Издателство Ибис представя второто издание – с филмова корица на „Бягащият човек“ от Стивън Кинг
Роман с титанично въздействие върху съвременната попкултура, предсказал небивалия бум на риалити предаванията и послужил за вдъхновение на безчет книги и филми, най-яркият пример от които е „Игрите на глада“.
Изданието включва и есето „Колко бе важно да бъда Бакман”, в което Стивън Кинг разказва за писателското си алтер его Ричард Бакман – псевдонима, под който написва някои от най-добрите си творби.
Годината е 2025. Световната икономика е в руини, а Америка е прекрачила ръба на екологичната катастрофа. Всеобщата телевизия замазва очите на масите със садистични игри, в които участници залагат живота си с надеждата да припечелят малко пари.
Бен Ричардс е изгубил работата и надеждата си. Невръстната му дъщеричка е болна, а сметките за лекар са непосилни за жител на бедните квартали. Последната му възможност е „Бягащият човек” – най-зрелищното риалити на Всеобщата телевизия, в което всеки зрител е и участник в преследването. В продължение на месец Бен трябва да се крие не само от специално обучените Ловци, а и от обикновените хора, готови да го предадат срещу възнаграждение. Наградата за преживелия гонитбата е един милиард долара. Уловката? Никой от участвалите досега не е оцелявал.
ЗА КНИГАТА
Стивън Кинг публикува „Бягащият човек” през 1982 година под псевдонима Ричард Бакман (под същото име излизат и култовите романи „Дългата разходка”, „Гняв”, „Пътна мрежа”, „Проклятието”, „Отмъстителите” и „Огън”).
За разлика от повечето произведения на Кинг, които са издържани в жанра на свръхестествения ужас, „Бягащият човек” се родее с класически антиутопии като „Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли, „1984” на Джордж Оруел и „451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри.
ОТКЪС
…минус 100…
Жената се взираше с присвити очи в термометъра насред бледата светлина, процеждаща се през прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а останалите сгради на Ко-Оп Сити се извисяваха в далечината като сивите кули на гигантски затвор. Раздърпаното пране във вентилационната шахта се мяташе и плющеше под бесните пориви на вятъра. Едри плъхове и охранени бездомни котки сновяха сред боклуците на улицата.
Тя погледна съпруга си. Той седеше пред масата, вторачил безизразния си, странно отнесен поглед в екрана на Всеобщата телевизия. Държеше се така от седмици. Нещо доста необичайно за него, защото я мразеше – мразеше Всеобщата телевизия. Естествено, всяко жилище от Програмата по масово застрояване беше оборудвано с ВТ екран – както гласеше законовото изискване – но поне засега бе разрешено и да го изключваш. Законът за принудителните блага от 2021 година така и не бе влязъл в сила, понеже за приемането му беше необходимо мнозинство от две трети, за което не бяха достигнали шест гласа. Преди изобщо не гледаха Всеобщата телевизия, ала откакто Кати се разболя, той не можеше да се откъсне от предаванията, в които се раздаваха големите пари. Всеки път, когато го зърнеше в такова състояние, стомахът ѝ се сгърчваше от смътен страх.
Хрипкавият плач на болното от грип момиченце ехтеше тъй силно в тясното апартаментче, че дори истеричните крясъци на водещия, който съобщаваше последните новини в паузата след полувремето, не можеха да го заглушат.
– Много ли е зле? – попита Ричардс.
– Не чак толкова.
– Не ме лъжи.
– Четирийсет градуса.
Той удари с юмруци по масата. Пластмасовата чиния пред него подскочи във въздуха и падна на пода.
– Ще намерим лекар. Само недей да се тревожиш, става ли? Виж какво ти предлагам… – Тя трескаво задърдори, за да отвлече вниманието му, ала той отново се беше втренчил във ВТ екрана. Почивката бе свършила и играта продължаваше. Тази, естествено, не беше от големите – просто поредната от множеството евтини примамки, излъчвани ежедневно по Всеобщата телевизия – и се наричаше „Пътечката на паричките“. В нея можеха да участват само хора с хронични заболявания на черния дроб, сърцето или белите дробове, като от време на време допускаха и някой инвалид, за да стане веселбата още по-голяма. Състезателят печелеше по десет долара за всяка минута, в която можеше да се задържи върху бягащата пътека, поддържайки непрекъснат разговор с водещия на предаването. На всеки две минути участникът трябваше да отговаря на специално подбрани според категорията му бонус въпроси, всеки от които можеше да му донесе петдесет долара. (Точно в момента някакъв мъж от Хакенсак, страдащ от порок на сърцето, се мъчеше над някаква главоблъсканица от историята на Америка.) Ако изнемощелият, замаян и останал без дъх състезател – чийто сърдечен мускул вече се разтягаше до краен предел в гърдите му – не успееше да даде верен отговор, от печалбата му се изваждаха петдесет долара, а темпото на бягащата пътека се ускоряваше.
– Ще се справим, Бен. Всичко ще бъде наред. Повярвай ми. Аз… Аз ще…
– Какво ще направиш? – Той я стрелна с гневен поглед. – Пак ще викнеш някой шарлатанин? Не! Вече не, Шийла! Трябва ни истински доктор, а не някоя воняща на уиски квартална акушерка с мръсни ръце. Кати има нужда от добра болница с модерно оборудване. И ще направя всичко възможно да ѝ го осигуря.
Бен прекоси стаята, без да отделя очи от „Пътечката на паричките“. Вграденият в олющената стена над мивката екран на Всеобщата телевизия сякаш го хипнотизираше. Мъжът грабна евтиното си дънково яке от закачалката и го нахлузи с две резки движения.
