„Стихове за мъртвите“ от Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Нажежен до червено трилър! Просто брилянтен!

 Лиза Гарднър

 Специален агент Пендъргаст от ФБР е изправен пред странно, напълно непознато за него предизвикателство – професионално партньорство.

 В ръководството на нюйоркския офис на ФБР настъпват големи промени и на специален агент А. Ш. Л. Пендъргаст му се налага да приеме немислимо условие, за да запази длъжността си – трябва да започне работа с партньор. На Пендъргаст и новия му съотборник, младши агента от ФБР Колдмуун, е възложено разследването на коварен нов убиец, чиито серийни престъпления из цялата страна се отличават със специфичен почерк. Престъпникът оставя писма на различни гробища в Маями…

 Щом започва да копае по-дълбоко, Пендъргаст осъзнава, че зад убиеца, а и зад новия партньор на агента, се крие много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

 Престън и Чайлд плетат история, която е отвъд обикновената мистерия или трилър…

Асошиейтед Прес

ОТКЪС

1.

Исабела Гереро, позната на приятелите си и на останалите членове на клуба по бридж като Айрис, се придвижваше с престорена скромност между палмите на гробището „Бейсайд“. Над тях се простираше безкрайната бледа синева на небето. Беше седем и половина сутринта, температурата се колебаеше около 25 градуса, а росата, която все още беше прилепнала към широките листа на августинската трева, мокреше кожата на сандалите ѝ. Едната ѝ пухкава ръка беше сграбчила чанта „Фенди“, а другата стискаше кожената каишка, на която Туинкъл, нейният пекинез, безуспешно се опитваше да се съпротивлява. Айрис вървеше предпазливо между гробовете и копривката – само преди три седмици Грейс Маницети, натоварена с продукти от местния супермаркет „Пъбликс“, се беше спънала на връщане и беше счупила таза си.

Бяха отворили гробището преди половин час и нямаше никого другиго освен Айрис. Харесваше ѝ така – с всяка изминала година Маями Бийч сякаш ставаше все по-пренаселен. Дори тук, в Бол Харбър, в северния край на острова, трафикът сякаш беше по-лош, отколкото вечните задръствания през детството ѝ в Ню Йорк, където беше израснала на булевард „Куинс“. И този ужасен мол, който бяха построили преди няколко години на север от 69-а улица, само беше влошил нещата. Не само това, но и всякакви нежелателни елементи бяха започнали да се прокрадват от юг със своите бодеги, кази и тиенди. Слава богу, Франсис се беше оказал достатъчно предвидлив, за да купи апартамента на „Гранд Палмс Атлантик“, точно на плажа в Сърфсайд, в безопасност от настъплението.

Франсис! Вече виждаше наблизо гроба му. Надгробният му камък беше избелял малко от слънцето на Флорида, но парцелът беше чист и подреден – беше се погрижила за това. Туинкъл, който усети, че наближават, престана да се дърпа.

Имаше толкова много неща, за които трябваше да бъде признателна на Франсис. Откакто го изгуби преди три години, Айрис само усещаше все по-силна признателност към него. Беше негова идея да преместят месарския бизнес на баща му от Ню Йорк на брега на Флорида по времето, когато този участък от авеню „Колинс“ беше още заспал и не много скъп. Пак заслуга на Франсис беше и внимателното създаване на магазина им, отнело години, а и това как я беше научил да използва кантара и касата, имената и качествата на различните разфасовки месо. И пак той беше усетил най-доброто време да продадат бизнеса – през 2007 г., преди да се срути пазарът на недвижими имоти. Огромната печалба, която бяха направили, не само им позволи да купят апартамента на „Гранд Палмс“ (на следващата година, когато цената му беше слязла до абсолютния минимум), но им даде възможност дълги години да се наслаждават на спокойни старини. Кой можеше да предположи, че толкова бързо ще умре от рак на панкреаса?

Айрис стигна до гроба и се спря за миг, за да погледне назад, отвъд гробището, и да се наслади на гледката. Въпреки навалицата и трафика изгледът все още беше спокоен по свой собствен начин: надлезът „Кейн“, който се извиваше над Харбър Айлъндс в посока на континента, белите триъгълници на платноходките в залива Бискейн. И всичко беше окъпано в топлите тропически пастелни багри. Гробището беше оазис на спокойствието, особено толкова рано сутринта, когато дори през март – в разгара на туристическия сезон – Айрис знаеше, че ще успее да прекара известно време в размисъл на гроба на покойния си съпруг.

