Хит- поредицата на на Apple TV +, с участието на Реека Фъргюсън и Тим Робинс, е базирана на едноименния роман. Книгата е на родния пазар от издателство Artline Studios.
Сериалът бе добър. Неговият финал и особено финалния кадър бяха СТРАХОТНИ. И те са прашинка от едноименния роман. Първата книга от трилогията на Хю Хауи продължава отвъд сериала още на 267 страница от над 650.
„Силоз“ е категорично най-добрата книга, която съм чел в съзнателния си живот. Няма друг такъв роман, който да ме е провокирал толкова, ама толкова много. Вълнувах се на продължението на „Кутия за птици“- „МАЛОРИ“. Дълго време обратите и изненадите в тази книга стояха на върха на класацията ми. Прочетох и носителят на Пулицър „Пътят“ на Кормак Макарти и книгата ме развълнува фундаментално. Разплака ме. „Жената на прозореца“ бе друг типаж, но бе толкова изненадващ и пълен с обрати, че много книги изчетох, докато изпадне някъде назад в класацията ми.
„Силоз“ ме побърка. Буквално и в преносния смисъл. В момента, в който историята, която знаех от сериала свърши и продължих отвъд, книгата искаше да ме разкъса. Всяка страница. Всяка глава. Тя просто се впи в мозъка ми, като някакъв паразит и не пожела да се отдели от него дълго, след като я прочетох. А вечерта на финалните страници бе шеметна. Бързах да се прибера от работа, хвърлих всичко, направих си кафе, грабнах чаша вода, излязох на терасата на двора, скочих в пуфа и отворих книгата. Оставаха ми 25 страници. След финала не бях близнал нито кафе, нито вода. Затворих книгата и се опитах да оценя широчината на усмивката ми. Това бе невъзможно. Вътрешностите ми летяха. Толкова бях възхитен от прочетеното, толкова бях развълнуван и преди всичко ТОЛКОВА бях доволен, че търсех сравнение. Какво ме е карало скоро да се вълнувам по сходен начин. Филм? Сериал? Книга? Може би толкова развълнуван излязох от прожекцията на „Аватар : Природата на водата“. Филм, който чаках 12г. И все пак не съм сигурен, че бе ЧАК ТОЛКОВА.
„Силоз“ притежава нещо, което обожавам в книгите и филмите. Обрати. Изненади. Нещо, което да не съм предвидил. Нещо, което да не съм усетил. И то да е логично. И автора да си е постлал за него, но аз да не съм го хванал. Да ме е прецакал. И аз да съм паднал в капана. „Силоз“ го постига. И го постига много, много пъти отвъд момента, в който сериала свършва.
ВНИМАНИЕ!!! ДО КРАЯ НА СТАТИЯТА ЩЕ ИМА СПОЙЛЕРИ ЗА ИСТОРИЯТА!!! ЧЕТИ НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ!!!
След като Жулиета се изкачва на хълма и вижда другите силози… историята полудява. Колко голям всъщност е светът на Хю Хауи. Колко много история, предистория и бъдеще има в него. Резултати от събития, които не сме видели. Но ни изненадват и провокират. Мъртвия Силоз 17 и прекрасния Соло/Джими. Децата. Бунтът. Лукас. Радиостанцията. Бърнард. Толкова много смърт, толкова преплетени съдби и толкова, толкова болезнени сцени. Безспорно първата среща с ръба на смъртта е момента, в който и аз бях готов да умра с Жулиета. Преминаването във външния свят между Силоз 18 и Силоз 17. Но потапянето в Силоз 17 бе най-зрелищното, мъчително и болезнено нещо, което съм чел. Толкова я бях отписал, толкова бях убеден, че както загубихме Нед Старк в „Игра на тронове“, ще загубим и Жулиета тук, че… когато дойде обратът с балончетата под стълбите се замислих… Фен сървис? Правилен подход за да спечели читателя?
А има ли значение? Има ли значение, когато съм се молил да оцелее, прехвърлял в главата си начини и ходове, с които да се спаси. И връзката по радиото със Силоз 18. И обратната връзка с „убиеца“ на Соло/Джими… Пффф!
Хю Хауи успява да създаде такъв съспенс и така да ни прехвърля между сюжетните линии, че да ни пука за всяка от тях и да нямаме търпение да се върнем към всеки от тези герои. Жулиета и Силоз 17, бунтът и Лукас в стаята в Информационния. Брилянтни сюжетни нишки, които лист по лист разлистват детайли от истината, от миналото, от случващото се.
Още с този първи роман, Хю дава ужасно много отговори на фундаментални въпроси. Въпроси, които съвременните сериали, книги и филми, задават непрекъснато и така държат феновете си, а отговорите отлагат с години. Хю ни отговаря още в първата книга на:
- колко силоза са
- къде са
- какво е това всъщност?
- кой е причинил апокалипсиса?
- защо е толкова важен Информационния отдел?
И още много, много други въпроси, които непрекъснато се появяват в хода на историята. Хю се грижи за своя читател и овъзмездява всяко негово усилие. Което от своя страна го кара да си задава още въпроси, а автора му дава още отговори. За да достигнем до този финал и финалния обрат. Този финал, който започне ли, ще ти се прииска да започнеш да четеш по диагонал, за да стигнеш по- напред, по-бързо. Защото любопитството да разбереш, какво ще направи Жулиета, ще спаси ли Лукас , как ще реагират Бърнард и Силоза, ще има ли отпор…. ще те разкъса. И действително се хванах, че съм започнал да препускам и да чета по диагонал. Но се върнах, за да не се окаже, че съм изпуснал ключов момент. И когато дойде финалния обрат, този обрат с това изгоряло тяло…Тогава дойде тази усмивка. Усмивката, която остана и след финалната страница на книгата. Усмивката от истинско задоволство. Усмивката, която един автор успя да ми даде и да изпълни душата ми с истинска възхита.
Завършването на сюжетната нишка в Силоз 18 и Епилога от Силоз 17 бяха логични и добри, за да се настроим за втората книга.
Дни, след като прочетох „Силоз“ не спрях да говоря за нея. НЕ спрях да споделям с приятели и да ги дразня, казвайки им на кои въпроси, ще получат отговори до края, но и пазейки ги, да не им разваля удоволствието. „Силоз“ е книга, за която ако си развалиш обратите и тайните, усещането няма да се получи.
И след затварянето на задната корица в главата ми запчонаха да пулсират едни думи на Стивън Кинг. Някога ги бях чел от него, като коментар за книга на друг автор. Но къде ги бях чел, коя беше книгата… убий ме в момента не мога да си спомня. Но веднага след прочитането на „Силоз“, а и до днес, думите на Стивън Кинг кънтят в главата ми.
Иска ми се аз да бях написал тази книга.
Иска ми се аз да бях написал „Силоз“.
