ИК Персей представя „Цариградски друм“ от Братислав Петрович
Иманяри и хайдути днес и преди три века на Цариградския друм от Белград през София към Истанбул
Сръбският писател Братислав Петрович търси истината в легендата за българските хайдути поп Мартин и Вълчан войвода
Събитията:
28 май – Братислав Петрович беше гост на международния поетичен конкурс „Лирични гласове” в София, като лауреат от предишно издание на конкурса.
3 и 4 юни – Братислав Петрович е специален гост на Пролетния базар на книгата в НДК, където ще има среща с читатели.
Любопитни факти за писателя:
Дългогодишен служител е на МВР в Сърбия.
Ветеран от войната в Косово, където отрядът му загива пред очите му. По-късно е съден от военен съд, защото отказва да изпрати хората си на явна смърт.
Любопитно за книгата:
Героят е български хайдутин (поп Мартин), който през XVIII в. се подвизава в района на Ниш, воден от желанието си да отмъсти на турски велможа за поруганата си чест.
И днес иманяри продължават да търсят там заровените му съкровища, взети като плячка от обирите, които е извършвал.
ЗА КНИГАТА:
Какво се случва на Цариградския друм – някогашният римски път Виа Милитарис, днешната магистрала Белград-Ниш-София-Истанбул, пътят, който свързва Изтока и Запада? В днешни дни и преди близо три века? Какви тайни крие той?
Две сюжетни нишки (от XXI и XVIII век) водят към едно: истината, скрита в легендите за заровените съкровища на прочутия хайдутин поп Мартин и неговия побратим Вълчан войвода. Легенди, които и днес амбицират иманярите да търсят заровените съкровища, да разпространяват тайни карти и да рушат светини в преследване на митичното злато. За това разказва този роман, вплел реални факти с вълнуващи човешки съдби – с неподправено писателско любопитство, с нетрадиционен поглед върху легендата, пречупен през неговата жизнена философия и безспорен белетристичен талант.
А кой всъщност е поп Мартин? Защо легендата за него е жива и до днес? Личността на поп Мартин, въпреки историческата му достоверност и осезаема реалност, може да се разглежда като събирателен образ на народния закрилник, отмъщаващ за поругана чест или нанесено зло и раздаващ заслужено възмездие на насилника. В България съществуват няколко предания за него. Според едно от тях, той е родом от с. Батин, Русенско, според друго е от с. Разпоповци, край Елена, а според трето – някъде от Севлиевския Балкан. Във всички предания събитията около поп Мартин се отнасят към времето на кърджалиите и даалиите, а конкретният исторически повод – валията отвлича и потурчва жена му и дъщеря му. Общото при всички разкази е, че след тази случка попът се разпопва и тръгва да мъсти за поруганата си семейна чест.
Иманяри и хайдути. Легенди и истина. Настояще и минало. Тайните им е скрил Цариградският друм Белград-Ниш-София-Истанбул.
Братислав Петрович е дългогодишен служител на сръбското МВР и писател, автор на пет романа, най-успешният от които е „Цариградски друм”, един от хитовете на последния панаир на книгата в Белград и в Tоп 10 по продажби в онлайн магазина на „Книжевна омладина”.
ЗА АВТОРА:
Братислав Петрович е роден през 1961 г. в с. Шливовик, община Бела паланка. Дългогодишен служител е на МВР в Сърбия. Член е на сръбския Съюз на писателите от страната и чужбина. Автор е на пет романа и три монографии за хайдутството и манастири в родния му край, на стихове и публицистика.
Интересен факт в биографията му е участието в сръбската офанзива в Косово през 1998 г. Като служител на МВР на Сърбия, той е мобилизиран и пратен за един месец да патрулира заедно с подразделението, на което е командир, в района на Ораховац. Остават там цели три месеца, без да им бъде изпратено подкрепление, изложени на атаките от страна на Косовската освободителна армия. По чудо оцеляват само той и двама от колегите му. При едно от нападенията върху него рухва стена от сградата, в която са барикадирани, а останалите му другари загиват пред очите му. Ръката му е счупена и той е транспортиран обратно в родното му място. Когато през зимата на 1998 г. неговото подразделение отново е включено в списъка на патрулиращите в Призрен, той открито заявява, че няма да изпрати хората си на явна смърт, защото служителите на МВР не са армия и не са подготвени да водят реални бойни действия, в каквито са участвали през лятото на същата година. За това свое изявление е съден от военен съд и изпратен за три години на наказателна служба без чин и звание. В романа си „Изявление” (2007) той описва цялата акция в Косово през погледа на очевидец и участник.
Базиран на богат документален материал за съвременното иманярство и хайдутството от XVIII век, романът „Цариградски друм” (2013) е най-успешната му книга.
ЛЕГЕНДАТА ЗА СЪКРОВИЩАТА НА ПОП МАРТИН (поразровена от Таня Попова, преводач на романа):
Личността на поп Мартин, въпреки историческата му достоверност и осезаема реалност, може да се разглежда като събирателен образ на народния закрилник, отмъщаващ за поругана чест или нанесено зло и раздаващ заслужено възмездие на насилника.
У нас съществуват няколко предания за него. Според едно от тях, той е родом от с. Батин, Русенско, според друго е от с. Разпоповци, край Елена, а според трето – някъде от Севлиевския Балкан.