Малката ваза с изкуствени цветя, която беше поставила до плочата, се беше килнала леко – без съмнение в резултат на тропическата буря, която бе преминала през града предишния ден. Коленичи до гроба и коленете ѝ изразиха мълчалив протест. Изправи вазата, извади носна кърпичка от чантичката си и избърса цветята, след което започна да ги подрежда. Усети, че Туинкъл отново дърпа каишката, този път по-силно от преди.

– Туинкъл! – сгълча го Айрис. – Не! – Франсис мразеше името Туинкъл – съкратено от Туинкъл Тоус1 – а сам винаги бе наричал кучето Тайлър, по името на улицата, където беше израснал. Но Айрис предпочиташе Туинкъл и си мислеше, че сега, след като Франсис си беше отишъл, едва ли щеше да има нещо против.

Натисна вазата в пръстта, за да я закрепи по-добре, приглади тревата наоколо и се отпусна назад, за да се полюбува на работата си. Забеляза някакво движение с ъгълчето на окото си – може би беше някой от поддръжката на гробището или друг опечален, дошъл да засвидетелства уважението си към покойник. Вече беше почти осем часът и в края на краищата, „Бейсайд“ беше единственото гробище на целия остров: не можеше да очаква да бъде сама. Искаше да прочете молитва – същата, която двамата с Франсис винаги казваха, преди да си легнат, и след това да побърза обратно към „Гранд Палмс“. Общо събрание на кооперацията, бе насрочено за десет часа, и Айрис определено имаше да каже някои неща относно състоянието на растенията около обръщалото за коли пред входа на комплекса.

Туинкъл продължаваше все така настойчиво да се дърпа напред, а сега освен това беше почнал и да джафка. Скара му се отново. Не беше присъщо за него. Пекинезите обикновено се държат относително добре. Освен в случаите, когато го предизвикваше онази отвратителна руска синя котка2 от 7В. Докато Айрис се изправяше на крака, подготвяйки мислено молитвата в ума си, Туинкъл се възползва от момента и хукна настрана, а каишката се измъкна от ръката ѝ. Той профуча през мократа трева, като влачеше каишката зад себе си и лаеше.

– Туинкъл! – остро му се скара Айрис. – Върни се тук веднага!

Кучето спря и се разлая неистово до един паметник на следващия ред. Дори от разстояние се виждаше, че плочата не е много по-стара от тази на Франсис. В основата ѝ бяха разпръснати пресни цветя и нещо, което приличаше на бележка, написана на ръка. Но не това привлече вниманието на Айрис; край половината от гробовете в „Бейсайд“ можеха да бъдат открити цветя и бележки, а също и любими дрънкулки. Не! Беше самият Туинкъл. Явно беше намерил нещо в основата на надгробната плоча, което го караше да се държи така. Не можеше да види какво е, тъй като предметът беше скрит зад тялото на кучето, което се беше привело над него и непрестанно го душеше и ближеше.

– Туинкъл! – Това беше непристойно. Последното, което Айрис желаеше, беше да прави сцена на това място на вечен покой. Дали не беше намерил някоя стара кучешка играчка? Може би беше парче сладкиш, изпуснат от някое минаващо дете?

Молитвата можеше да изчака, докато успее да сграбчи каишката на кучето.

Мушна кърпичката обратно в чантата си и закрачи към Туинкъл. Но щом го приближи, като му се караше и недоволно цъкаше с език, кучето сграбчи новооткрития си трофей и офейка. Със смесица от изумление и смущение, Айрис го видя как изчезва в една горичка от сабалови палми.

Въздъхна ядосано. Франсис не би одобрил нещо подобно; винаги бе поддържал мнението, че кучетата трябва да се държат дисциплинирано. „Рошаво дребно псе!“, би казал в подобна ситуация. Е, Туинкъл със сигурност щеше да бъде наказан довечера – никакви смокинови бисквитки с порцията му „Пурина“3.

