Талантливият Стефан Стефанов, когото читателите познават като един от най-младите майстори на разказа (сборниците „Горе & Долу“, „От край до край“ и „Орисия“), се гмурва в дебрите на белетристиката с първия си роман – „Уендиго“!

Мрачен уестърн на ръба на класическия хорър, „Уендиго“ е вдъхновен от действителни исторически събития и изпълнена с опасности, тежки избори и сгъстяващ се около сърцето мрак мисия. За капитан Хокинс тази мисия е билетът, който ще откупи свободата му и ще му осигури цивилен живот. Единственото, което трябва да направи, е да отведе своите спътници до Уилямсбърг. И навярно това би било лесно, ако можеше да използват железница.

Но годината е 1857 г., а студът е сковал земите на племето оджибуе. Седмина мъже, всеки от които носи своята мрачна тайна, трябва да се изправят не само пред снежния ад, но и пред собствените си демони, а в мълчанието на пустошта се носи шепота на древно зло. Колкото повече пътниците навлизат в дивото, толкова повече някакво невидимо присъствие затяга мъртвата си хватка, дебне ги и се храни с нарастващото им отчаяние.

А когато членовете на отряда започват да изчезват безследно един по един, става ясно, че нито силата, нито амбицията, нито вярата могат да се справят с глада. Защото може би злото, което леденият вятър довява в лагера им , е отдавна посято в душите им.

Изграждайки пълнокръвни и убедителни портрети на своите герои, Стефан Стефанов преплита реални събития със свръхестествени елементи и смело разкрива и най-тъмните кътчета от човешката психика.

            А „ако героите са добре създадени, те сами определят историята и сами определят края“, изтъкна самият автор по време на официалната премиера на книгата във вечерта на 15 юни в Trick Taproom. Там талантливите музиканти от Soundprophet предизвикаха духовете, а актьорът Юлиан Петров даде глас на думите от романа.

В духа на емблематичната „Кървав меридиан“ на великия Кормак Маккарти и на „Глад“ oт Алма Катсу, „Уендиго“ е роман, какъвто отдавна не е бил писан от роден писател.

Из „Уендиго“ от Стефан Стефанов 

„Къде са конете? Къде са проклетите коне?!“

Кафявите очи на капитана бяха две цепки на широкото му лице. Големите ръце бавно се свиха в юмруци в ръкавиците и бели облачета пара изригнаха от зачервения му нос. Мъжът изрита ядно една пряспа, подхлъзна се и едва се задържа прав насред сипещия се сняг. Русата глава бавно се изви към стоманеносивото небе и широкополата шапка падна в краката му. „Къде са проклетите коне!“ Викът бе заг-лушен от внезапен порив на вятъра, който с лекота понесе шапката по снега. Капитанът опита да си я вземе, но бързо бе глътнат до хълбоците от дълбоките преспи и остана там. Очите му примигваха срещу вятъра, който пъхаше снежинки в златистата му брада, и тези снежинки биваха разтапяни от горещия дъх на офицера.

Той се протегна и пръстите на дясната му ръка успяха да закачат и да придърпат шапката. Мъжът я нахлупи със сърдито ръмжене, задържа я с ръка на главата си и с усилие се извърна към заспалия лагер. Вигвамът и четирите опънати палатки бяха удържали на виелицата и сега очертанията им се чернееха сред бялото утро. Те бяха като нарисувани с въглен сред преспите – сякаш по-скоро поникнали за една нощ сред застиналия, смразен от зимата пейзаж наоколо. Офицерът тръсна глава и отново изгледа отъпканото място, където бяха спънати конете предната вечер. Животните ги нямаше, като че бяха отлетели с призрачни ездачи в небето, защото наоколо нямаше никакви следи. Само че не бе станало така.

Зъбите на капитана изскърцаха, когато лявата му ръка свали ръкавицата от дясната. Той беше по тези земи от дос-татъчно време, че да знае суровата истина – дългият, изморителен път, изпълнен с мълчание и студуване, щеше да се удвои без конете. Движението беше единственото спасение за пътниците, попаднали в юмрука на зимата на 1857 година – зима, започнала твърде рано и обещаваща да продължи безкрайно дълго.

