Излезе „Сони бой” – книга на една от най-изтъкнатите съвременни холандски писателки Анейет ван дер Зейл. Романът, който е реконструкция на исторически събития, отразени в периодичния печат и писма от личния архив на реално съществували хора, представя драматична любовна история на фона на Втората световна война. Преводът е дело на Анета Данчева-Манолова, превела също и книгата „Фини и светът надолу с главата” на принцесата на Холандия Лаурентин ван Оранйе.
Историята, с която ни запознава Ван дер Зейл, е вдъхновила и едноименния филм от 2011 г., който е бил холандското предложение за чуждоезичен филм на 84-тите награди „Оскар”. И докато Холандия винаги е била известна с освободеността и напредничавото мислене на своите жители, в „Сони бой” виждаме индивидуализъм, неконформизъм и различност във време, в което на тези характеристики не се е гледало с добро око – периода на Втората световна война.
Рика е съпруга, домакиня и майка на четири деца. Когато обаче бракът ѝ започва да ѝ дотяга и копнежът по безметежното минало се засилва, Рика решава да напусне мъжа си. Желанието ѝ за независимост я подтиква да отвори пансион, от който да се издържа. Именно там 40-годишната жена среща голямата любов на живота си – с 20 години по-младия суринамец Валдемар. Противно на очакванията, връзката между двамата процъфтява, ражда им се и дете, което наричат Сони бой. Докато не лумва Втората световна война и връзката между хора от различни раси става немислима…
Анейет ван дер Зейл е историк и писател, работила е и като журналист. Само в Холандия книгите ѝ се продават в над 750 000 копия. „Сони бой” е третата ѝ книга. С нея писателката е номинирана за някои от най-значимите литературни призове в родината ѝ – AKO Literatuurprijs, MJ Brusseprijs и Litteraire Witte Prijs.
Когато небесата са сиви,
не ме вълнува, че небесата са сиви.
Ти ги правиш сини, Сони бой.
От филма The Singing Fool, 1928
ОТКЪС
Когато небесата са сиви,
не ме вълнува, че небесата са сиви.
Ти ги правиш сини, Сони бой.[1]
Приятелите може да ме изоставят.
Даже и всички да ме изоставят,
ти ме спасяваш, Сони бой.
Ти си изпратен от небето
и аз знам колко си ценен.
Ти създаде рай тук
за мен, на Земята.
А после ангелите станаха самотни
и те прибраха, понеже бяха самотни.
Сега съм самотен и аз, Сони бой.
„Сони бой“, от филма The Singing Fool,
изпълнявана от Ал Джолсън, 1928
Който иска да разбере нещо за определена епоха, трябва да чете биографии, и то не на държавници, а много по-оскъдните на брой биографии на обикновени граждани.
Себастиан Хафнер, „Разказът на един германец, 1914–1933“
Реката, 1923
Валдемар беше отличен плувец. Ненавършил и петнайсет, с лекота преплуваше цели двайсет километра покрай изоставени плантации и оживени пристани, от Домбург чак до голямата къща на майка му на „Ватеркант“[2]. Това беше маратонски преход, запазен само за най-добрите и най-силните плувци на Парамарибо. И най-ловките, защото река Суринам беше като примижал крокодил: неподвижна, но опасна за живота ти. Когато сутрин отиваше на училище, водата все още лениво се плискаше в бреговете и реката спокойно си течеше надолу към морето. Но когато по обяд се прибираше към вкъщи, калните ѝ недра лъщяха на слънцето цели метри оголени и чаплите сабаку си търсеха храна между заседналите лодки. А привечер сякаш невидима великанска сила почваше да тегли течението в обратна посока и вълните изведнъж заблизваха дънерите на бадемовите дървета покрай „Ватеркант“.
Също толкова непредсказуемо реката си играеше и с вятъра. Понякога послушно се присъединяваше към него, друг път обаче упорито му се противеше, така че водата се накъдряше, клокочеше и се разливаше на всички страни. Истински убиец, това беше тя, и почти всяко суринамско семейство беше загубило в тази аорта на града по някой дързък син или племенник. Въпреки това те продължаваха да идват, момчетата със стройни кафяви телца, които се стрелкаха като риби във водата. Защото да се осмелиш да плуваш в реката, беше все едно да завладееш света – уважението в очите на съучениците, хвърляните крадешком погледи на момичетата, които в безупречно белите си роклички в неделя се скупчваха на площад „Орание“.
Валдемар се славеше като спокойно, даже леко затворено момче. Не такава луда глава като по-големия си брат и не някакъв си разглезен принц като малката си сестричка, която драговолно поддържаше позицията си на дъщеря на един от най-богатите хора в колонията. Но когато плуваше, се случваше нещо странно. Тогава и най-големите дърдорковци по пристаните млъкваха и всеки поглед несъзнателно се вторачваше в тази чудна игра между момчето и водата. Те сякаш си говореха, реката и момчето.
Валдемар никога не беше се боял от стръвната река, защото я познаваше като никой друг. Още като малчуган я беше съзерцавал с часове от верандата на къщата и бе се унасял от приспивния шум на вълните. И колкото повече растеше, толкова по-добре разбираше как Луната и океанът непрекъснато я тласкат ту насам, ту натам и как, смущавана от вятъра, тя въпреки всичко упорито се опитва да ражда приливите и отливите си. Движенията на водата му бяха близки и познати като ритуалите в домакинството на майка му. Плуването, знаеше той, се върши не само с мускули, но и с уважение към реката, като използваш нейното своенравие и прищевки, като знаеш къде да плуваш и най-вече – кога.
Веднъж на четири седмици параходът на Кралската западноиндийска пощенска служба потегляше за Холандия. Тогава по празнично украсения кораб плющяха знаменца и Форт Зеландия даваше прощален изстрел с оръдието си, докато пасажерите на палубата продължаваха да се обръщат назад, за да уловят за последен път погледа на любимите си. А после Валдемар и другарчетата му се впускаха да се влачат с лодка в пенливата бразда след кораба и плаваха километри заедно с него чак до Форт Нови Амстердам, там, където река Суринам с клокочене се сливаше със също тъй внушителната Комевейне и откъдето вече можеше да зърнеш синевата на океана. Тогава, след последен изкрещян поздрав към пасажерите, отвързваха въжетата и загребваха обратно към града. Но Валдемар се гмурваше в солената вода и поемаше към вкъщи с плуване. Плясък след плясък, метър след метър, докато не достигнеше личното си темпо и не запореше водата сякаш от само себе си. Постепенно всичко се отмиваше от него и онова, което накрая оставаше, беше единствено той, синът на Суринам, израснал с реката. Тя го носеше, водата му беше приятел.
[1] Синчето ми (англ.). – Б.пр.
[2] Крайбрежен булевард, буквално „На водата“. – Б.пр.