Като си мърмореше на глас, Айрис последва кучето в посоката, в която беше избягало, като спря чак когато стигна до редицата палми. Огледа наоколо. Туинкъл не се виждаше никъде. Отвори уста да го извика, но размисли – все пак се намираше на гробище. Достатъчно лошо беше, че трябва да гони избягалото си куче. Освен това движението, което беше забелязала по-рано, се беше оформило в група от трима – две момичета и мъж на средна възраст, които стояха в полукръг около един гроб от лявата ѝ страна. Нямаше да бъде уместно да прави сцена.

Точно в този момент някакво бурно движение привлече погледа ѝ – беше Туинкъл. Беше застанал на двайсетина метра от нея, близо до мястото, където гробището излизаше до водата, и копаеше трескаво в една леха с амарилиси4. Пръст хвърчеше във всички посоки.

Това беше просто ужасно! Айрис се спусна към него колкото можеше по-бързо, притиснала чантата към гърдите си. Кучето беше толкова погълнато от копаенето, че не забеляза как тя го приближи, сграбчи каишката му и го дръпна рязко. Изненаданият Туинкъл почти се преметна през глава, но въпреки че го влачеха за нашийника, отказваше да пусне плячката си.

– Лошо куче! – скастри го Айрис толкова силно, колкото смееше. – Лошо куче! – Опита се да сграбчи това, което Туинкъл беше намерил, с намерението да го издърпа от устата му, но кучето избягна ръката ѝ. Предметът беше голям колкото миниатюрна футболна топка, но толкова покрит с пръст и кучешки слюнки, че не можеше да се разбере какво точно представлява.

– Пусни го, чуваш ли? – Туинкъл изръмжа, щом посегна отново, и този път Айрис успя да сграбчи нещото открая. Знаеше, че кучето няма да я ухапе, трябваше само да измъкне предмета от челюстите му. Но кучешкият трофей беше отвратително хлъзгав и Туинкъл го стискаше с всички сили. Двамата продължиха да се борят. Айрис дърпаше нещото към себе си, Туинкъл се съпротивляваше, забил лапи в тревата. Тя погледна с опасение през рамо, но групата до другия гроб не беше забелязала нищо.

Неприятната игра на теглене на въже продължи почти трийсет секунди, но в крайна сметка нещото се оказа прекалено голямо за малката кучешка челюст. С едно решително дръпване Айрис успя да го измъкне. Докато се изправяше, като същевременно гледаше както чантата ѝ, така и кучешката каишка да останат сигурно закрепени на китките ѝ, Айрис забеляза, че нещото представлява парче месо. По време на борбата от него се беше отцедила лепкава червеникава течност, която беше изцапала ръката ѝ и беше омърляла цялата муцуна на кучето. В същото време Айрис осъзна колко необичайно беше парчето месо – твърдо и подобно на кожа. Първоначалният ѝ инстинкт беше да го хвърли с отвращение, но Туинкъл сигурно пак щеше да го докопа.

Докато Туинкъл продължаваше да джафка и да подскача около нея, опитвайки се да си върне плячката, Айрис бръкна в чантата си, измъкна кърпичката си и започна да бърше нещото. Какво ли правеше нещо подобно върху нечий гроб?

Изчисти едната му страна и отдолу се показа къса, дебела кървавочервена тръба, подобна на маркуч за радиатор. Айрис изведнъж замръзна ужасено. Беше живяла като жена на месар достатъчно дълго, за да знае точно какво държи в ръка. Сигурно беше сън, кошмар. Не беше възможно да е истина.

Чувството за нереалност продължи само част от секундата. Айрис изпищя погнусена и пусна нещото, което сякаш изгаряше ръката ѝ. Кучето на мига го сграбчи в окървавените си челюсти и отново се измъкна на свобода. После побягна триумфално с плющяща зад него каишка. Но Айрис не го забеляза. В ушите ѝ се надигна странно бучене. Усети как изведнъж я облива гореща вълна. Пред очите ѝ затанцуваха черни точки. Бученето се засили, после стана още по-гръмко. Последното нещо, което видя, преди да се строполи в безсъзнание, бяха хората около другия гроб, които тичаха към нея.

2.

