„Снимки на теб“ от Ема Грей

Издателство Ибис представя „Снимки на теб“ от Ема Грей

Идеалният роман за почитателите на автори като Колийн Хувър, Джоджо Мойс и Никълъс Спаркс.

Ако тогава знаеше това, което знаеш сега, би ли направила същите избори?

Когато Иви Хъдзън се събужда в непозната болнична стая, тя си мисли, че допреди малко е била на тийнейджърско парти с най-добрата си приятелка Бри. Само че Бри вече не е наоколо, а Иви отдавна е завършила гимназията. Тя току-що е оцеляла след катастрофа, отнела живота на съпруга ѝ Оливър, когото тя дори не помни. След загубата на паметта ѝ, единственото, което ѝ остава, е да свърже отделните парченца, за да подреди живота си. Но как?

Дрю, талантлив фотограф, случайно среща Иви и това поставя началото на разплитането на тайните около брака ѝ и смъртта на съпруга ѝ. И докато Дрю наблюдава как Иви събира нишките на живота си, на повърхността изплуват истини, които могат да разрушат света и на двамата.

С всяка открита страница от живота си Иви започва да вижда решенията, които са я довели до момента на катастрофата. Но целта е не просто да си върне изгубеното, а да получи възможността да избере отново. Да види какво е пропуснала. И да реши какво заслужава…

Трогателна, наситена с напрежение и изпълнена с емоция, книгата ни води през лабиринта на човешката памет, любовта и прошката и ни напомня, че понякога вторият шанс се крие в най-неочакваните моменти.

Ема Грей се занимава с писане, откакто на 14 години се влюбва в романа „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“.

Тя е автор на два юношески романа и две нехудожествени книги за родителство.

Първия си роман за възрастни – световния бестселър The Last Love Note – написва след смъртта на съпруга ѝ.

Ема живее в покрайнините на Канбера, Австралия, където светът ѝ се върти около трите ѝ обични деца, обичните ѝ доведени деца и внуци, писането, фотографията и безкрайното преследване на Южното полярно сияние.

ОТКЪС

Пролог 

Ръцете ми постоянно ровят в чантата ми за телефона, докато струнен квартет свири „Адажио“ на Албинони и всички около мен плачат. Гърлото ме боли от стреса. Опитвам се да изкарам малко влага в сухите си очи, защото осъждането ме изгаря от всички ъгълчета на католическата църква „Непорочната Дева“ в Уейвърли, и се опитвам да потисна порива за бягство.

Просто не мога да бъда тук.

Не биваше да съм тук.

Не познавам тези хора. Нито свекърва си, Гуендолин, която бърше очите си до мен по онзи внимателен начин, при който грижата за грима е над проявата на истинска емоция. Нито съпруга ѝ, който не ми е казал и дума, откакто се събудих в болницата преди седмица. Нито костюмите „Гучи“, които шават на пейките зад нас, поглеждат си часовниците и скърбят за отминаващите платени шестминутни интервали за паркиране.

Не познавам и Оливър Рош. Невероятно представителен и изключително успешен адвокат по търговско право. Инвеститор в недвижими имоти. Филантроп и любител на екстравагантни ски почивки и шопинг обиколки из Европа, според презентацията на живота му, която в момента върви на големия екран.

Любовта на живота ми, очевидно.

Романтичните доказателства просветват с кинематографичен блясък. Ето ме тук, пораствам с огромна скорост до него, в слайдовете на „Пауър Пойнт“. Той е в пълния си блясък, в училище и в университета, на спортното игрище, на работа, сред хората. Не мога да не се запитам какво ли щеше да бъде, ако злополуката бе отнела и моя живот и тези хора трябваше да направят някаква презентация и за мен.

Огромният диамант проблясва на пръстена на лявата ми ръка. Гуендолин, която настоява да го нося и се мръщи, сякаш не може да разбере защо не искам да го правя, каза, че не било безопасно да се оставят пръстени из къщата. Опитвам се да съм благодарна за това. За всичко това. За този луксозен живот, в който ме въведоха Оливър и семейството му, макар да не мога да си представя стъпките, които трябва да направя, за да навляза наистина в него.

