„Сигнал за опасност“ от Лий Чайлд

Издателство Обсидиан представя „Сигнал за опасност“ от Лий Чайлд

Най-страхотният екшън герой на нашето време!

Стивън Кинг

Хоби Куката дължи сегашния си живот на една тайна отпреди трийсет години. Затова реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. 

Детектив Костело е заплаха за него, защото издирва човек, който може да се разрови в миналото му. 

Джак Ричър е изненадан, че някой го търси с частен детектив. Но преди да разбере кой и защо, се натъква на трупа на Костело. Хоби се е опитал да ликвидира опасността и това е най-голямата му грешка от трийсет години насам.

Тази поредица води до пристрастяване.

„Ню Йорк Таймс“

„Сигнал за опасност“ е третият роман от поредицата с един от най-успешните модерни екшън герои – Джак Ричър.

               Последвайте издателство „Обсидиан“ във Facebook и Instagram!

ОТКЪС

Джак Ричър видя мъжа, който влезе през вратата. Всъщност нямаше врата, а един голям отвор на мястото на предната стена. Барът се сливаше с тротоара. Отпред, под изсъхнала стара лоза, която хвърляше някакво подобие на сянка, имаше маси и столове. Беше помещение с една липсваща стена. Ричър предполагаше, че има нещо като желязна решетка, с която го преграждат, когато затварят. Ако изобщо затваряха. Самият той никога не бе виждал бара затворен, макар да се отбиваше тук в най-невероятни часове.

Непознатият направи няколко крачки и примижа, за да могат очите му да привикнат с полумрака след жаркото слънце на Кий Уест. Беше юни, точно четири следобед в най-южната точка на Съединените щати. Доста пò на юг от повечето Бахамски острови. Горещо, бяло слънце и жестока температура. Ричър седеше на една маса в дъното, отпиваше вода от пластмасова бутилка и чакаше.

Мъжът се заозърта. Барът беше нисък, построен от стари, потъмнели от слънцето дъски, като че ли разковани от бракувани лодки. По дъските висяха различни морски дрънкулки – старинни пиринчени предмети, зелени стъклени фенери, прокъсани рибарски мрежи. И риболовни принадлежности, както смяташе Ричър, макар че през живота си не беше уловил нито една риба. Не беше плавал и с платноходка. Стените на заведението бяха покрити с десетки хиляди визитни картички, включително и таванът. Някои от тях изглеждаха нови, други бяха пожълтели и оръфани – свидетелства за начинания, приключили преди десетилетия.

Непознатият се насочи към бара. Беше възрастен. Може би към шейсет, среден на ръст, широко-плещест. Лекарите биха казали, че е с наднормено тегло, но за Ричър беше в добра форма, макар и превалил билото. Мъж, отстъпващ под натиска на времето елегантно, без да се вълнува особено от това. Беше облечен като градски човек от северните щати, на когото се е наложило внезапно да замине на юг. Светлосив панталон, широк в горната част, тесен долу, тънко измачкано бежово сако, бяла риза с разкопчана яка, синкавобяла кожа на шията, тъмни чорапи, градски обувки. От Ню Йорк или Чикаго, предположи Ричър, или може би от Бостън. Явно бе прекарал по-голямата част от лятото в помещения и автомобили с климатик, а това сако и този панталон сигурно бяха висели в гардероба му, откакто ги бе купил преди двайсетина години, и ги бе вадил от там много рядко, само при подходящи случаи.

Мъжът стигна до бара, бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл. Малък, издут, от хубава черна кожа. От тези, които идеално приемат формата на това, което сложиш вътре. Ричър видя как мъжът го отваря с ловко движение, как го показва на бармана, как задава някакъв въпрос. Барманът извърна лице, сякаш го бяха обидили. Непознатият прибра портфейла си и приглади сивите кичури към изпотения си скалп. Промърмори още нещо и барманът извади една бира от сандък с лед. Мъжът прилепи за момент бутилката към лицето си, а после отпи голяма глътка. Оригна се дискретно зад дланта си и се усмихна, сякаш току-що бе преглътнал някакво дребно разочарование.

