Издателство Обсидиан представя „Сметки за разчистване“ от Лий Чайлд
Без значка.
Без помощ.
Без милост.
След края на Студената война бившият военен полицай Джак Ричър обикаля Америка необвързан, самотен, без дом, без страх, без цел… До мига, в който вижда своя най-голям враг, когото сам е застрелял. Преди десет години. С два куршума в главата. Видял е как този човек, предал военни тайни на чужди разузнавания и убил партньорката му, потъва в океана.
Сега Ричър има цел. Има сметки за разчистване. Защото девизът му е: „Никога не прощавай! Никога не забравяй!” И той се впуска в рискована операция, за да постигне това, което някои биха нарекли отмъщение, а други възмездие. За него то е просто справедливост.
Третият сезон на нашумелия сериал „Ричър“ е базиран на „Сметки за разчистване“ и се завръща по Prime Video от 20 февруари 2025 г. Алън Ричсън отново ще се превъплъти в главната роля.
ОТКЪС
Цивилният полицай слезе от колата си точно четири минути преди да бъде застрелян. Движенията му бяха такива, сякаш знаеше какво ще се случи. Първо блъсна с рамо заяждащата врата, която се люшна встрани, после бавно се извъртя върху протритата тапицерия от винил и стъпи едновременно и с двата си крака на асфалта. Хвана се с две ръце за рамката на вратата, наклони се напред и се изправи тромаво. Постоя така около секунда на студения въздух, след което се обърна и затръшна вратата. Остана неподвижен още секунда-две, после пристъпи крачка напред и се подпря на предния калник, близо до фара.
Колата му беше седемгодишен „Шевролет Каприс“ – черна, без отличителни знаци, ако не се брояха трите радиоантени и хромираните тасове на колелата. Попитайте който си щете полицай и той ще ви се закълне, че каприсът е най-добрата полицейска машина, произведена някога в света. Човекът, изглежда, беше на същото мнение. Той имаше вид на ветеран, който може да си избере всяка кола от парка на участъка и ако кара тази вехтория, то е не за друго, а защото така е пожелал. Сякаш новите фордове изобщо не го интересуваха. По движенията и осанката му си личеше, че е врял и кипял, знае какво иска и не се отказва така лесно от навиците си. Беше едър и широкоплещест, с неугледен черен костюм от някаква плътна вълнена материя. Висок, с дебел врат, но прегърбен. Почти старец. Той се озърна в двете посоки – север и юг – на пътя, по който бе дошъл, после изви глава и хвърли поглед през рамо към портала на колежа. Беше на трийсетина метра от мен.
Порталът на колежа беше само за тежест. Два високи тухлени колони се издигаха по средата на обширна добре поддържана морава, която започваше направо от тротоара. На тях бяха окачени две крила от дебели ленти ковано желязо, извити и усукани в причудливи плетеници. Боята им – лъскаво черна – изглеждаше съвсем прясна. Сигурно ги пребоядисваха след всяка зима. Освен за тежест и украса порталът явно не служеше за нищо друго. Всеки можеше да го заобиколи, като мине направо през моравата. На всичко отгоре сега зееше широко отворен. От портала започваше алея за коли. В тревата зад него, на два и половина метра навътре, бяха забити две ниски метални колчета. С куки. За тях бяха закачени крилата му. За да не се затварят. На около стотина метра навътре се виждаха няколко сгушени една до друга постройки от червени тухли със стръмни обрасли в мъх покриви, над които бяха надвиснали високи дървета. Алеята минаваше под тунел от клони. Тротоарът също, по цялото си протежение. Всичко наоколо беше обрасло в дървета, които тъкмо започваха да се разлистват. Листенцата им бяха микроскопични, къдрави и светлозелени. След шест месеца те щяха да са големи, разперени, златисти или яркочервени и наоколо щяха да обикалят фотографи, за да ги снимат за рекламната брошура на колежа.
На двайсетина метра зад полицая и колата му и на около петдесет метра от мястото, където се намирах, се виждаше червен пикап. Беше паркиран плътно до бордюра на отсрещната страна на платното, обърнат с предницата към мен. Боята на каросерията беше поизбеляла; пред решетката на двигателя беше монтирана яка броня от дебели стоманени тръби. Бронята беше боядисана в черно и изглеждаше многократно изкривявана и изправяна. В кабината на пикапа имаше двама мъже. Млади, високи, стегнати, руси. Седяха напълно неподвижно и гледаха право напред, в празното пространство. Изобщо не поглеждаха полицая. Нито пък мен.
