Сериалът Шогу е висш пилотаж в своята кинематографичност. И въпреки това, това ще бъде може би едно от най-трудните мнения, които съм споделял в CINEBOOM. Минаха 13г. от създаването на сайта, но нямам спомен сядайки пред компютъра и подготвяйки се за рецензия, да съм се чувствал по-объркан и по-несигурен, в онова, което възнамерявам да напиша. Но някак през 2024г. от реакциите на читателите на сайта към нашите текстове стана ясно едно- хората обичат да си откровен. Да не се водиш от прочетеното, от критиката, от това кой и какво е казал. Хората искат да прочетат твоето мнение. Чисто, неподправено, така, както си го почувствал. И точно това ще направя.
„Шогун“ е един от най-красивите сериали, които някога съм гледал. „Шогун“ е висш пилотаж в своята кинематографичност, сценография, костюми и любов към детайла. „Шогун“ ни дава един съвсем реален свят от една съвсем реална епоха, какъвто киното през последните 30г. не ни е показвало по този начин. Сериалът „Шогун“ е „Игра на тронове„. Но в своя жанр. Никога преди този сериал не е имало нещо толкова педантично изработено, което да касае онази далечна част на света. Никога преди този сериал светът не е гледал актьори в световен блокбастър да си говорят на чужд език почти през цялото време. А именно това всъщност е частичка от неговото очарование. „Шогун“ е поклон към Японската култура. Към начина им на мислене, към красотата на техния свят и различието му от нашия. Колкото и близко да са Европа и Азия, всъщност видяното е абсолютна екзотика за родния зрител. Започвайки от архитектурата, преминавайки през единението с природата и достигайки до културата и обичаите. Сериалът „Шогун“ е всичко, с което Япония може да очарова света със замах! И го прави.
Никога не съм чел книгата. Просто винаги ми се е струвала твърде далеч от мен и съм я смятал за четиво, което не бих понесъл. След сериала сега, смятам че ще поправя тази грешка в обозримо бъдеще. Мога само да предполагам този епичен размах как всъщност стои на лист хартия…
Историята и сценографията
„Шогун“ ни запознава с цяла плеяда герои. Нашия Анджин пристига със своя кораб и се сблъсква с един необятен свят и хора, които говорят непознат език. Срещата на културите и бавното пропиване на разбиранията на този източен свят в Джон Блекторн, е фокусът на първата част от поредицата. Усещането за красота, приемането на йерархичната структура на този строй, разбирането за силата на мъжа и покорството на жената. Войнът е онзи, около когото се върти силата в света на „Шогун“. Ако си такъв, ако имаш оръжие, ако умееш да боравиш с него и си жив, светът има нужда от теб и всички, ще те уважават. Но разбира се дворцовите игри, политическите интриги и битката за надмощие са онова, което в дълбоката си същност движи историята. Кой ще превземе съветът, кой ще е върховния командващ, кой ще има власт над останалите регенти… Кой?
Докато се борим от една страна да разберем функционирането на политическата част на сериалът „Шогун“, от друга страна ще ставаме свидетел на потъването на Джон Блекторн в новата за него действителност и отношенията му с Марико. Сложното и минало, наведената и глава и живият и съпруг са част от огромния лабиринт от детайли, с които младия мъж ще трябва да се справи по пътя към нейното познаване и обикване. А именно тя е ключът към господарят Йоши Торанага. Онзи, прокълнат да се превърне в Шогун.
Природата
Ще разберем какво всъщност значи тази думи. Ще се сблъскаме с усещането за неизбежната гибел и силата на един меч. Ще усетим повеят на промяната и нуждата от ново начало. Ще търсим спасение от уговорките на регентите и битката им за власт, минаваща през убийства, измами и много, много лъжи. Но преди всичко ще се влюбим в Япония и ще си спомним, колкото много обичаме природата. Ще се върнем назад към годините на „Властелинът на пръстените“ на Питър Джаксън и „Игра на тронове“ за да си признаем основната причина да обичаме света в тези истории и дори този, в който самите ние живеем. Природата. Нейната вечна сила и красота. Природата, която може с едно земетресение да унищожи цялата армия на Торанага и да наклони везните на историята. Природата, която може да даде възможност за потапяне на кораба на Джон. Природата, сред която селяните живеят и строят къщите си някак по-слаби, за да може при бедствие, да ги издигнат отново, достатъчно бързо. Природата в сериалът „Шогун“ е неговата най-голяма сила. Няма зрител, който да не се влюби в този свят. Горите, водите, планината, пътищата, този простичък живот, който хората водят сред природата и оцеляват с нейна помощ. Природата, която им дава храната и водите си. Природата, която им дава своите дървета за подслон. Природата, която им дава слънцето за да ги топли. Природата, която им дава земя, за да сеят своите култури. Природата. Всеки кадър на този великолепен сериал е изпълнен с природна красота и сила, която със замах влюбва зрителя и го поставя в краката си. Всеки кадър ни кара да искаме да бъдем там. Да си сръбнем от това езерце. Да се скрием под това дърво. Да откъснем тази клонка. Да хапнем тази риба. Или не точно тази….!!! Природата е онова, което допълва страхотната архитектура и тези огромни, празни домове с хартиени стени.