Ричър отпи голяма глътка вода. Най-здравият мъж, когото някога бе виждал – един белгийски войник, – се кълнеше, че ключът към добрата форма е да пиеш по пет литра минерална вода на ден. Това правеше някъде около галон и понеже белгиецът беше дребен, наполовина на него, той смяташе, че трябва да поглъща двойно повече вода. Десет еднолитрови бутилки. Още с пристигането си тук следваше този режим и той му се отплащаше. Никога не се бе чувствал по-добре. Всеки ден в четири следобед сядаше на сянка и изпиваше четири бутилки минерална вода със стайна температура. Сега беше пристрастен към водата така, както някога към кафето.

Възрастният мъж се подпря на бара и отпи от бирата си. Огледа помещението – освен бармана и Ричър вътре нямаше никой друг. Приближи се до масата му и направи неопределен жест с бирата в ръка, нещо като „може ли“. Ричър кимна към стола срещу себе си и отвори третата бутилка вода. Непознатият се отпусна тежко. Беше от хората, които държат в джобовете си ключове, пари, носни кърпи и какво ли не, така че задникът му изглеждаше по-дебел, отколкото беше в действителност.

– Ти ли си Джак Ричър? – попита той.

Не беше от Чикаго или Бостън. Със сигурност беше от Ню Йорк. Акцентът му беше точно като на един негов познат, прекарал първите двайсет години от живота си в Манхатън.

– Джак Ричър? – попита отново мъжът.

Отблизо се виждаха малките му умни очи, скрити под надвиснали вежди. Ричър отпи и го погледна през бистрата вода в бутилката.

– Ти ли си Джак Ричър? – попита мъжът за трети път.

Ричър остави бутилката на масата и поклати глава.

– Не – излъга той.

Раменете на непознатия увиснаха едва забележимо. Разочаровано. Той повдигна ръкава си и погледна колко е часът, после премести тежестта си напред, сякаш за да стане, но се отказа. Може би изведнъж реши, че има време за губене.

– Четири и пет – отбеляза непознатият.

Ричър кимна. Възрастният мъж размаха празната бирена бутилка към бармана, за да му донесе нова.

– Ама че жега – каза той. – Не се диша.

Ричър пак кимна.

– Познаваш ли Джак Ричър?

Ричър сви рамене и попита:

– Можеш ли да го опишеш?

Мъжът отпи жадно от втората бутилка, избърса устата си и се възползва от жеста, за да прикрие още едно дискретно оригване.

– Не – каза той. – Знам само, че е едър. Затова те попитах.

– Тук е пълно с едри мъже. Като навсякъде.

– Но не си чувал това име, така ли?

– А трябва ли? Кой се интересува?

Непознатият се усмихна, сякаш да се извини за своята натрапчивост.

– Костело – отвърна той. – Приятно ми е.

Ричър вдигна бутилката си в отговор.

– Бегълци ли издирваш?

– Частен детектив съм – отговори Костело.

– И търсиш човек на име Ричър? Какво е направил?

Костело сви рамене.

– Нищо, доколкото знам. Просто поискаха от мен да го открия.

– И смяташ, че е някъде тук?

– Миналата седмица е бил тук – отвърна Костело. – Има банкова сметка във Вирджиния и е прехвърлял пари в нея.

– От Кий Уест?

Костело кимна.

– Всяка седмица в продължение на три месеца.

– Е, и?

– Значи работи някъде тук. Поне от три месеца. Все някой би трябвало да го познава.

– Само че никой не го познава, така ли?

Костело поклати глава.

– Разпитах нагоре-надолу по Дювал Стрийт, където май е целият живот в този град. Едно момиче от стриптийз бара спомена, че някакъв едър мъж бил в града точно от три месеца и всеки ден в четири идвал тук да пие вода. – Той замълча и впери очи в него, сякаш за да го предизвика.

– Съвпадение – каза Ричър.

– Предполагам – промърмори Костело, вдигна бирата си и отпи, без да откъсва изпитателния си поглед от него.

– Тук има много приходящи. Непрекъснато идват и си отиват.

– Предполагам – повтори Костело.

– Все пак ще се ослушвам – обеща Ричър.

– Ще съм ти благодарен – каза Костело неуверено.

– Кой го търси? – попита Ричър.

– Клиентката ми. Госпожа Джейкъб.

