където все още имаше годен за дишане въздух. Когато обаче тя, майка ѝ и Люк се бяха добрали до транспортния кораб, смяташе, че всичко, през което беше минала, си е струвало. В този момент на Глас не ѝ пукаше дали някога ще зърне Земята. По-добре беше всичко да свърши сега, отколкото всяка сутрин да се буди с мисълта, че майка ѝ вече я няма.
Тя погледна встрани и видя, че Люк се взира право напред, а лицето му представляваше каменна маска на решителност. Дали се мъчеше да бъде смел заради нея? Или всестранната му подготовка като охрана го бе научила как да запазва спокойствие под напрежение? Той заслужаваше много повече от това. След всичко, през което Глас го беше прекарала, такъв ли щеше да е краят? Нима бяха избегнали сигурна смърт в Колонията само за да се хвърлят с главата напред към друга ужасяваща участ? По план хората не биваше да се завръщат на Земята поне още век, докато учените не бъдат сигурни, че радиацията след Катаклизма се е уталожила. Това беше преждевременно завръщане у дома, отчаяно изселване, което не обещаваше нищо друго освен несигурност.
Глас се озърна към редицата малки прозорци, които опасваха кабината. Мъгляви сиви облаци изпълваха всеки от тях. Точно когато си помисли, че е красиво по един особен начин, прозорците внезапно изпукаха и се строшиха, обстрелвайки кабината с шрапнели от нажежено стъкло и метал. През счупените квадрати изскочиха пламъци. Хората, които се намираха най-близо до прозорците, трескаво се мъчеха да избегнат парчетата и да се отдалечат, но нямаше къде да отидат. Накланяха се назад и падаха върху онези зад тях. Острият дъх на горящ метал опари ноздрите на Глас, а от някакво друго зловоние ѝ се пригади… Осъзна с нарастващ страх, че това е миризмата на горяща плът.
Глас пребори с мъка бясната инерция на кораба, за да обърне глава и да погледне Люк. За миг не можеше да чуе хленчещите звуци, плача или хрущенето на метала. Не можеше да долови последния дъх на майка си. Можеше само да се взира в съвършения му профил и силната му челюст – всяка нощ беше проследявала очертанията ѝ в ума си през онези ужасяващи месеци на затварянето ѝ, след като я бяха осъдили на смърт на осемнайсетия ѝ рожден ден.
Звукът на метал, откъсващ се от метал, върна Глас обратно в реалността. Той вибрираше в тъпанчетата ѝ и по челюстта ѝ, през костите и стомаха ѝ. Стисна зъби. Гледаше с безпомощен ужас как покривът се отпаря и изхвърча, сякаш не представляваше нищо повече от парче плат.
Отново се насили да се обърне към Люк, който бе затворил очи, но стискаше ръката ѝ с подновена сила.
– Обичам те – каза тя, ала писъците навсякъде около тях погълнаха думите ѝ.
Внезапно транспортният кораб се заби в Земята с разтърсващ костите пукот и всичко потъна в мрак.