… тези къщи…
Винаги съм се чудил защо и как може хората да живеят в тези огромни пространства и зад тези хартиени стени и вътре да няма нищо? След сериалът „Шогун“ вече знам. Усетих връзката със света и удоволствието да ходиш бос. Дървения под и докосването до стъпалата ти. Там има много скрита енергия. Хартиената стена, която ти дава нужната близост до всички под твоя покрив. Тя ще ти даде възможността да чуеш, ако има нещо нередно. Ще те скрие и даде уединение, за да останеш насаме със себе си. Или пък не насаме. Празните стаи всъщност са изпълнени с живот и хората, техните отношения и разговори ги превръщат в истинска мечта и символ на спокойствие, заедност и различност от претъпкания свят, в който ние сме свикнали да живеем. Градините и верандите са от естествени материали. Навсякъде има дърво, камък, пясък, вода. Това, което природата може да ти даде в своята най-чиста форма.
Сериалът „Шогун“ е упражнение върху това къде сме сега, къде сме били някога и какво всъщност искаме. Сериалът ще ни припомни много позабравени радости от живота и ще върне стари разбирания за отношенията между хората. Светът без телефони, без интернет, без телевизия, без радио е красив. Светът на природата и хората в нея носи толкова много, толкова много, че да можем да бъдем щастливи, да изпитваме любов и да намираме смисъл във всеки ден. Красотата на изгряващото слънце, отразяващо се във водната повърхност. Неговия огнения оттенък зад планината, в края на деня. Шумът на вятъра сред дърветата. Зеленото в техните корони. Зеленото в поляните. Зеленото в планините. Толкова зелено, толкова истинско и толкова силно.
Провалът
Сериалът „Шогун“ за съжаление успява да натежи. Успява да натежи до степен, че в неговия финал зрителя да бъде раздвоен. Точно като мен. Някога намразих „Игра на тронове“ заради изключително дългите сцени с диалог, които понякога заемаха цели епизоди. Първите сезони въпреки неоспоримата красота, бяха истинско мъчение откъм динамика и темпо на историята. Диалозите бяха твърде много, твърде помпозни, твърде натоварващи и мъчителни за следене. Случката се повтаря в „Шогун“ със страшна сила. Реалното действие и случване на неща на екран се превръща в изключение и сериалът потъва в безкрайни разговори между няколко човека, които често водят до конкретна развръзка. Когато обаче зрителят достигне до нея вече не му пука. Той е загубил желание да гледа как двама човека си говорят и на екран не се случва нищо. Да всеки епизод завършва с някакъв втрещяващ момент и желанието за следващия остава. Но на фона на 4/5 екранно време диалог и 1/5 действие, сериалът убива желанието и у най-заклетите му фенове.
Много исках да мога на финала да си кажа, че съм се влюбил в „Шогун“. Много исках да мога с чисто сърце да кажа, че го харесах. За съжаление не мога. Въпреки неоспоримите кинематографични качества на поредицата и нейното очарование в техническо отношение, действието в сериала е убийствено. Когато епизод 10 дойде, когато видях последния кадър, всъщност бях разочарован. До дъното на душата си. След много красота, многото мъка да си пусна последния епизод, той ме разочарова. Дойде момент, в който ми трябваха ДНИ психическа нагласа , за да седна и изгледам следващия епизод. Трябваше ми много усилие за да устискам много от тях и нямаше НИТО ЕДИН, в който да не се хвана, че съм си взел телефона и „разцъквам“ докато започне нещо да се случва.
Равностметката
„Шогун“ е истинско попадение и триумф в телевизията. Такъв, какъвто не сме преживявали от времето на „Игра на тронове“. Но точно, както финалните епизоди от последните сезони оставиха ужасен привкус в устата на феновете, така и тук след епизод 10, хората ще се чувстват раздвоени. И колкото и силно да им се иска да изрекат на глас, че са гледали един прекрасен сериал, това всъщност не е така. Темпото на действието е онова, което убива „Шогун“ и превръща усещането от него в неприятно.
Усещането в перспектива
С отминаване на дните след неговия финал и връщайки се в спомени към преживяното с тези 10 епизода, някак усещането се поправя. И красотата и очарованието вземат връх, а усилието да завършиш сезона избледнява. И когато се обръщам назад си спомням, колко красив свят е това и май бих искал да се върна в него. Май отново искам да срещна Джон Блекторн и Йоши Торанага. Искам да видя извитите покриви на къщурките. Искам да се разходя по пътечките в гората и да се насладя на слънцето, отразяващо се във водната повърхност. И знам , че ще се случи. Сезон 2 предстои. А с него остава и надеждата, че може би, когато се върнем в този изумителен свят и се срещнем отново с нашите герои, онова, което те ще направят, ще се случва с различно темпо. И тогава зрителя ще тръпне, ще се вълнува и ще съпреживява всеки епизод, всеки миг, всяка съдба на всеки герой. Тогава ще се случи чудото на пълното сливане със събитията на екрана. Тогава, когато искаме другия в стаята при нас да мълчи, за да не изпуснем нещо. Тогава, когато очите ни са широко отворени и сме затаили дъх.
И ще крещим.
И ще поставяме ръка на устата си.
И ще се усмихваме.
И ще ни домилява.
Ще участваме в битки и ще печелим войни.
Ще съпреживяваме болките и радостите на нашите герои.
Ще ни е грижа.
Ще обичаме.
Тогава. Не сега.