Ричър отпи вода. Името не му говореше нищо. Джейкъб? Не беше чувал за такава особа.

– Добре. Ако го срещна, ще му кажа, но не храни прекалени надежди. Не се срещам с много хора.

– Работиш ли?

Ричър кимна.

– Копая плувни басейни.

Костело се замисли като човек, който знае какво е плувен басейн, но не си е давал сметка как се появява на бял свят.

– Багерист ли си?

Ричър се усмихна и поклати глава.

– Тук няма такова нещо. Копаем на ръка.

– На ръка? – учуди се детективът. – С лопати?

– Местата са твърде малки, за да влязат машини. Улиците са прекалено тесни, дърветата са ниски. Разходи се из града и ще видиш.

Изведнъж Костело доби удовлетворен вид.

– В такъв случай едва ли познаваш този Ричър. Според госпожа Джейкъб той е офицер от армията. Проверих и се оказа права. Майор е. С медали и награди. Голяма клечка от Военната полиция, както ми казаха. Такъв човек няма да се хване да копае басейни с лопата.

Ричър отпи голяма глътка вода, за да скрие изражението си.

– А с какво ще се хване?

– Тук ли? – попита детективът. – Не знам. С охрана на някой хотел. С някакъв бизнес. Може би има яхта и я дава под наем.

– А защо му е изобщо да идва в това градче?

Костело кимна в знак на съгласие.

– Точно така. Кошмарно място. Но е тук, това е сигурно. Напуснал е армията преди две години, внесъл е парите си в най-близката до Пентагона банка и е изчезнал. Извлеченията от сметката му показват, че е теглил пари откъде ли не, а после, през последните три месеца, е правил преводи от тук. Явно, че известно време се е скитал, после се е установил на това място и е припечелил нещо. Ще го открия.

Ричър кимна.

– Още ли искаш да разпитвам наоколо?

Костело поклати глава. Вече планираше следващия си ход.

– Не, не си прави труда. – Надигна се от стола, измъкна няколко смачкани банкноти от джоба си, хвърли пет долара на масата и се отдалечи. – Приятно ми беше – подхвърли той, без да се обръща, и излезе навън под палещото слънце.

Ричър допи бутилката си и го проследи с поглед. Беше четири и десет.

Час по-късно Ричър крачеше по Дювал Стрийт, размишляваше как да реши проблема с банката, търсеше място за ранна вечеря и се чудеше защо излъга Костело. По първия въпрос стигна до извода, че трябва да изтегли пари и да носи пачката в джоба на панталона си. По втория реши да последва съвета на белгиеца и да си поръча още две бутилки минерална вода заедно с голям стек и сладолед. Третото му заключение беше, че е излъгал Костело, защото нямаше причина да не го лъже.

Нямаше причина да го търси частен детектив от Ню Йорк. Никога не беше живял там. Нито пък в някой друг северен град. Всъщност никога не бе „живял“ където и да било. Това беше главната отличителна черта на живота му. Тя го бе направила такъв. Беше роден в семейство на офицер от морската пехота и го бяха влачили по целия свят още от деня, в който бяха изписали майка му от родилното отделение в Берлин. Бе прекарал дните си във всевъзможни военни бази, повечето от които в отдалечени и негостоприемни места по света. След това сам бе постъпил в армията като следовател към Военната полиция и бе продължил да живее в същите тези бази, докато мирът не бе разформировал частта му и не го бе оставил без работа.

После беше обикалял Съединените щати като обикновен турист, докато не попадна в най-южната им точка със силно намалели спестявания. Беше се хванал да копае дупки за два дни, които прераснаха в две седмици, после станаха месеци и… все още беше тук. Нямаше роднини, които да са му завещали състояние, та сега някой да го издирва за това. Не дължеше пари на никого. Никога не беше крал, не беше мамил. Нямаше деца. Името му фигурираше във възможно най-малко документи. Беше почти невидим. И никога не бе познавал човек на име Джейкъб, нито мъж, нито жена. Никога. Беше сигурен. В такъв случай каквото и да искаше Костело, на Ричър не му влизаше в работата. Поне не дотолкова, че да го накара да се покаже на светло и да се забърка в каквото и да било.