„Живак“, авторският моноспектакъл на Димитър Живков, вече над 10 години успява да потопи зрителите в автентичния дух на Северозапада и да преведе чрез езика на хумора докосващата и дълбока история на мъж, открил, че колкото и да се опитва, човек не може да избяга от корените си.
По случай 250-тото представление на спектакъла историята на непокорния врачанлия Здравко Димитров е разширена и допълнена в едноименния роман „Живак“ от Димитър Живков.
Нищо и никой не може да се опълчи пред изпълнителния директор на „Агро Гард Интернешънъл“ Здравко Димитров. Безскрупулен, хладнокръвен и дяволски изобретателен, той е успял за седем години да изгради цяла империя, на която се подчиняват фирми, села и дори цели министерства.
Напът да сключи най-важната сделка в живота си, бизнесменът подготвя пищно празненство, на което триумфално да затвърди успеха си пред своите служители и партньори. Победеносната му реч е изпилена до последната дума от асистентката му София и остава само да бъде изречена пред събраните гости.
Но минути преди да излезе на сцената, в огледалото той дочува познат глас и съзира образ, който отдавна е загърбил. Образ, който го приласкава в прегръдките на сладко-горчиви спомени за един различен живот, в който веселието и смехът са били неизменни спътници на „момчето от село“. Живот, в който любовта си отива така неочаквано, както идва. И сладни подобно на цяла кутия вафли с бела глазура.
Преплитайки интимната изповед на главния герой с колоритния, на места крайно цветущ език на Северозапада, Димитър Живков успява да създаде пъстър и цветен каламбур от портрети и сюжети, в които смехът измива болката от разочарованията и тъгите на ежедневието.
На езика на литературата той умело надгражда пиесата с ловки, динамични и чудати истории, които допълват образите на така любимите герои и ги рисуват в нови, още по-ярки цветове.
„Живак“ е шеметно забавна история, в която се оглежда истинският български дух – груб, но справедлив. Роман, който ще ви разсмее, но и ще излекува душата ви. И роман, след който с усмивка ще си повтаряте: „Я съм могу див!”
Празнуваме романа на 20 март от 19:00 ч. в City Mark Аrt Center (бул. „Янко Сакъзов“ 30), където самият Димитър Живков заедно с режисьора на пиесата Димитър Стефанов и водещата Милена Янинска ще ви придружат в света на Северозапада.
Входът е свободен, а повече информация ще откриете тук: https://www.facebook.com/events/665498238683277
Из „Живак“ от Димитър Живков
∞
– А? Дойде ли, баце, ти на мойто? Ти си мооогу див! Значи я съм могу див! – изрече бавно с уверен глас.
Бизнесменът отвори очи и видя младият Димитров да седи удобно в близкото кресло с разливаща се по лицето му усмивка. Кога и как бе седнал там, не знаеше. Огледалото продължаваше да трепти. Сетне се огледа – намираше се в празно пространство, осветено само от светлината, идваща през рамката на огледалото, и осъзна, че е в него. Колкото и невероятно да беше, виждаше стаята на хотела и своето оживяло отражение през трептящата повърхност. Димитров вдигна ръка и докосна леко лицето си. Усети бръчките по влажното си чело, дори натисна с нокът слепоочието си, като че да се събуди, ако това е сън. Нищо не се промени. Отражението търпеливо го гледаше и се усмихваше, седнало удобно в скъпото кресло, и сякаш му даваше време.
– Не са напрегай да разбереш – не моаш! Не моаш, що мозъко ти а станал на камик, а сръцето ти а напукано куту суа земя у бостан, къде не а видвала вода три недии – отново проговори отражението.
Димитров прекрасно разбираше диалекта, на който човекът от огледалото говореше. Това бе езикът от неговото детство, младежките му години и миналото, което той бе положил огромни усилия да забрави. И сякаш човекът отсреща прочете мислите му.
– Толку са напиняш да забраиш сичко, къде си напраил, и ората, с кои си бил, че вече не знааш на кой свет си. Е, сеги ша ти припомна. Да са не чудиш. Даже закъснееме с тоа момент – каза по-младият мъж с предизвикателен тон.
Димитров рязко се приближи и изсъска:
– Не, ти вече не си аз. Аз съм си АЗ!!! – и се удари ядно в гърдите. Дори протегна ръка в опит да стигне до човека отсреща, но невидима сила го задържаше в огледалото.
– Оно па бива, бива да си толку ербап, ама… Ама те сеги дойде на мойто! А я съм могу див – обезоръжаващо му отвърна мъжът от огледалото. После бавно, но настоятелно продължи. Говореше с твърд, но приятелски поглед, сякаш с всяка дума бавно събираше спомените капка по капка. – Див съм колку бега бръзио влак! От миничък не моа да тръпа некой да ми турга заповед или да ми дава акъл. Чирвата ми са преплитат, осета ли, че некой са опитва да ма шашави с приказки, къде не моа да ги разбера. Колку повече ма карат да напраа нещо, толку повече я нема да го напраа. Такъв съм, бе! Така съм си са очувал…
Димитров усещаше, че се заслушва в думите, без да иска да прекъсне човека отсреща. Отпусна ръцете си, които инстинктивно отново се бяха свили в юмруци. Загледа се внимателно в лицето на младата си версия. И изведнъж усети как в мрака на огледалото се появяват образи. Сякаш думите се материализираха в картини, докато младият Здравко Димитров разказваше, а бизнесменът бе сред тях.
– … Баща ми едно време са напил и препикал един паметник, та после цел живот лежеше по затворете. Що? Що препикал паметник на Тодар Живков, тоа шашкънин шашав. Я баща си баш го не помна, що съм бил миничък, па и после не съм го видвал. Майкя ми и она са пропи на млади години и почна да влачи секви мъже у назе. А я от миничък тава не моа да го тръпа. Да бех негде на пет, куги един изклесяк, довлечен от майкя ми, почна нещо да ми са кара, да ми са прай на важен нещо. Сигурно бех седем пъти по-миничък от ньего, ма кък беше клекнал да ми дудне, куту го млатнах централно – те така с глава, та му счупих носо. После? После ма приби от бой – ма па я го псувах, та да не моа да заспи. Кък ма не а застреял направо? Помна само кък майкя ми не моаше да ма запре да пцувам, доде другия му шуртеше кръв из носо и налаташе с ритници. Цирк, да го еба!
Димитров бе навел поглед встрани. Бе стиснал челюстите и свил юмруците. Не искаше да признае, че всяка дума от казаното се забива като стрела в съзнанието и душата му. Не искаше да признае, че всеки спомен го караше да побегне с всички сили някъде далеч или по-лошо – да счупи огледалото с голи ръце. Да го пръсне на малки парчета, задето го връща към нежеланите и отдавна заровени мигове от живот, който той бе положил огромни усилия да промени и забрави. Но ядът му беше и заради усещането, че част от него тайно искаше да види оживелите картини и образи, за които му говори човекът извън огледалото. Дори се улови, че се е вторачил в малкото момче встрани от него. То седеше свито от тежките удари в края на едно легло, но вместо да плаче, се усмихваше и псуваше.