– Не! Няма… няма да ти го позволя! Ти не бива да се…
– Защо не? В най-лошия случай ще получиш няколко стари долара като глава на семейство без баща. Каквото и да се случи, ще имаш достатъчно пари, за да ѝ помогнеш да оздравее.
Тя никога не бе минавала за красива жена, а и буквално се стопи през годините, откакто мъжът ѝ остана без работа, ала в този миг наистина изглеждаше прекрасна. И величествена.
– Няма да взема нито цент. По-скоро ще се продам за два кинта на губернатора, ако ми цъфне на вратата, а после ще го изгоня с мръсните му кървави пари. Не искам да изгубя мъжа си заради жалките им мангизи!
Съпругът ѝ се обърна към нея – сериозен и мрачен, затаил в себе си нещо, което веднага го открояваше от другите; нещо незримо, което Мрежата бе изчислила и предвидила с безпощадна точност. Той беше динозавър в тази епоха. И без да е голям или страшен, все пак си беше анахронизъм – отломка от друго време, от друг свят. Нищо чудно у него да се криеше нещо опасно, нещо заплашително… Големите буреносни облаци често се оформят около най-незабележимите частици.
– Да не би да искаш дъщеря ни да свърши в безименен бедняшки гроб? Това ли предпочиташ?
Тези думи бяха последната капка, преляла чашата. Лицето ѝ се сгърчи и тя се разрида.
– Но те искат точно това, Бен! Нали знаеш, че хората като нас, като теб…
– Може пък да не ме вземат – каза той, докато отваряше вратата. – Може би нямам онова, което им трябва.
– Отидеш ли там, ще те убият. А аз ще съм тук и ще те гледам как умираш. Двете с Кати ще гледаме как те убиват, това ли искаш? – Думите ѝ едва се разбираха, заглушавани от хлипанията ѝ.
– Искам тя да живее. – Ричардс се опита да затвори вратата, ала Шийла му попречи, заставайки на прага.
– Тогава ме целуни, преди да тръгнеш.
Той я целуна. В далечния край на коридора госпожа Дженър отвори вратата на апартамента си и надзърна любопитно навън. Носовете им мигом бяха атакувани от апетитната миризма на печено говеждо със зеле. Госпожа Дженър си живееше добре. Поработваше в местното магазинче за преоценени стоки и се славеше с безпогрешния си нюх по отношение на клиентите с фалшиви карти.
– Ще вземеш парите, нали? – попита Бен. – И няма да направиш някоя глупост…
– Ще ги взема – прошепна Шийла. – Знаеш, че ще ги взема.
Той я притисна нервно в обятията си, след което рязко се обърна и се спусна по стръмните стъпала на сумрачното стълбище, без да се обръща назад.
Тя остана на прага, разтърсвана от сподавени ридания, докато не дочу приглушеното затръшване на вратата три етажа по-надолу. Притисна престилката към лицето си. В другата си ръка все още стискаше термометъра, с който бе измерила температурата на дъщеря си.
Госпожа Дженър се прокрадна тихо до нея и дръпна престилката.
– Виж какво, драга – прошушна ѝ тя, – мога да ви намеря пеницилин от черния пазар, когато се опаричите малко… Съвсем евтино… Първо качество…
– Разкарай се! – извика ѝ Шийла.
Съседката се отдръпна рязко назад, а горната ѝ устна инстинктивно се повдигна нагоре, разкривайки почернелите корени на гнилите ѝ зъби.
– Просто исках да помогна – измърмори тя и запристъпва обратно към жилището си.
Приглушените стенания на Кати продължаваха да ехтят зад тънката стена от гипсокартон. От ВТ екрана в апартамента на госпожа Дженър се носеха екзалтирани крясъци и викове. Участникът в „Пътечката на паричките“ току-що бе пропуснал бонус въпроса и в същото време бе получил инфаркт. Сега го изнасяха на носилка под бурните аплодисменти на публиката.
Ритмично повдигайки и сваляйки горната си устна, госпожа Дженър прилежно записа името на Шийла Ричардс в бележника си.
– Ще видим – процеди тя. – Ще я видим тая работа, мадам Ах-колко-хубаво-ухая…
Тя затвори злобно тефтерчето си и побърза да се настани пред ВТ екрана за следващата игра.
…минус 099…
Когато Бен излезе на улицата, ситният дъжд се беше превърнал в истински порой. Огромният термометър над една стена с надпис „За кефене до изнемога пушете качествена дрога“ показваше десет градуса. (Идеалната температура да се надрусаш като животно, докато престане да ти пука за каквото и да било!) Значи, в жилището им едва ли беше повече от шестнайсет. А Кати беше с тежка форма на грип.
По напукания, подпухнал асфалт лениво подтичваше уродлив плъх. На отсрещната страна на улицата се виждаше стар хъмбър, модел 2013 година, чийто ръждясал скелет едва се крепеше на изгнилите си оси. Беше оглозган чак до главините на колелата и тампоните на двигателя, но органите на реда изобщо не изгаряха от желание да го махнат. Напоследък ченгетата рядко се осмеляваха да подават носа си южно от Канала. Ко-Оп Сити се беше превърнал в гигантски развъдник на плъхове, осеян с безброй паркинги, опустели магазини, търговски центрове и павирани детски площадки. Законът се диктуваше от бандите на мотористите, а всички тези репортажи за безстрашните полицаи от южните квартали не бяха нищо повече от куп лъжи. По призрачните улици рядко се мяркаха минувачи; ако се наложеше да излезеш, беше желателно да се качиш на пневмобуса и да си носиш спрей с токсичен газ.
