По книжарниците вече можете да откриете „Смъртният грях“ от Мария Грунд – смайващ дебют с ноар привкус, носител на Наградата за дебют на Шведската академия на автори криминалисти през 2020 г.
Задържал се в класацията на топ 30 най-добри криминални романа за 2020 г. на един от най-големите шведски вестници „Dagens Nyheter“, романът навява спомен за световната сензация трилогията „Милениум“ със силните си женски персонажи и бързата, напрегната борба на живот и смърт.
Комисар Сана Берлинг все още не може да се отърве от сенките на миналото. Мракът се е превърнал в неин постоянен спътник, само хапчетата ѝ позволяват да спи и въпреки че знае, че това няма да върне семейството ѝ, не може да понесе мисълта да продаде старата си къща. Къщата, изгоряла в пожара, отнел сина ѝ.
Но миналото не омотава само нея в мрежите си. Съвсем скоро комисар Берлинг ще се озове в центъра на зловеща конспирация, простираща се назад във времето.
Тялото на младо момиче е извадено от стара кариера в района. Охранителните камери са заснели как тийнейджърката Мия слага на лицето си животинска маска и влиза във водата по собствено желание. Има ли нещо, което камерите пропускат? Принудил ли я е някой да се удави?
Няколко километра по-нататък и няколко дни по-късно в спокоен богаташки квартал една старица е брутално убита. Възрастната Марие-Луис цял живот е търгувала с антикварни книги. Доколкото е известно, никога не е сторила никому лошо. Кой тогава би превърнал подредения ѝ дом в кланица?
Ужасът едва сега започва. Комисар Берлинг трябва да се състезава с времето, за да съедини точките между двата на пръв поглед несвързани случая. Моментът не би могъл да е по-неподходящ. Старият ѝ партньор в службата е сменен от необуздана млада жена, която първо удря, после пита, а собствените ѝ демони заплашват да я изкарат извън релси. Но времето изтича.
Някой е отключил портите на ада. И сега всички ще плащат.
Мария Грунд е сценарист, базирана в Лондон и Стокхолм. Нейни кратки филми и сценарии са излъчвани и награждавани на редица прожекции из Европа и САЩ. „Смъртният грях“ е първият ѝ роман, който изправя две жени на пътя на зловеща конспирация.
На фона на величествената природа на отдалечените шведски острови „Смъртният грях“ не спира, докато не извади наяве всеки кошмар по пътя към отмъщението.
Мария Грунд
Мъглата го обгръща. Мекият мъх повдига момчето и го люлее напред. Предпазва го от раздиращите кожата му бодили и клоните, пресягащи се към очите и косата му. Голите крака и босите стъпала са вкочанени от студ. Ако не беше предпазващият го памучен плат на боксерките, камшиците на храсталаците щяха отдавна да са го повалили на земята.
Затичва се още по-бързо, прескача надземните корени, бяга през гъстата борова гора и изгнилата пепел. Втурва се напред. Сърцето му забива учестено, почти притъпява болката и заглушава спотайващите се в сенките гласове.
Ако не беше дупката, която се разтвори, улови крака му и го повали на земята, вероятно щеше да се измъкне. Но в следващия миг лицето му се удря в мъхестия камък, тялото му се разпва като кръст, очите му хлътват в орбитите си и той чува приближаващите гласове:
„Смърт за вълка, смърт за вълка, смърт за вълка…“
1.
Сана Берлинг се оглежда в празната обгоряла стая. През запрашените, сякаш покрити със сол, прозорци се процеждат кафяви мръсни слънчеви лъчи. От пропитата в стените миризма на застоял пушек и мухъл гърлото започва да я дращи. При всяко следващо посещение тук стаята изглежда все по-тъмна. Навярно тази промяна се дължи на раззеленяващите се дървета навън или пък е зрителна измама, причинена от подкосяващата я умора.
Тя прокарва нежно пръсти по осаждената повърхност на стената и отдолу се показва остарял тапет с детски шарки. Зат-варя очи, отпуска ръката си и пипнешком тръгва към вратата. Както обикновено спира при рамката на вратата и опипва издялканите с детски почерк букви: „МАХАЙ СЕ“.
Излиза през двойните входни врати и вижда ятото малки птички, излитащи от короната на умиращото на двора дърво. Пърхането на крилцата им изпълва въздуха и те бързо се отдалечават, сякаш подплашени от наближаващата буря.
Пейзажът наоколо, докъдето око стига, е равнинен. Цялата тази част от острова – от окръжаващите я поля и ниви, спускащи се до пътя и църквата, та чак до неплодородното крайбрежие – е необитаема. Телефонът ѝ звъни. Тя вдига и се заслушва в гласа от другата страна на линията.
– Сега съм тук – отвръща тя. – Откажи. Не се продава. Все още не.
Гласът шумно протестира, но изражението ѝ не се променя. Тя тръгва към черния сааб и потегля, а в огледалото за зад-но виждане се подава къщата, като че ли я наблюдава с опожарените си вторачени прозорци.