Тя ме поглежда за миг и аз се опитвам да почувствам мъка. Ако се концентрирам усилено, много усилено, и изровя от паметта си спомени как с Оливър пием шампанско на годежа ни и как той ме гледа на сватбената ни снимка – сякаш съм целият свят за него, – вероятно ще си спомня?

Но докато слънчевите лъчи струят през витражите и отскачат от дръжките на украсения с дърворезба махагонов ковчег, по розите, които опасват пътеката като на кралска сватба – всеки аспект от това бляскаво сбогуване е още един знак за излишъците, които ненавиждам, – не мога да почувствам нищо. Освен вина, че не съм перфектната вдовица.

Сърцето ми ускорява ритъма си, когато си представям бляскавия прием в имението на семейството след това. Явно там ще бъде цялото отбрано общество на Сидни. От мен ще се очаква да говоря с хора, които познавам само от кориците на списанията и от сайтовете за знаменитости, докато продължавам, напразно, да търся в стаята мама, татко и най-добрата си приятелка Бри, с които не мога да се свържа. Сякаш и аз съм мъртва. Или пленена в някакъв трескав кошмар, от който копнея да се събудя, но не мога.

Но нямам треска. Не съм болна. И тяхното необяснимо отсъствие поражда още повече паника – адреналинът тече във вените ми, гади ми се, докато вече не мога да изтърпя и секунда повече от цялото това представление. Което ме води към моя телефон, към колата от „Юбер“, която поръчвам по време на „Отче наш“, и факта, че всеки миг ще създам огромна сцена, като изтичам навън като някаква бунтовна вдовица беглец право към тълпата папараци пред църквата. Ще им осигуря скандала, който явно очакват със затаен дъх… 

1 

Една седмица по-рано 

Снощният купон още пулсира в главата ми, докато се опитвам да се събудя, и ме облива цунами от разкаяние. Каквото и да съм направила, за да се чувствам така, никога вече няма да го правя.

Най-ужасната част е, че не си спомням да съм се забавлявала. Но пък аз съм човек, който обикновено пие чай от малини в събота вечер и обсъжда във Фейсбук недостатъците на костюмите в някой сериал. Не обичам диви купони.

Правя грешката да наклоня глава надясно. В очите ми се стрелва болка и ми се иска да умра. Горкият ми мозък. Вярно ли е, че алкохолът убива мозъчни клетки, или е просто мит? Всъщност не помня да съм пила снощи. Определено не и толкова много, че да се чувствам ужасно.

Моля те, нека не са ме дрогирали.

Иска ми се собственикът на тази аларма да я изключи най-сетне. Колосаните чаршафи са се събрали на купчина под гърба ми. Докато шавам, найлоновият матрак под мен скърца, а тръбичката, която стърчи от ръката ми, дърпа кожата ми под лепенката.

Отварям рязко очи. Силни флуоресцентни светлини отскачат от белите стени към мен. Плетеница от кабели и жици и кислородна маска висят там, където би трябвало да виси колекцията ми от шалове, окачени романтично над таблата на леглото с малки светлинки. Къде е плакатът на Дженифър Ел и Колин Фърт от „Гордост и предразсъдъци“ в рамка? Бриана казва, че това е една от многото причини да не мога да си хвана гадже. Но явно хващането на гадже е най-малкият ми проблем сега…

Опитвам се да седна. Болка пронизва гърдите ми и ме принуждава да легна отново. Устата ми е така суха, че не мога дори да прочистя гърлото си, докато сърцето ми препуска, а писукането на машината до мен се ускорява. Една руса сестра със синя униформа и чехли хуква към леглото ми, натиска някакви копчета и я кара да замълчи. После се обръща мило към мен.

– Здравей, Ивлин – казва тя и си поглежда часовника. – Аз съм Лиз.

– Къде съм? – Гласът ми е неясен, сякаш изплувам от някакво блато. – Искам мама – грача аз. Звуча като петгодишна, която се страхува да се раздели с майка си в детската градина. Лиз слага нежно ръка на рамото ми, докато се опитвам да изправя гръб и да се държа като голям човек, но болката ме кара да се смръщя.

– Ти си в болницата „Сейнт Винсент“ в Сидни. Опасявам се, че си претърпяла катастрофа.