Мъжът се изхрачи през рамо, измъкна големия армейс-ки револвер от кобура и бавно го вдигна над главата си. Вятърът беше утихнал и над скованата земя се беше спуснала тягостна тишина, насред която офицерът беше просто един самотен черен силует, нагазил до бедрата във вълните на белия океан. Металният показалец на този силует сочеше към небето и от него се изтръгна адски трясък, а сивите облаци погълнаха куршума, както много други преди.

1

Редникът беше облечен в размъкната синя униформа, черните му ботуши бяха мръсни, а оръжието му го нямаше. Това никак не тревожеше този висок и черноок младеж, по чиито страни беше набола четинеста брада. Тъмните му, дяволити очи бяха сънени и едва фокусираха капитана, който крещеше в лицето му. В началото речта на офицера беше стегната и плътна тирада от обвинения и обиди, но към края словото се разпадна на залпове от извикани думи. Редникът не реагира, когато капитанът замахна и с шамар събори фуражката му на земята.

– Казах ти да нагледаш конете призори, редник Гибсън! – изрева за пореден път офицерът и размаха пръст пред зас-палите очи на младежа. – Не трябваше да ти имам никакво доверие! Ти си виновен! Ти си отговорен, че конете ги няма! Дадох ти проклетата заповед, дявол да те вземе!…

– Ама аз го направих, капитане! – отвърна войникът с мънкащ глас. – Тук си бяха, кълна се! Кълна се в Бог!

– Твоите клетви нищо не струват, проклетнико! – продъл-жи да фучи капитанът, останал без дъх. – Целият форт Геритвил знае колко си пропаднал! Полковникът ми се подиг-ра, като ме накара да те взема с мен! Ти си срам! Армията единствено губи от твоето присъствие в нея!

– Извинете, капитане, но… Кълна се, че брат ми наистина провери конете! Кълна се в това! – обади се другият вой-ник – русоляв, синеок и малко по-слаб. Той беше изпънат като струна – чист, обръснат и спретнат, с пушка на рамо. Образец на войник, какъвто по-големият му брат никак не беше.

– Не се обаждай, редник Гибсън! – озъби му се офицерът. – Къде са проклетите коне, ако безполезният ти брат не лъже?

– Ами не знам, но… – измънка колебливо Юстъс.

– По-добре сам да бях тръгнал за Уилямсбърг! Ленивци такива! – Капитанът така се разкрещя, че двамата войници подскочиха на място. – Не стига, че изгубихме четири дни заради проклетия сняг, а сега и това! Вие сте най-лошият кошмар за един офицер и бих ви разстрелял на място, ако уставът го позволяваше! Господ ми е свидетел, че бих го направил!

Спускащите се от небето снежинки проблясваха, когато биваха докосвани от случаен слънчев лъч, пробил за миг облаците. Снежинките се скриваха в рошавата коса на Тадеус Гибсън и кацаха по дулото на пушката на Юстъс Гибсън, свел очи към земята. Снегът падаше по сините униформи, попиваше в тях и се трупаше по периферията на шапката на капитана.

– Да оставим тази работа с конете на Бог, капитан Хокинс – рече един възрастен, посивял мъж, застанал зад офицера. – Най-добре за нас ще е да тръгнем за Уилямсбърг час по-скоро. Вече изгубихме достатъчно време.

Високият свещеник носеше дебело кафяво палто върху расото си, а главата му бе скрита от католическата шапка сатурно. Гласът му беше ясен, всяка дума – отчетливо произнесена, а сивите му очи бяха студени и неподвижни като две стоманени остриета. Тези остриета бяха призвани да пазят едно сухо кокалесто лице, което не криеше тайни от своя Всевишен пастир. Сенките под очите на свещеника говореха за множество безсънни нощи, в които всеки звук може да означава наближаваща смъртна опасност, а грубите му ръце свидетелстваха за тежкия живот в една земя, в която може да изкараш цял живот и пак да те погребат чужд в нея. Мазолестата му длан се отпусна на рамото на неговия послушник – млад мъж в двайсетте си години, среден на ръст, чиято гъста черна коса бе подстригана късо. Черно расо се подаваше изпод рунтавия кожух, който правеше младежа да изглежда по-едър, отколкото бе. Бронзовата кожа на този млад човек, неговите високи скули и скосени черни очи го отличаваха на външен вид от спътниците му. От началото на пътуването той не се бе отделил нито за миг от свещеника и не бе продумал на никого. Разбираше всичко, но не издаваше нито звук.

