ИК БАРД представя „Стоте години на Лени и Марго“ от Мариан Кронин

Възхитително забавна, смешно-тъжна и сърцераздирателна…

 Харпър Базар

Едно необикновено приятелство.
Един живот, разказан в истории.

Седемнайсетгодишната Лени Петерсон живее в отделението за терминално болни в болница „Роял Принсес“ в Глазгоу. И макар да са ѝ казали, че умира, тийнейджърката е доста заета с неща, които е решена да изживее. В болничния кръжок по изкуство тя среща великолепната Марго, осемдесет и три годишна, влюбена в лилавите пижами и плодовите кейкове бунтарка, която променя Лени.

Докато приятелството им разцъфтява, цяла вселена от истории се открива пред тези необичайни другари, които са прекарали на тази земя общо сто години. И макар дните им да се стопяват, Лени и Марго съставят план да нарисуват сто картини, изобразяващи историите от единия век, който съвкупно са изживели – истории за любов и загуба, за кураж и доброта, за неочаквана нежност и чиста радост.

Въпреки че краят наближава, животът още не е приключил с тези незабравими жени.

ОТКЪС

ПЪРВА ЧАСТ

Лени

Когато хората кажат „терминален“, аз си мисля за летище.

Представям си широка зала за чекиране, с високи тавани и стъклени стени, а персоналът – в еднакви униформи и в очакване да им кажа името си и информацията за полета, готови да ме попитат лично ли съм си приготвила багажа и дали пътувам сама.

Представям си безизразните лица на пътниците, загледани в таблата с информация; семейства, които се прегръщат и си обещават, че скоро пак ще се видят. Ето ме и мен между тях във въображението ми, куфарът ми се пързаля толкова леко по лъснатия като стъкло под, че като нищо можеше да се носи над него, докато аз търся полета си на таблото.

Налага се да се откъсна насила оттам и да си припомня, че не точно това се има предвид за мен.

Вместо това започнаха да го наричат „животоограничаващо“. „Деца и младежи с животоограничаващи заболявания…“.

Сестрата го изрича внимателно, докато обяснява, че болницата е започнала да предлага консултации за млади пациенти с „терминални“ заболявания. Тя се запъва и цялата се изчервява. „Извинявам се, имах предвид животоограничаващи.“ Искам ли да се запиша. Консултантът можел да идва до болничното ми легло или аз да ходя в специалната стая за консултации на тийнейджъри. Вече имат и телевизор в нея. Възможностите са безкрайни, но терминът за мен не е нов. Прекарала съм безброй дни на летището. Години.

И въпреки това все още не съм отлетяла.

Замълчавам, загледана в обърнатия надолу гумен часовник, закачен на горното ѝ джобче. Той се люлее при всяко нейно вдишване и издишване.

– Искаш ли да те запиша? Консултантката, Доун, е много приятна.

– Благодаря, но не. В момента съм започнала своя собствена форма на терапия.

Тя смръщва поглед и накланя глава настрани.

– Така ли?

Лени и свещеникът

Отидох да се срещна с Бог, защото това е едно от малкото неща, които мога да правя тук. Хората казват, че когато умираш, това е защото Бог те е повикал обратно при себе си, затова си помислих, че е добре да приключа с представянето предварително и веднъж завинаги. Освен това бях чула, че ако си вярващ, по закон персоналът е задължен да ти предостави достъп до болничния параклис, а аз нямаше да пропусна възможността да видя помещение, в което не съм била, и едновременно с това да се запозная с всемогъщия.

Една сестра, която виждах за първи път, с черешово-червена коса, ме хвана под ръка и ме съпроводи по коридорите на мъртвите и умиращите. Жадно попивах всяка нова миризма, всеки комплект от различно горнище и долнище на пижама, които минаваха покрай мен.

Предполагам, няма да сбъркате, ако кажете, че отношенията ми с Бог са сложни. Доколкото разбирам, той е нещо като космически кладенец на желанията. Няколко пъти съм искала разни неща и в някои от случаите той достави стоката. Друг път – пълно мълчание. Или пък, както напоследък започнах да мисля, може би през цялото време, докато смятах, че Бог не ми отговаря, той тихичко е трупал още глупости в тялото ми, които откриваме години по-късно, нещо като тайно „върви на майната си“ за дързостта ми да го предизвиквам. Заровено съкровище, което да открия.

Когато стигахме до вратите на параклиса, не бях впечатлена. Очаквах елегантен готически свод, но вместо него се изправих пред тежки дървени врати с квадратни матови стъкла. Зачудих се за какво са му на Господ матови стъкла. Какви ги крои там вътре?

Двете с Новата сестра застанахме стъписани в тишината зад затворената врата.

– Е – изрече той, – здравейте!

Вероятно беше на около шейсет, носеше черна риза и панталони и бяла свещеническа якичка. Даваше вид сякаш нямаше как да бъде по-щастлив отколкото беше в момента.

Аз поздравих:

– Ваша чест!

– Това е Лени… Питърс? – Новата сестра се обърна към мен за потвърждение.

– Петерсон.

Тя пусна ръката ми и добави внимателно:

– Тя е от отделение „Мей“.

Това беше най-милият начин да го каже. Предполагам, че се е почувствала длъжна да го предупреди, защото той приличаше на развълнувано дете на сутринта на Коледа, което е получило влакче, опаковано с голяма панделка, когато всъщност подаръкът, който тя му носеше, беше счупен. Той можеше и да се привърже към него, но колелата вече падаха и цялото нещо едва ли щеше да посрещне следващата Коледа.

Аз откачих системата от джаджата на колела и отидох при него.

– Ще се върна след час – каза сестрата и добави нещо, но аз не я слушах. Вместо това зяпах нагоре, където светлината блестеше и всевъзможни отблясъци в розово и пурпурно атакуваха ирисите ми.

– Харесва ли ти прозорецът? – попита той.

Зад олтара кръст от кафяво стъкло осветяваше целия параклис. Около кръста блестяха нащърбени стъклени парчета, оцветени във виолетово, лилаво, фуксия и розово.

Целият прозорец сякаш гореше. Светлината се разпръскваше по килима, по пейките и по самите нас.

Той изчака търпеливо, застанал до мен, за да му обърна внимание.

– Приятно ми е да се запознаем, Лени – каза. – Аз съм Артър. – Стисна ръката ми и трябва да му го призная, не потръпна, когато пръстите му докоснаха онази част на системата, забита в ръката ми.

– Искаш ли да седнеш? – Той посочи с ръка към празните редици с пейки. – Много ми е приятно да се запознаем.

– Вече го казахте.

– Така ли? Извинявай.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

71 − 70 =