Във всички предания събитията около поп Мартин се отнасят към времето на кърджалиите и даалиите,аконкретният исторически повод – отвличането и потурчването от валията на попадията и хубавата ѝ дъщеря, винаги се фиксира върху християнския празник Петковден. Общото при всички разкази е, че след тази случка попът се разпопва и тръгва да мъсти за поруганата си семейна чест.
В едно от тях се разказва следното: Така нареченият „търновски валия” съгледал хубавата попадия, когато събирали данъците от християнското население в Елена. Той поканил попа и жена му на вечеря, след която валията казал на поп Мартин, че жена му не желаела да си тръгне и оставала в харема му. Попът си отишъл сам и окачил на един кол в своята градина калимявката си с думите: „Нито съм те слагал, нито съм те махал!”, с което скъсал със свещеничеството и поел по славния, но труден път на народен закрилник. След като свързал четата си с тази на Вълчан войвода, именуван в тези предания и като Велко войвода, двамата заедно изготвили до „търновския валия” фалшива заповед, според която той трябвало веднага да се яви с прислугите, имуществото и харема си в Одрин за заемане на по-висок сан. Валията се хванал в капана и потеглил с целия си антураж през Твърдишкия проход за Одрин. На най-високото място на прохода – Превала, четниците нападнали турците и ги избили. Оставили само попадията, която поп Мартин окачил на един бук и къс по къс я нарязал, докато издъхнала, като не спирал да изрича словата: „Ако ми беше вярна, трябваше или да го убиеш, или да избягаш!”
В конкретния случай наименованието „търновски валия” е изпразнено от реалното си историческо съдържание, понеже през посоченото кърджалийско време не е имало валии. Вероятно тук „валия” е местният големец – спахия, паша и т.н., дошъл до нас с това название чрез преданията, създадени след 1864 г., когато Мидхат паша за първи път експериментирал закона за вилаетите на българска земя с образуването на Дунавския вилает, обхващащ земите между Дунав и Стара планина, чак до гр. Ниш, със седалище Русчук и първи валия Мидхат паша.
В друго предание историята почти съвпада с тази, различно е обаче самото отмъщение. След като причакал кочията с пашата и жените му в горите под Разград и избили сеймените, поп Мартин жестоко се разправил, този път не с попадията, а със самия паша, като не жена си, а него рязал парче по парче, докато издъхне. Оттук нататък попът станал пряк помощник на Вълчан войвода, негов пръв довереник и съветник и заедно обирали турските хазни и мъстели на освирепелите османлии.
И точно тук сякаш преданията завършват. И иде ред на легендата. А тя, както знаем, е способна на всичко. От написаното дотук разбираме как поруганата семейна чест на поп Мартин го направила хайдутин и народен закрилник. Той тръгнал да мъсти за себе си, а както почти винаги става, отмъщавал и за безбройните свои озлочестени братя и сестри българи, за да може накрая да заключим, че ако се съберат всички предания и легенди за поп Мартин и Вълчан войвода, ще се окаже, че няма край в България, където те да не са се подвизавали и отмъщавали.
Доказателства за съществуването на легендарния поп е изписаното от самия него в нишаните, които направил по поръка на Вълчан войвода, за да обозначи скритите от него съкровища, които, като потрябват, да може да намери. Бидейки единствен грамотен от дружината, той с право получил доверието на Вълчан войвода да списва нишаните за укритите съкровища, а смелостта и юнашкият дух на попа заслужено го направили негов най-близък сподвижник. Цели двадесет били годините, прекарани от поп Мартин в компанията на Вълчан войвода, а доказателството е следното: „Преди двадесет години – пише той сред нишаните – на път от Цариград за Солун се другарувах в гемията с дядо Ставрус. Гърка пита Вълчан знае ли Балкана към Троянския проход. Вълчан му дума, че на пръсти.” След това поп Мартин описва как намират посоченото от гърка злато и как Вълчан войвода убил своя съдружник, който искал да употреби имането за други цели, а „Вълчан дума не дал да се дума за пилеене на златото, кат му е на акъла да освободи Българското”. И това злато обаче не стигнало за високата цел, която си поставил войводата, поради което той „заповяда да се сбира дружина от все пострадали окумушлии хора.”… „Взехме много хазни и обрахме много чифлици. Бастисахме зли човеци.”
Поп Мартин не се страхува от Вълчан и успява сред текста на нишаните да остави свои писания, характеристики на времето и хората около него. Дали съзнанието му за историчност или страхът, че всички тия, заслужаващи внимание, факти, събития и личности, ще изчезнат в забвението заедно с тях, са били водещи при осъществяването на това безспорно значимо дело, не се знае. Знаят се единствено записаните негови слова: „Страшен човек е Вълчан. Той не знае, че писвам тия други работи тук на тапиите, но аз искам да се знаят целите тия работи за него, щото нещо ме блазни, че туй ще ми е последното писане и не ща мога разказвам веки. Чини ми се, че и мене може да убие.” След това предположение той доразказва своята и биографията на Вълчановата дружина и завършвайки с думите „До тук словата са мои, отдире са тия дето нявга ще вършат работа”, продължава добросъвестно да описва богатствата и начините за тяхното откриване. Най-накрая е изписал: „Аз поп Мартин. Русчук”.