– Какво по-точно да оставим на Бог, отче? Вече закъс-няваме с една седмица! – изръмжа сърдито капитан Хокинс. – А сега ще трябва да носим всичко сами, което ще ни забави още повече!

– Съгласете се, че вече е късно да се връщаме обратно във форта – отговори свещеникът. – Всъщност аз не бих ви спрял, ако искате да го направите, само че ние с Абрахам ще продължим.

– Как ще продължите? – повиши тон Хокинс. – Нали виждате, че снегът е затрупал всички пътеки! Ако се изгубите, ще умрете от глад и студ!

– Вече ви казах, че Абрахам е местен – рече все така спокойно отецът и стисна рамото на своя послушник, който обърна очи към него. – С неговите умения и Божията помощ ще стигнем навреме, за да покръстим онзи клетник, преди да го обесят.

– Вие не знаете какво говорите – изпръхтя капитанът и махна раздразнено с ръка. – Лудост е да бродите сами из горите. И двамата нямате оръжие.

Хокинс се обърна към останалите двама, които не бяха взели участие в разговора до този момент. Първият от тях беше дебел рижав мъж с големи мустаци и бакенбарди, който седеше на дървеното си ковчеже. Малките му черни очички лъщяха изпод рунтавите червеникави вежди, а големите му червени устни бяха плътно стиснати. Той беше облечен в скъпо, топло палто, краката му бяха обути в дебели кожени ботуши, а на главата си носеше голяма кафява шапка. Дясната ръка на мъжа беше скрита в джоба на палтото, а лявата стискаше чифт луксозни черни ръкавици. На всяка от тях бяха бродирани със златен конец инициали М.Р. На три от пръстите на този господин блестяха пръстени, инкрустирани с големи скъпоценни камъни.

Зад него, сключил ръце зад гърба си и скрил глава между кльощавите си рамене, стърчеше един прегърбен, слаб мъж. Широкото му чело беше набраздено от бръчки, устата му постоянно зееше леко отворена. Носът на дългуча беше дълъг и прав, но леко изкривен настрани, сякаш отдавна и завинаги разместен от удар. Косите и веждите на мъжа бяха посивели, а зелените му очи бяха изпъкнали и му придаваха вечно озадачено изражение.

– Какво мислите вие, господин Рийд? Сам разбирате, че продължаването при тези условия крие големи рискове – обърна се капитан Хокинс към мъжа, седнал на ковчежето. – Другите ни варианти са да се върнем обратно или да продъл-жим на изток към Джароу. Аз лично препоръчвам втората възможност.

– Не съм толкова опитен в дивото, но добре осъзнавам рисковете, капитане. Освен това не съм тръгнал за Джароу – отвърна важно господинът. – Аз на всяка цена трябва да се срещна със своите партньори в Уилямсбърг, в противен случай рискувам голямата си сделка! Което един Рийд не може да си позволи, разбира се!

– Но господарю, без конете… – намеси се слугата зад гърба му със силен британски акцент.

– Не ме интересува, Чарлтън! – сряза го Рийд през рамо. – Ако трябва, теб ще яздя и пак ще стигна навреме в града!

– Проклетите диваци – промърмори едва чуто Чарлтън. – Те са откраднали конете ни, сигурен съм. Няма кой друг да е.

Междувременно дишането на капитан Хокинс се беше успокоило и лицето му бавно възвръщаше обичайния си цвят. Той изгледа своите спътници един по един и не видя колебание у никого, което го изненада. Припасите им бяха на привършване, времето беше лошо, а групата беше спешена и вече се намираше в земите на оджибуе. Това бе известно на всички, но никой от тях не се поколеба нито за миг – един следваше повика на парите, друг – пътищата Божии, а останалите нямаха избор, така или иначе. Причините, довели тези мъже дотук, всъщност не им позволяваха да се върнат и същите тези причини сега решаваха вместо хората.

– Нарежданията на полковник Маккензи са да ви охраняваме, докато не стигнете до Уилямсбърг. Това означава, че не може да се върнем във форта без вас – рече капитан Хокинс. – Затова ще се съобразя с вашето желание, но искам да подчертая, че аз лично съм против продължаването на това пътуване. Трябва да сме наясно, че поемаме голям риск – риск, който може да струва прескъпо на някого от нас.