Бях заел позиция на юг от портала. Абсолютно безличният ми кафяв ван без прозорци беше паркиран пред някакъв музикален магазин. Точно такъв, какъвто човек може да види пред портала на всеки колеж – отвън, направо на тротоара, имаше изнесени стелажи с дискове втора употреба, а на витрините бяха разлепени плакати на никому неизвестни рок групи. Бях отворил задните врати на вана. Каросерията беше пълна с кашони. В ръката си стисках сноп листове. Бях с палто, понеже беше началото на април и сутрините бяха студени. И с ръкавици, тъй като по кашоните – там, където се бяха поразкъсали – стърчаха изкривени метални скоби. Носех револвер, както често ми се случва. Бях го затъкнал отзад в панталона си, под палтото. Беше „Колт Анаконда“ – огромен, от неръждаема стомана, зареден с патрони магнум .44 калибър. Трийсет и четири и половина сантиметра дълъг и малко под два килограма. Не беше любимото ми оръжие – тежеше, убиваше ми и беше студено, и изобщо през цялото време всячески ми напомняше за себе си.
Спрях се по средата на тротоара, вдигнах поглед от листовете в ръката си и в далечината чух как двигателят на пикапа запали. Не потегли, остана си плътно долепен до бордюра с работещ двигател. Край задните му колела се виеше белезникава пара от ауспуха. Беше студено. Толкова рано сутрин шосето беше пусто. Заобиколих иззад вана и покрай музикалния магазин хвърлих поглед към сградите на колежа. Пред една от тях чакаше черен линкълн таункар. До него бяха застанали двама мъже. От сто метра се виждаше, че нито един от двамата не прилича на шофьор на лимузина. Хората от тази професия не ходят по двойки, не са млади и яки на вид, нито пък през цялото време стоят в такава напрегната поза, сякаш са все нащрек. Двамата очевидно бяха бодигардове.
Сградата, пред която беше паркиран линкълнът, приличаше на неголямо общежитие. Над масивната дървена врата имаше някакъв надпис от три гръцки букви. Точно в този момент вратата се отвори и отвътре излезе слабичък младеж. Имаше вид на студент. Косата му беше дълга и сплъстена, облечен беше като клошар, но в ръката си държеше пътна чанта, която отдалече си личеше, че е от кожа и струва доста пари. Единият от бодигардовете продължи да стои неподвижно, с гръб към лимузината, докато другият отвори вратата. Младежът метна чантата си на задната седалка и се вмъкна след нея. После затвори вратата. От сто метра разстояние захлопването прозвуча глухо и притъпено. Бодигардовете хвърлиха последен поглед наоколо и после едновременно седнаха отпред. След миг линкълнът потегли. На трийсетина метра зад него една кола с емблемата на колежа го последва лениво, сякаш не за охрана, а просто така, защото се бе случила в същата посока. В колата седяха двама охранители. И двамата се бяха излегнали назад; позите им изразяваха пълна незаинтересованост.
Свалих ръкавиците и ги хвърлих в каросерията на вана. Излязох на платното, откъдето се виждаше по-добре. Линкълнът се задаваше по алеята, без да бърза. По черното му туловище нямаше нито едно петънце. Затова пък имаше много хром. Лъснат до блясък. Охраната на колежа беше останала доста назад. Линкълнът спря за миг пред церемониалния портал, после сви вляво и се насочи към черния полицейски каприс. И към мен.
Това, което се случи след този момент, продължи около осем секунди, но на мен ми се стори като един кратък миг.
На двайсет метра по-назад червеният пикал се отдели от бордюра и рязко ускори. Настигна линкълна, изнесе се встрани и го изпревари точно в мига, в който той минаваше покрай черния каприс. Джантите му за малко не остъргаха коленете на цивилното ченге. Когато предницата на пикапа се изравни с тази на линкълна, шофьорът рязко изви волана и с ъгъла на масивната стоманена броня се вряза в предния му ляв калник. След удара шофьорът на пикапа не отпусна газта и воланът му остана извит докрай вдясно, докато не изтласка тежката лимузина на банкета. Като хвърляше туфи трева с колелата си от спирачното усилие, линкълнът успя да забави ход, преди да спре окончателно в едно дърво. Чу се трясък на метал, който се огъваше, смачкваше и разкъсваше, примесен със звън от сипещи се стъкла; микроскопичните листенца на дървото трепереха сред облака пара от радиатора.