Изпълняващият длъжността заместник-директор Уолтър Пикет се беше отпуснал в облицованата с кедрово дърво сауна само по една влажна кърпа, увита около кръста му. Сауната беше голяма, с пейки на два етажа и беше пуста, с изключение само на още един човек – млад и висок, с телосложение на плувец, който беше седнал в самия край, близо до вратата. Самият Пикет се беше настанил зад съда с вода, с който се контролираше горещината и влажността в сауната. Пикет предпочиташе да контролира всяка ситуация, в която попадаше.

На пейката до него беше поставен един-единствен лист хартия, защитен с плик от прозрачна пластмаса.

Погледна нагоре, към вградения в стената термометър. Циферблатът му беше частично замъглен от капчици влага: температурата беше съвсем приятните 74 градуса.

Сауната беше долепена до мъжката съблекалня и баня, скрити дълбоко в сградата на Федералната спомагателна сграда на улица „Уърт“. „Спомагателната“ сграда съдържаше не само най-разнообразни офиси, но също така стрелбище и такива глезотии като зали за игра на скуош5, билярд и разбира се, тази сауна. Освен всичко друго се намираше съвсем близо до офиса му в сградата на ФБР на „Федерал Плаза“ номер 26. Нямаше нищо общо със спартанския офис на ФБР в Денвър, където само допреди три месеца бе заемал длъжността специален агент.

След като завърши академията, Пикет бързо беше напреднал през чиновете, като си беше изградил име в отделите за контрашпионаж и за разследване на престъпна дейност, а също така в СПО – Службата за професионална отговорност6. През цялото време беше мечтал за тази работа – началник на управлението в Ню Йорк. Беше една от наистина най-високите позиции в Бюрото и логично стъпало по пътя му към Вашингтон. Сега всичко зависеше от това да държи здраво юздите на отдела си и да постига успехи в решаването на големи случаи… а Пикет не се съмняваше в способностите си да се справи и с двете задачи.

Отпусна се назад към стената, като притисна голите си рамене към горещото дърво. Усещаше как порите му се разтварят във влажната топлина. Чувството беше приятно. Остави очите си да се притворят леко, докато размишляваше. Пикет беше извънредно уверен в способностите си и грижливо избягваше всичко, което пред очите му бе извадило от релсите много други талантливи агенти – не беше самохвалко, очевиден кариерист или пък прекален педант по отношение на дисциплината. Един от най-ценните постове, който бе заемал в продължение на няколко години, когато се формираше като агент след Академията, беше в Отдела за разпит на особено ценни задържани. Тази позиция, заедно с дейността му в СПО, му бе дала високо ниво на психологическа проницателност, което беше рядкост за висшите рангове на ФБР. Оттогава многократно се беше възползвал от наученото за човешкото поведение и природата на убежденията.

Когато пое ръководството на регионалното управление в Ню Йорк, в офиса цареше пълен хаос. Хората бяха деморализирани, а разкриваемостта на делата – под средната. Имаше прекалено много канцеларски плъхове на високи позиции. Пикет се беше справил с последния проблем с помощта на няколко прехвърляния на хора на други позиции и още няколко ранни пенсионирания. По принцип не беше микромениджър, но беше отделил време да проучи всяко звено, да намери обещаващите личности в него и да им възложи постове с по-голяма значимост, дори ако за целта се налагаше да ги повиши по-рано, отколкото техни колеги с по-дълъг стаж. Превръщането на офиса в място, където ценят хората според заслугите, беше решило проблема с ниския дух. Въпреки предишната му работа в СПО – подобно на всички други правоохранителни органи, агентите на ФБР не вярваха на хора, които са се занимавали с вътрешни разследвания – беше успял да спечели уважението и лоялността на подчинените си. И сега офисът в Ню Йорк се беше превърнал в тихо мъркаща, добре смазана машина. Дори процентът на разрешените дела започваше да се повишава. Беше успял да подобри значително ситуацията, при това само за един сезон. Беше добре свършена работа, но Пикет гледаше да прикрива всяка следа от самодоволство.

Въпреки всичко това, все още имаше един неразрешен проблем. Беше наследил от предшественика си един неприятен въпрос, свързан с личния състав. Този конкретен проблем беше оставил за най-накрая.