Господи. Бриана…

Лиз проверява тръбичката, която стърчи от ръката ми и се вие покрай лилавите синини по китката ми към торбичка с течност, окачена на метална рамка. Погледът ми се спуска от системата към непознат белег на ръката ми точно когато косата ми пада над очите. Тъмна. Но… да не би да е боядисана?

Кой ми е боядисал косата? Трябва аз да съм го направила. Пияна. Вече не искам да видя мама. Защото тя ще ме убие…

– С кого бях? – питам. – В колата? – Едва успявам да произнеса тези думи. Ами ако Бри е мъртва? Ами ако съм я убила?

Лиз дава знак на една лекарка в коридора, която изглежда така, сякаш е излязла от „Дните на нашия живот“, а не от натоварено спешно отделение. Тя влиза в моята кутийка, дърпа сините завеси, после застава до леглото ми като Мрачния косач.

– Ивлин, опасявам се, че имам много тежка новина.

Поглеждам към Лиз, чието ведро изражение е заменено от подобаващо за лоша новина: мил поглед, сериозно смръщване, наклонена глава.

Имам чувството, че ще повърна. А имам фобия от повръщане, което пък кара стомахът ми да кипне още повече и тревогата ми да скочи до небесата. Къде е мама? Имам нужда от нея, без значение дали ще ме убие или не.

– Нараняванията ви са относително леки – обяснява лекарката, макар че всяка част от тялото ми твърди обратното. – За жалост, Оливър е пострадал тежко.

Кой? Не ми казвайте, че най-сетне съм си хванала гадже и съм се измъкнала от купона с него?

– Въздушните възглавници са се отворили, но това невинаги е достатъчно. Съпругът ти е получил много тежко нараняване на главата.

Кой?

Всичко започва да плува. Стаята. Гласът ѝ. Връзката ми с реалността.

– Направихме всичко по силите си…

Колелцата на колички трополят в главата ми, набират скорост с всяка изречена фраза. Тя сигурно е объркала картоните. Влязла е в неправилната стая?

– Ивлин, много съжаляваме за загубата ти.

Всъщност всичко е наред, защото аз очевидно не съм загубила никого.

– Първо, казвам се Иви – обяснявам аз. – И второ, нямам съпруг!

Настъпва неловко мълчание. Бих го запълнила с възгледите си за брака – че това е архаичен патриархален капан, който е имал смисъл само по времето на Джейн Остин, – но моментът не ми се струва подходящ. Особено след като и двете имат венчални халки. Поглеждам тайно към лявата си ръка, за да проверя за пръстен, но там има само тръбичка, лейкопласт и странен белег. Как е възможно тези хора да си мислят, че съм толкова луда да се омъжа на моята възраст? Та това сигурно дори не е законно.

Те се споглеждат странно, преди Лиз да излезе бързо. Лекарката се настанява на пластмасовия стол до леглото ми и се усмихва. Тази усмивка казва „ще повикаме подкрепления“.

Тя започва любезен разговор с мен, като избягва темата за въображаемия ми мъртъв съпруг. Пита ме други неща, например къде живея. Нюкасъл. И коя година е. 2011, очевидно. Ами нали гледахме сватбата на Уилям и Кейт само преди седмица?

– Нормално е да си малко объркана – казва тя.

Изобщо не съм объркана. Те просто са объркали информацията. В „Анатомията на Грей“ постоянно се случват такива неща.

Когато сестрата Лиз се връща след около десет години неловък разговор за незначителни неща с лекарката, аз забелязвам торбичките под очите ѝ, русите кичури, които стърчат от рошавата ѝ коса – всичко това крещи „двойна смяна“ и „склонна към клинични грешки“. Тя води със себе си мъж с бежови рипсени панталони, смачкана светла риза и отработена усмивка. Тези хора изглеждат в края на силите си. Нищо чудно, че правят грешки.

– Здравей, Ивлин – казва той и взема картона ми. – Аз съм доктор Гордън от психиатрията.

Психиатрия?

– Как се чувстваш?

– Малко ме боли, но иначе нормално – докладвам аз. Като акцентирам на нормално.

– Като гледам картона ти, малко сме притеснени за паметта ви.

А аз съм малко притеснена за него! Как е възможно един специалист да вярва, че ученичка може да е омъжена?