По радиото пращи гласът на някакъв представител на общинския съвет: „…затягането на бюджета и строгите мерки, въведени през последните години, доведоха до големи социални изпитания и в много отношения застрашиха сигурността ни. Въпреки това тези действия все още не са способствали за нормализирането на бюджета… Заедно трябва да намерим начин да пестим, без да затваряме повече домове, институции и други важни учреждения в помощ на все по-нарастващия брой уязвими членове на обществото…“
Изключва радиото, вместо него включва старата уредба и дава газ. От колонките запращява „Rabbia Fuori Controllo“ на Робърт Джонсън и „Пънкдрънкс“, а навън прелитат самотни къщи и вили. Ливади, ниви и сенчести гори. Скоро навлиза в централния град на острова, наближава индустриалната зона. Асфалтът пред нея е напукан, а по протежението на високата телена ограда край пътя са разположени контейнери.
До близкия светофар се навърта млад мъж, облечен в риза с буфан ръкави, голяма яка и обемни подплънки на раменете. Мъжът има само една вежда, другата е нарисувана с маркер високо на челото му. На краката си носи мръсни неопренови обувки и при всяко отпускане на тежестта върху десния крак потрепва като ранено куче. Тя го подминава и за миг той придобива спокоен вид. Заглежда я свенливо, но изражението му подсказва, че я е виждал и преди. Тя намалява, разтърсва се из задната седалка, сваля прозореца и му подхвърля някаква вълнена жилетка. Той бързо се загръща с нея и измънква нещо, навярно „благодаря“.
Тя излиза на тесен чакълен път, подминава един парцел с каравани и палатки. Някъде в тъмното лае куче. При невзрачната табела „Склад и гараж“ Сана свива надясно.
Вратата изскърцва и с трясък се удря в бетонния под. Сана запалва лампата в ъгъла и мека светлина облива походното легло, одеялото и възглавницата. Таванът над леглото се скосява, а до него накриво е паркиран саабът с ключовете на таблото.
Тя захвърля сметките и няколко рекламни брошури на стола, изхлузва късото черно вълнено палто и го пуска на земята, след което си събува панталона. После се пресяга към издрасканите си протектори за уши и си ги слага.
Оставя ключовете за гаража и служебната си полицейска карта на къмпинг масичката, служеща още като нощно шкафче. Те издрънчават върху кръглото джобно огледалце с надпис „Ерик“. Сетне грабва блистера с малки лилави таблетки, изсипва три в шепата си и ги пъхва в устата си.
После се опъва на походното легло, сънливите ѝ очи заблуждават из помещението и скоро напълно угасват.
– Идвам – прошепва тя и протяга ръце в сумрака.
Айр Педершен прекрачва прага на малката денонощна аптека и звънецът на вратата издрънчава високо и звънко. Тя забързва навътре, тялото ѝ е свито и леко приведено напред, а зоркият ѝ поглед издава особена трескавост. Разтваря впитото си кожено яке, пъха ръка във вътрешния джоб и в този миг забелязва, че аптекарката я наблюдава зад касата. Дискретно, но със засилено внимание. Айр познава тази осторожност, вече е свикнала с нея. Даже е сигурна, че в този момент едната ръка на жената с бяла престилка е върху паник бутона. Айр би могла да ѝ каже нещо, с което да разведри ситуацията, но сега няма сили за това. Отправя се директно към касата, поставя две идентификационни карти на щанда и леко потропва с пръст върху едната от тях.
– Рецептата важи за таблетки и разтвор. Дайте ми разтвора.
Аптекарката разучава идентификационните карти, въвежда нещо в компютъра и оглежда Айр под вежди.
– Не ги ли откривате? – пита Айр. – Някакъв проблем ли има? В такъв случай мога да се обадя на…
– Не, всичко е наред – мигом отвръща жената и се изгубва от поглед сред стелажите в дъното на аптеката.
Айр оглежда малкото помещение. Всичко е грижливо подредено на мястото си. Красивият старинен каменен под е излъс-кан до блясък, а осветлението е необичайно меко. Традиционните аптеки в континентална Швеция наподобяват просторни клинични контейнери с препълнени лавици и флуоресцентни лампи, хвърлящи студена светлина. А тази тук носи уюта и атмосферата на старовремски магазин за карамелени бонбони.
– Така – прекъсва мислите ѝ аптекарката. – Желаете ли още нещо? – пита тя, докато пъха шишенцето метадон в торбичка и го подава на Айр.
Айр прочита сумата на екрана и се разплаща.
– Има ли по-кратък път до Коршпаркен от този покрай хиподрума?
– Сигурно имате предвид Коршгорден? – поправя я аптекарката.
– Да, точно така.
– От площада тръгвате нагоре по хълма. Скоро ще видите крепостната стена, придържате се само по главната улица, докато не стигнете до затворената ледена пързалка. Пресичате игрището и сте там.
– Добре, благодаря – отвръща Айр и тръгва към вратата.
– Макар че по това време на денонощието ви препоръчвам да минете покрай хиподрума – съветва я аптекарката.