– Нищо ѝ няма на паметта ми. – Опитвам се да седна по-изправена, сякаш така ще ме приемат по-сериозно. – Буквално помня какво ядох вчера на обяд в столовата. Кренвиршка със сос и шоколадово десертче. Ям много вредна храна, имам късмет, че метаболизмът ми е страхотен. Ям като кон, обаче си оставам слаба! – Потупвам корема си през тънкия чаршаф, сякаш да им демонстрирам свръхактивния си метаболизъм, и тогава осъзнавам, че нещо не е наред. Защото там… има повече, отколкото имаше вчера. Вдигам чаршафа, за да огледам. Да. Приятно заоблени хълбоци. Леко заоблен корем. Пускам чаршафа. Какво се е случило с мен при тази катастрофа? Сякаш съм преобразена!

Психиатърът ме гледа.

– Е, не съм много слаба – признавам. – Как се е случило това?

Лиз се смее тихо и потупва ръката ми.

Представям си, че съм била в кома. Може би са ме хранили венозно и са ми влели твърде много хранителни вещества. Вероятно катастрофата е вкарала метаболизма ми в шок и разбира се, след като съм лежала в леглото седмици или месеци наред, няма как да съм във форма.

– Кога точно е станала катастрофата? – питам аз. Внезапно това ми се струва изключително важно, защото единственото друго обяснение е, че през цялото време съм възприемала погрешно тялото си и най-сетне съм дошла на себе си.

– Вчера – отвръща Лиз. – Справяш се много добре.

Вчера? Вдигам пак чаршафа, за да се огледам, само за да се стъписам отново от циците си.

– Не, това просто не може да е вярно! – мърморя аз. Вчера имах цици, разбира се, но не чак такива. Тези сигурно са чашка С! – Защо съм сменила чашките за една нощ?

И тримата поглеждат към пластмасовите чашки на шкафчето до леглото, опитват се да разберат.

– Иви, на колко си години? – пита психиатърът.

– На шестнайсет. Но нещо тук никак не е наред.

Той оставя клипборда си на леглото и събира молитвено ръце. Потупва замислено с пръсти по носа си, сякаш за първи път в кариерата си среща човек, който се е преобразил за една нощ.

– Знам, че може да ти дойде като шок – казва след дълго мълчание, – но според шофьорската ти книжка и медицинския картон ти си на двайсет и девет.

Двайсет и девет?

– Ето, това е! Просто ме бъркате с друга. Аз дори нямам шофьорска книжка, само учебно разрешително.

Той кима. Но не в съгласие, а за да ме успокои… личи си.

– Такова объркване често се случва след катастрофа.

И продължава да говори, но аз вече не го слушам. Просто няма начин да съм на двайсет и девет, че и омъжена. Или както там се казва, когато мъжът ти умре. Овдовяла.

– Аз съм против брака! – заявявам. – Аз съм сто процента за кариерата. Още дори не съм завършила гимназия. Не мога да съм два пъти по-стара.

Докато клатя глава, още един кичур коса пада пред лицето ми и аз го отмятам. А после го хващам и се взирам в цвета. Определено не е моят цвят. И никога не съм се боядисвала. Мама не би ми позволила. Дори в розово.

– Имате ли огледало?

Лив излиза от стаята и се връща с малко сгъваемо огледало.

Отварям го и виждам жена с трескав вид – да, жена, – която се взира в мен с шокирани сини очи.

– Мамка му! – казвам. – Извинете. – Ако учителите те чуят да ругаеш, наказанието не ти мърда.

Не е само заради червената следа от предпазния колан на врата ми. Нито заради тъмната коса. Просто луничките ми ги няма, както мама все ми казва, че ще стане. И около очите и устата ми има леки бръчици. Не са чак бръчки или нещо такова – всъщност почти не се забелязват, защото всичко ми е леко размазано. Присвивам очи пред отражението си и Лиз ме пита дали си искам очилата.

– О, аз не нося очила – хваля се аз точно когато тя ми подава чифт красиви очила с рамки от костенурка на „Прада“, как­вито не бих могла да си позволя. С тях всичко идва на фокус.

И под „всичко“ имам предвид невероятния сбор от факти, който означава, че аз явно съм зряла жена с очила, фини бръчици, допълнителни килограми и мъртъв съпруг, какъвто никога не съм искала.